Кони Мейсън
Господарят на Дяволския остров (26)

Глава 26

Ник не помръдваше и един мускул. Държеше копието вдигнато, нагазил до кръста във водата. Малки вълни гъделичкаха ребрата му по пътя си към брега. Към него идваше доста голяма риба. С бързи движения на плавниците тя се приближаваше към кораловите издатини вляво от Ник. Обръщаше му внимание не повече, отколкото морските котета край червения ветрило виден корал или рибата клоун, сновяща сред анемониите.

Рибата търсеше дупка, в която да пъхне опашката си. След това щеше да чака и да се стрелне напред, когато наблизо преплува нещо годно за ядене.

Ник се засмя. И той правеше същото. Само дето стоеше неподвижен и това всъщност го скриваше от набелязаната плячка.

Насочи острието на копието към водата и слънчевата светлина го накара да изглежда, сякаш е пречупено на две. Той прехапа език, съсредоточавайки се. Това беше трудното при прицелване отгоре. Ъгълът се променяше. Но ако заплуваше под повърхността, щеше да разтревожи рибата и тя щеше да изчезне към сините дълбини отвъд бариерния риф.

Може би гледаше и на проблема си с Ив от неправилна перспектива. Вместо да се опитва да скача с нея в леглото при всяка благоприятна възможност, я беше оставил на собствената й компания в последните няколко дни. Но тя беше тръгнала към него едва когато й беше представил перспективата да слезе на твърда земя.

Мая мислеше, че той трябва да предложи брак на Ив, но кой здравомислещ мъж ще отхапе отново от един отровен плод?

Тя не би приела да му стане любовница, затова, ако не й направеше предложение, какво щеше да му остане? Да й се обясни в любов?

Ами ако наистина я обича? Ако й го каже, няма ли още повече да се остави на нейната милост? Никога не беше казал тези думи на Хана, макар че тя би трябвало да разбира какво изпитва той от всичко, което беше правил за нея.

Ако признаеше, че я обича, щеше да разкрие слабостта си пред човека, който би могъл да го нарани най-дълбоко.

Ив със сигурност беше показала малка загриженост за физическото му благополучие. Защо да мисли, че ще бъде по-загрижена за благополучието на сърцето му?

Засили острието на копието си към рибата. И пропусна. Плячката му изчезна с бързо трепване на опашката, оставяйки само облачета пясък, които раздвижването на водата издигна от дъното на океана.

Ник изруга полугласно.

— Нещо друго ли трябваше да се получи? — повика го гласът на Ив.

Обърна се и я намери седнала точно оттатък мокрия пясък, до дрехите му, които се беше заела да сгъва на спретната купчинка. Той си ги беше оставил сгънати много добре. Защо жените винаги изпитват нужда да ходят след мъжете и да ги преподреждат по свой вкус?

— Опитвах се да уловя обяда ти — каза той намусено.

 

 

— Мая вече готви онази прекрасно миришеща мидена супа. — Ив се облегна назад на лакти и обърна лице към слънцето. — Съмнявам се, че й трябва твоят принос.

— Ами ако искам да… — Спря, преди тя да го въвлече в поредния кръгов спор. Мая им приготвяше подарък. — Не мога да говоря повече. Говоренето подплашва рибите.

Ив беше прекрасна гледка в този червен саронг, но Ник се насили да отвърне очи към водата.

Минаха няколко минути, без тя да каже нещо. Дали се е върнала сърдита в къщата? Той хвърли поглед към брега.

Тя още седеше там, подпряла ръце на свитите си колене, и го наблюдаваше.

Той не й обръщаше внимание, а тя изглеждаше все още истински заинтересувана. Може би престореното безразличие беше ключът към женското сърце.

Не, аз не искам сърцето й, каза си Ник. Искаше ума й в своята приемна и тялото й в своето легло. Искаше да я обсипва със скъпи джунджурийки и да я чука до подлудяване всеки път, когато му скимне. Искаше споразумение без усложнения, изгодно и за двама им.

Ив Ъпшел беше умна жена. Защо не приеме това напълно разумно схващане?

Май не можеше повече да се съсредоточи, за да лови риба.

Може би, ако седнеха и поговореха цивилизовано, щеше да я накара да погледне на нещата по неговия начин. Да, това беше изходът. Последния път беше подходил зле към темата, когато и двамата още бяха замаяни от най-задоволяващото любене в живота му. Тогава той беше направил много дръзки предположения. Сега нямаше да повтори тази грешка.

Намести копието на рамото си и тръгна към плиткото.

Великолепен е, помисли Ив, когато той се обърна пак към нея. Целунатата му от слънцето кожа блестеше, вятърът развяваше тъмната му коса, той приличаше на морски бог, излизащ от вълните. Ив изгаряше от желание да обсипе с целувки пространството между кафявите му зърна и тънката линия косъмчета, която започваше от пъпа и слизаше надолу. Продължи да го гледа, докато членът му не се показа, после внимателно отклони очи.

Наистина много хубаво малко войниче.

Загледа се към храстите в далечния край на брега, но чуваше хрущенето на стъпките му по твърдия пясък. Когато една сянка падна върху нея, тя разбра, че той е наблизо.

— Нещо интересно ли има там в храстите? — запита той.

Тя го чу да отърсва пясъка от дрехите си и се запита коя от тях ще облече най-напред.

— Ако трябва да знаеш — каза тя, — просто се опитвам да ти осигуря малко скромност, защото очевидно си нямаш.

— Виновен. — Той се засмя. — Допълваме се по странен начин. За жена, осъдена за похотливост на публично място, имаш повече скромност, отколкото човек би очаквал.

Тя извърна глава, без да я е грижа, че може да го види гол.

— Кой ти каза това?

Той прокле невнимателния си език, докато донамъкваше панталоните си и закопчаваше дюкяна им.

— По дяволите, не исках да кажа това.

— Кой?

Той поклати глава.

— Няма значение. Знам, че не си била виновна, но вярно ли е? Заради това ли са те бичували?

Тя се втренчи в прибоя, заливащ пясъка.

— Да, вярно е.

Той се настани до нея, протягайки дългите си крака, и се подпря на лакът.

— Разкажи ми.

Тя тръсна глава.

— Дълга история.

— Няма къде да ходя. Все се питах как така момиче от добро семейство, чийто баща е имал „сър“ пред името си, се е научило да ругае толкова сочно, така че, моля те, разкажи ми и за това.

Тя извърна очи към него и въздъхна.

— Много добре. Родителите ми умряха едно лято, когато бях на осем години, в разстояние на два месеца. За съжаление, баща ми беше оставил много дългове. Имуществото беше продадено, за да бъдат удовлетворени кредиторите, а аз нямах други роднини, освен брата на майка ми.

— Той не ти ли помогна?

— Не можаха да го намерят навреме — обясни тя. — Във Вирджиния е, доколкото ми е известно.

Никълъс кимна.

— А поради разстоянието не е възможно да се чака за отговор. Продължавай.

— Пратиха ме в приют в Лондон. — Не й се искаше да потъва в спомена за онова мръсно място. За две седмици се беше превърнала от принцесата на татко в поредната безлична питомница. Това беше горчиво време. — Но бях здрава и представителна и малко след това ме взе семейство Татъл.

— Да те отглеждат ли?

— Да, имаха нужда от още две ръце да помагат в кръчмата, а аз бях яка и достатъчно схватлива, за да им бъда от полза. — Беше слугувала от изгрев до късно след полунощ седем дни в седмицата, беше влачила вода и въглища, беше търкала подове и беше разнасяла халби тъмна бира. — Възприех… уникалния си речник от собствениците на кръчмата.

— И способността да се грижиш сама за себе си — добави той и в тъмните му очи проблесна уважение.

— Да, трябваше да се науча — каза тя. — Отначало госпожа Татъл беше мила, когато имаше половин минутка свободна. Горката жена работеше от изгрев до залез, защото съпругът й беше безделник и някой трябваше да се грижи да има хляб на масата. Но когато пораснах, и нейният език стана остър. Господин Татъл не се интересуваше от мене, докато бях дете. Но щом пораснах, взе да ми налита.

— Разбирам.

— Един ден ме хвана в задната стая и се опита да ме целуне. Преди да усетя да се измъкна от него, госпожа Татъл влезе. — Ив преглътна мъчително, борейки се с отвращението към двамата кръчмари. Спомените за родната й майка бяха избледнели с времето, но споменът за жената, която я беше отгледала, беше толкова пресен и грозен, колкото и вчерашна синина. — Точно тя ме обвини.

Той пое едната й ръка, без да казва нищо.

— Тя каза на магистрата, че съм си показвала гърдите пред съпруга й и пред някои от постоянните посетители на кръчмата. Сигурно им е предложила безплатно пиене, защото двама от онези простаци дойдоха в съда, за да потвърдят историята й.

— И никой не те е защитил — изрече той тихо, прокарвайки палец по кокалчетата й. — Иска ми се да съм бил там.

И на нея й се искаше да беше станало така.

— Знаеш какво стана след това.

— Да — каза той, без да престава да си играе с дланта й с лениви движения, които успокояваха и доставяха наслада на топлата й кожа. — А сега какво ще правим с останалото?

— Останалото ли?

— Останалото от живота ни. Не мога да повярвам, че наистина си искала да се омъжиш за плантатор от Каролина, когото не си виждала — каза той.

— Не, никога не съм искала. — Тя въздъхна. После вдигна другата си ръка и заслони очи от ярката слънчева светлина, взирайки се в тихото лазурно море. Само да можеше отговорът за бъдещето й да е там, за да може да го види. — Смятах да се отделя от лейтенант Ратбън, щом слезем на пристанището, и да потърся вуйчо си. — Погледът й се стрелна към него, за да провери реакцията му. — Сигурно мислиш, че съм ужасна, така да се отплатя за благородството му.

Ник поклати глава.

— Не мисля, че твоят лейтенант Ратбън е бил особено благороден. И сериозно се съмнявам, че е водел тебе и приятелките ти при богати плантатори. Планът ти да намериш вуйчо си ми изглежда разумен.

Сърцето й се сви. Ник като че ли се предаваше пред заявените й намерения. Точно когато почти беше решила, че не иска той да постъпи така.

— Но винаги е разумно да помислиш и за други възможности — изрече той небрежно.

— Например?

— Остани с мене, Ив.

Тя срещна тъмния му поглед.

— Като каква?

Той се намръщи.

— Правиш го по-сложно, отколкото трябва да бъде. Ще сме заедно. Това е важното. Искам те. Можеш ли да кажеш, че не ме искаш?

— Не говорим за това — каза тя, издърпвайки ръката си. — Няма да ти бъда любовница.

— Замъгляваш проблема с тази дума. — Той се вгледа в лицето й, сякаш търсеше уязвима точка. — Ако си с мене, мога да те защитавам. Кълна се, че докато дишам, никой повече няма да те нарани.

С изключение на тебе самия. Но тя се беше уморила да се чувства толкова сама, без възможност да разчита на друг човек. Изкушението да се облегне на неговата сила беше жестоко, но грижливо градената репутация беше единственото, което можеше да нарече свое. Освен това закрилата на тялото му не беше същото като закрилата на името му.

— Няма да мога да се покажа пред хората.

— Глупости — каза той. — Сейнт Джордж не е Лондон. Никой няма да посмее да те гледа накриво, защото ще си изпати.

— Сигурно няма да показват неуважение пред мене, но ще чувам присмех зад гърба си.

Челюстта на Ник се стегна.

— Защо за тебе е толкова важно какво казват другите?

— Никога не са те обвинявали лъжливо и не са те осъждали въз основа на нещо, което някой е казал за тебе. Ако беше преживял такова нещо, нямаше да питаш.

Тя се бореше с гнева, набиращ се в стомаха й. Животът изглеждаше различно за мъжете. Публичният живот на Ник нямаше да се промени с нещо, ако тя станеше негова любовница. Той нямаше представа какви преки удари щеше да получава тя всеки път, щом влезе в магазин или се опита да отиде на църква. Ако усетеше колко трудно би било за нея, със сигурност нямаше да иска тя да му стане държанка.

Той обгърна с длан бузата й.

— Ив, аз… ти не си ми безразлична.

Не беше обяснение в любов, но беше нещо. Тя вдигна очи.

— В такъв случай ми го покажи, като не настояваш да стана нещо по-малко от това, което съм.

Той изсумтя.

— Как така това, че ще се грижа за тебе, те прави нещо по-малко? Ще те гледам като кралица. Аз съм много щедър. Питай, когото искаш.

— Да питам ли Магделин Фрит?

— Не е същото.

Тя кимна тъжно.

— Напротив, същото е. — Щедър е на всичко, но любовта му и сърцето му са единствената валута, която ще приема. — Защо не можеш да говориш за брак?

— Защото бракът не означава нищо. — Погледът му се вкорави, после той отвърна очи. — Ако един мъж и една жена се харесват, бракът няма да увеличи привързаността им един към друг. Ако не се харесват, няколко думи, казани от свещеник, няма да имат никакво значение.

Ужасна възможност се надигна в ума й.

— Ти… женен ли си, Никълъс?

Мълчанието му накара стомаха й да се свие.

Ник прокара ръка по лицето й.

— Не. Но бях. Веднъж.

Загледа се към пенещия се прибой и заговори с равен глас, разказвайки за един провален брак, за невярна съпруга и преждевременната й смърт.

Сърцето на Ив се сви заради болката му за мъртвата Хана. Значи това беше причината за дълбоката скръб, която усещаше у него. Тя носеше белезите си на гърба си, а Ник носеше своите в душата си. Ако имаше избор, вероятно би предпочел бичуването. Тя плахо докосна ръката му. Той я покри с другата си ръка и стисна пръстите й.

— Мъчно ми е за тебе — прошепна тя.

— Не ме прави мъченик, Ив. Няма невинни в тази жалка история. — Той хвърли бегъл поглед към нея, сякаш се опитваше да прецени реакцията й. — Нямам способности да бъда съпруг.

— Но си сигурен в способностите си на любовник.

Думите излетяха от устата й, преди да помисли. Спомените за любенето им я обляха като мощна вълна.

Той вдигна вежди.

— Знаеш го от първа ръка, Ив. Ти ми кажи. Не ти ли давах удоволствие?

Повече, отколкото би могла да понесе. Откъсна очи от неговите, но мислите за благословените му ръце, за изкусния му език, за тялото му, съединяващо се с нейното, я хвърлиха в треска.

— Май стигнахме до задънена улица — изрече той накрая. — А оголването на душата е уморителна работа. Днес е дяволски горещо. Като сме тук, искаш ли да поплуваме?

Ив събра косата си и я вдигна над тила.

— Не и ако си тук и ме гледаш как се събличам и влизам във водата.

— Не е като да не съм те виждал без нито една дрешка — изтъкна той.

Тя му хвърли остър поглед.

— Ако ми напомняш миналите грешни съждения, това не е най-добрият начин да се препоръчаш пред мене.

— Ами ако не гледам? Може да гледам на другата страна, както ти направи, когато излязох от водата.

— Няма такава вероятност.

За нищо на света нямаше да признае, че беше изчакала да зърне за миг внушителните му атрибути, преди да отмести очи.

— Ами ако обещая? — настоя той.

Тя го погледна косо.

— Някога обещал ли съм ти нещо, без да ти го дам?

Той наклони глава.

— Не — призна тя.

— Значи се разбрахме. — Той отмести крака настрани. — Ще гледам палеца си и ще броя до двайсет. Това трябва да ти даде достатъчно време да стигнеш до водата.

— Но…

— Едно… две…

Гореща капка пот се спусна по гръбнака й. Водата приличаше на резен небе. Когато той изрече „три“, Ив скочи и дръпна простата дреха над главата си. Бързо я сгъна и избяга като заек, докато той стигна до „десет“.

Сухият пясък пареше под краката й, но мокрият край брега ги охлади. Тя не спря да тича, когато нагази във вълните и около нея се разхвърчаха капчици вода. Щом вълните стигнаха до бедрата й, тя си пое дъх и се гмурна. Водата я пое в освежаващата си прегръдка.

Заплува гола под усмихващото се слънце. Магистратът, който я беше осъдил за похотливо поведение на публично място, нямаше ни най-малко да се изненада.

Но Ив не се чувстваше похотлива. Чувстваше се свободна. И по-необуздано весела, отколкото когато и да било досега, откакто беше загубила родителите си. Изплува на повърхността и пое голяма глътка въздух, преди да се гмурне отново.

Солената вода щипеше на очите й, но тихият подводен свят разгръщаше стихия от цветове, прекалено разкошни, за да не им се наслади. Слънчевата светлина танцуваше по океанското дъно. Риби във всевъзможни цветове се отстраняваха мигновено от пътя й над купчини разноцветни корали. Всичко беше толкова невероятно красиво, че тя благодари на бога, че й е дал очи.

Тогава едно голямо тяло мина бързо покрай нея, оставяйки следа от мехурчета.

Никълъс! Тя заплува към повърхността.

Той изплува на една ръка разстояние от нея.

— Какво правиш тук? — запита тя. — Обеща ми.

— Обещах да не гледам, докато се събличаш и влизаш във водата. И не гледах — ухили се той. — Не съм обещавал за неща, които може да станат след това.

Тя го пръсна и заплува към брега. Той я догони и обви ръце около нея. Затъркаляха се в прибоя като две видри. Тогава краката му докоснаха дъното и той се изправи, държейки я здраво. Сърцето му биеше срещу гърдите й.

— Ив, защо ти е толкова трудно да признаеш, че искаш да бъдеш с мене?

Той сведе глава и я целуна — солена, мокра целувка. Устните му я примамваха, караха я да омекне под тях. Така различно от онази първа целувка, когато се готвеше да се бие с акула заради нея, макар да не знаеше дори името й.

Вълна след вълна се разбиваха в тях. Ник се люшкаше с прибоя, но продължаваше да похищава устата й. Устните и се открехнаха и той пъхна език в устата й. Едната му ръка се спусна и обхвана седалището й, за да я притисне към него.

Познатата болка между краката й се надигна отново.

Той освободи устата й и опря чело в нейното.

— Желанието ми да бъда с тебе не е проблемът — започна тя, но спря, когато той опря пръст в устните й.

— Тогава да не усложняваме нещата — каза той. — На остров сме. Ако не вземем със себе си проблема, него го няма. Да се споразумеем да не вземаме нищо. Не можем ли само този път да се престорим, че само сегашният миг има значение? Че няма нищо друго.

Тя вдигна поглед и потъна в тъмните му очи. Тъгата у него беше избледняла, но тя отчаяно искаше да я изличи докрай. Цялото й тяло пулсираше от копнеж. Започна да диша плитко. Тялото му така естествено съответстваше на нейното, че сякаш бяха един човек. Тя обви ръце около врата му и крака около кръста му.

— Прав си — прошепна. — Няма нищо друго.