Кони Мейсън
Господарят на Дяволския остров (28)

Глава 28

Перегрин Хигс се разхождаше по пристана в Сейнт Джордж. Беше забелязал непознати платна от най-северния прозорец на Шепнещия хълм — как заобикалят островните рифове така леко, сякаш отдавна ги познават. Въпреки че не беше разпознал кораба, разпозна умението на капитана. Трябваше да е Никълъс Скот. Хигс беше хукнал към конюшнята, беше запрегнал фургона и беше отпратил надолу, за да посрещне кораба.

Не че капитанът щеше да му благодари за труда.

Никълъс Скот щеше ужасно да се вкисне, като види, че Перегрин го чака. Особено след като „Сюзан Бел“ не стоеше благополучна швартован на кея на Сейнт Джордж.

Е, на капитана щеше да му се наложи да се справи с това неприятно развитие на нещата. Светът беше пълен с неприятни изненади.

Като факта, че госпожица Сали Мънро сега беше госпожа Арчибалд Сникъринг.

Хигс виждаше, че на госпожица Смайт й е неприятно да му съобщи това, но тя извиваше кърпичката си и успя през хлипове и хълцания да му разкаже цялата история. Отначало му припари под лъжичката, че госпожица Мънро дори не му беше дала шанс. Но щом се опомни от първоначалното смайване, той намери много малко истинско съжаление в сърцето си, имайки предвид как се беше увъртал около нея.

Честно казано, Хигс се натъжи от загубата на несравнимата госпожица Мънро много по-малко, отколкото би очаквал, но фактът, че госпожица Смайт изглеждаше натъжена заради него, заседна в сърцето му.

Хигс понасяше добре разочарованията. Капитан Скот трябваше да вземе пример от своя първи помощник, само ако Хигс би могъл да го удържи да не изкорми някого преди това.

Например мене, помисли Хигс, докато шхуната влизаше във входния канал на пристанището.

Разтвори крака на ширината на раменете и сключи ръце зад гърба си, когато шхуната се плъзна към пристана. Беше красива, малко по-широка в бимсите и по-къса в кила от „Сюзан Бел“, но все пак много добър съд.

И ако не беше този лош късмет, сега щях аз да я командвам.

— Хигс! — изрева Никълъс Скот от руля на шхуната. — Какво, по дяволите, правиш тук? Не очаквахме да ни изпревариш в Бермуда.

Капитанът остави на господин Тейтъм да довърши закотвянето и хукна по дъската към Перегрин. Хигс устоя на импулса да отстъпи крачка назад, когато Никълъс спря пред него. Беше разчитал капитанът да е в добро настроение след още две седмици с прелестната госпожица Ъпшел. Но на този фронт май се надигаше буря, ако можеше да се съди по мрачното изражение на капитана.

— Не виждам моя кораб, господин Хигс — каза той със стегнато лице и рязък глас.

Сдържаността му може би се дължеше на това, че госпожица Ъпшел и новата й камериерка слизаха зад него, а капитанът винаги се държеше добре пред дами.

Хигс не мислеше, че това ще продължи.

— „Сюзан Бел“ е… задържан — отвърна, благодарен, че заекването му не се е върнало.

Очите на капитана пламтяха.

— И все пак те виждам да стоиш тук безгрижно. Докладвайте, господин Хигс.

— Не сега. Не тук. Наоколо има твърде много уши.

— Босток ли беше? — запита Никълъс с едва сдържана заплаха в гласа. — Клетва или не, но ако той реквизира „Сюзан Бел“, ще си опъна червата му за жартиери.

— Не, не беше Босток. Затрудненията са… политически. — Перегрин си пое дълбоко дъх. — Сейнт Джордж Тъкър се е върнал на острова. Той ще обясни всичко.

— Сейнт се е върнал? Хм-м-м. — Никълъс се взря намръщено в паважа, несъмнено обмисляйки възможностите. — Кажи му да дойде довечера на вечеря. Ще разнищим тая работа у дома.

Тейтъм и двама моряци бяха натоварили багажа отзад във фургона и бяха настанили госпожица Ъпшел да седне до кочияша. Камериерката й се покатери отзад във фургона при багажа и нахлупи бонето, за да скрие лицето си. Ник се качи на мястото на кочияша.

— Ще очаквам повече подробности, когато се върнеш у дома — каза Ник, поемайки юздите. — Кажи на Сейнт, че ако е отговорен за „задържането“ на моя кораб, най-добре ще е за него да има напълно основателна причина.

— Почакайте — каза Хигс. — Не доведох резервен кон. Как ще се върна у дома?

— Господин Хигс — изрече капитанът с равен тон, — щом сте могли да се върнете в Бермуда без моя кораб, очаквам да можете да намерите пътя догоре без кон.

Плесна юздите и фургонът се отдалечи.

Налетя силен вятър и Хигс нахлупи тривърхата шапка по-ниско на главата си. Тъкърови бяха едно от най-старите семейства на острова и домът им на Уотър Стрийт не беше далече от пристанището. Сейнт Джордж Тъкър беше излязъл от Бермуда като невъзпитан деветнайсетгодишен пройдоха. Баща му, полковник Хенри Тъкър искаше той да учи право. Дали Сейнт е послушал баща си — това никой не знаеше. Беше заминал да си търси щастието във Вирджиния, без да хвърли и един поглед назад към родния остров.

До момента.

Хигс щеше да намери блудния син в дома на баща му и щеше да може да предаде съобщението.

Но се съмняваше, че полковник Тъкър е заклал угоеното теле^[1].

— Нещо става — каза Никълъс на Ив веднага щом излязоха от града. Подуши въздуха, като че ли промяната беше нещо, което би могъл да помирише. — Имам нужда да направиш нещо за мене.

— Какво?

— Ще имам гости за вечеря довечера. — Ник искаше да остане насаме с Ив и да уредят нещата помежду си. Тихата й дистанцираност го подлудяваше. Възвръщането на нейното благоразположение щеше да бъде достатъчно трудно и без смущаващото присъствие на Сейнт на острова. — Имам нужда да бъдеш моя домакиня тази вечер. Ще уредиш ли нещата със Санторини?

Ив кимна.

— Вечерята трябва да бъде внушителна. Планирай за десетина-дванадесет гости.

Ако знаеше нещо за Сейнт, то беше, че ще доведе много другарчета. Да го разсее, да го изолира и да го победи — това беше дневният ред. Ако Ник успееше да се справи с машинациите на Тъкър за една вечер, толкова по-добре.

— Десетина гости довечера на вечеря ли? Няма да имам много време — протестира тя.

— Санторини ще влезе и в огън за тебе. — Не добави, че и той би влязъл. — Ще измислите нещо.

— За какво е цялата тая работа?

— Не знам. Хигс не каза много на пристанището — отвърна той. — Но ако е толкова важно, че да докара Сейнт Джордж Тъкър обратно в Бермуда, не е добро предзнаменование.

— Защо?

— Защото той е радикал. Винаги е бил. Подозирам, че се е забъркал с ония в Бостън, които проповядват независимост, и ако не е така, ще си изям шапката. — Ник поклати глава. Политиката беше важна само когато се намесваше в търговията достатъчно много, за да прави неговата контрабанда изгодна. — И за да стане положението още по-зле, това копеле държи някъде кораба ми.

Тя го изгледа остро. Двамата може да се бяха отчуждили, но той беше сигурен, че Ив знае много добре как ще му се отрази загубата на „Сюзан Бел“.

— И ако ти поканиш този Сейнт на разкошна вечеря, и то публично, никой няма да те обвини, ако се присъединиш тайно към него в онова, което според тебе планира — каза тя, следвайки логиката му така безпогрешно, сякаш й беше разказал основанията си. — Внимавай, Ник.

— Разбира се.

 

 

Вечерята беше ефектна. Санторини поднесе пълна с риба бяла супа, последвана от пиле с медена глазура, агнешки джолани, задушено телешко и патица с портокали. Ив седеше в далечния край на дългата маса, забавлявайки гостите на Ник с разкази за Лондон, които, както подозираше той, бяха продукт на собственото й силно въображение, но тя поддържаше игрив и духовит разговор.

Ив беше толкова прелестна, така любезна, че Ник се улови да се пита защо се противи да я поиска за съпруга. Защото я щади, напомни си той. Не беше образец на съпруг и вероятно положението нямаше да се подобри с годините. Но тази мисъл неведнъж минаваше през ума му, докато я гледаше как с лекота се плъзга във вълните на събитието.

Госпожица Смайт влезе в духа на празничния случай и позволи да бъде уговорена след вечерята да посвири на клавикорда за гостите.

Никой не долавяше духа на бунта, носещ се под повърхностната веселост.

Когато гостите отместиха столовете си, за да тръгнат към приемната на Ник за музикалния финал на вечерята, Сейнт Джордж Тъкър изрече нехайно:

— Разбрах, че чистокръвната ти кобила се е ожребила. Предполагам, не мога да видя жребчето.

Започва се.

— Разбира се, че може — каза Ник. — Ако останалите ни извинят.

Тръгна безмълвно към конюшнята заедно с бившия си приятел. Сейнт беше пет-шест години по-млад от него и много по-наконтен. Но двамата често бяха затваряли някои от най-добрите кръчми на острова. Когато политиката на Тъкър се обърна срещу короната, Ник беше прекратил приятелството.

Измяната беше лошо нещо за бизнеса.

Изучаването на право в колониите явно се беше отразило добре на Сейнт. Жилетката му беше от разкошно кадифе, сребърните катарами на обувките му блестяха. Перуката му от конски косъм беше по последна мода, но преуспяването не беше променило политиката му.

— Дотам се стигна, Ник — каза Сейнт, навеждайки се над яслата, за да погали мекия нос на жребчето. — Крал Джорджи не слуша исканията ни. Не ни остави избор.

— Човек винаги има избор.

Сейнт оголи зъби в полуусмивка.

— А тук е твоят, Ник.

И му подаде едно писмо.

Ник разчупи печата и зачете посланието под жълтата светлина на фенера. Беше формулирано с цветист език и надути фрази, но същината му беше, че колониите вече няма да разменят храни срещу сол. Искат барута, складиран в британския муниционен склад на острова.

Нищо по-малко от това.

Писмото беше подписано от човек, назоваващ се „Генерал Джордж Вашингтон“.

— Значи сте се решили на въоръжено въстание.

Ник сгъна писмото и го върна на Сейнт. Притежаването на такъв документ означаваше кратък път до бесилката.

— Делото ни е справедливо — каза Тъкър.

— Справедливо ли е да оставяш цял остров да гладува? — запита Ник. — Роден си тук, Сейнт. Знаеш, че не можем да отглеждаме достатъчно храни. Земята не става за земеделие. Трябва да купуваме храни.

— Ник, имаме нужда от този барут.

— Тогава отнеси петицията си на губернатора.

— Не се прави, че не разбираш. Тоя стар глупак няма да направи каквото и да било срещу интересите на короната.

— Виж ти.

— Освен това той е само марионетка, не е способен като нас — каза Сейнт. — Всички на острова знаят кой е истинският господар тук. Ако някой иска да се направи нещо, трябва да потърси лорд Ник.

— Няма да го направя.

Ник се обърна и тръгна да излиза.

— Както искаш — извика Сейнт след него. — Но последиците ще са на твоята глава. Колко време ще мине според тебе, преди хората да започнат да си варят супа от обувките си?

Много преди зимата бурите превръщаха Атлантика в разпенен ад. От Англия нямаше да дойде помощ. Ресурсите на короната бяха достатъчно изтощени от опитите да се поддържат войски, пратени да усмирят американците. Дяволският остров беше оставен на собствените си сили. Без шансове за доставки на храна от колониите всяко семейство на Бермуда щеше да се изправи пред пресен гроб преди пролетта. Щяха да погребват своите болни, своите старци и своите младежи.

Гняв избухна в гърдите на Ник. Не можеше да допусне това да се случи. Никаква лоялност към краля не можеше да оправдае смъртта на невинни деца.

— Проклет да си, човече. — Обърна се към Сейнт и го сграбчи за лъскавите ревери. — Полунощ. Четиринадесети август. Закотви кораб, най-добре китоловен, в Тютюневия залив. Ще имат проклетия си барут.

Отблъсна го и той се просна на засипания със слама под.

— Америка ще бъде благодарна — викна Сейнт след него. — Няма да забравим онези, които ни помагат да се борим против тиранията и несправедливата данъчна система.

Не ставаше дума за данъчната система. Не ставаше дума за божественото право на кралете. Въпросът беше за гладуващите деца.

— Гледай да видя „Сюзан Бел“ натоварен на пристана на петнадесети с пълен трюм говеждо.

— Няма да съжаляваш — обеща Сейнт.

Ник тръсна глава.

— Вече съжалявам.

Докато Сейнт Джордж Тъкър ставаше и се отърсваше, Реджи Търнскрю го гледаше сърдито от чердака. Този проклетник беше разсърдил лорд Ник. Това беше достатъчно, за да му се прииска да го замери с някоя ябълка от зобта за конете, но нямаше нито една под ръка.

Най-лошото беше, че лорд Ник трябваше да се съгласи с нещо, което не искаше да прави. Нещо за пудра, която Реджи знаеше, че лорд Ник не употребява^[2].

Хора като него не носеха финтифлюшчести украшения за глави. Перуките бяха за франтове и дендита, затова Реджи не разбираше защо предаването на някаква пудра така ядоса лорд Ник.

Може би това за варенето на обувки беше ядосало капитана. Господ знае, стомахът на Реджи много пъти беше залепвал за гръбнака му и това си беше нещо много сериозно.

Не че имаше повод да се оплаква, откакто служеше при лорд Ник. Съвсем не. Реджи всяка вечер си лягаше с добре натъпкан корем.

Изглежда, капитанът вземаше мерки това щастливо състояние да продължава. Но някои стъпки не предприемаше много охотно, това поне беше сигурно.

Реджи се отпусна в сламата. Пудра, китоловни кораби в полунощ и варени обувки. Загадката беше прекалено сложна за него.

Точно такава загадка може би беше способна да разгадае госпожица Ив. Той загледа през отворената врата на конюшнята как този Сейнт се отдалечава към голямата къща. После се смъкна от чардака и заобиколи, за да прескочи оградата към частната градина на госпожица Ив. Тя обичаше да седи там на лунна светлина, преди всички да отплават за Търкс.

Реджи беше седял на дращещия чатал на един голям кедър и я беше наблюдавал няколко вечери подред. Ако имаше късмет, тя щеше да поизлезе в градината, преди да си легне, и Реджи щеше да получи възможност да й изложи загадката, която беше дочул.