Кони Мейсън
Господарят на Дяволския остров (24)

Глава 24

Пътуването от Сейнт Джордж до островите Търкс трябваше да им отнеме пет дни с помощта на едно благоприятно течение. Тъй като бурята отвя „Сюзан Бел“ Доста настрани от този невидим път в морето, плаваха дотам девет дни.

Ив стоеше на релинга и се взираше в далечината. Цветът на морето беше просветлял — от плътно индигов беше станал нежно тюркоазен, затова тя разбра, че дъното на океана се издига, за да се срещне с корпуса на кораба. Вдигна ръка, за да заслони очите си от ослепителното отражение на слънчевите лъчи във водата. Някъде далече зърна слаби синкави и бели петна.

— Това ли са Търкс? — обърна се тя към Ник, който стоеше до нея, долепил телескопа до едното си око, за да проучи хоризонта.

— Да, момиче. — Подаде й уреда, за да види как палмовите дървета се издигат от неясните очертания на парчето земя. — Това е вторият връх на малкия ни триъгълник.

— Триъгълник ли?

Ив се намръщи, опитвайки се да различи нещо като триъгълник на далечния бряг.

— На нашия търговски триъгълник.

Ник се беше преместил от каютата си, но инструментите и диаграмите му още стояха там. Беше посветил Ив в своите навигационни изчисления и математическите му способности я смайваха. Когато тя изрази възхищението си, той просто каза:

— Това са само линии и ъгли, всъщност елементарна геометрия.

Сега тя осъзна, че той често мисли с фигури и в навигацията.

— Бермуда и Търкс — каза тя. — А третият ъгъл на триъгълника ти е…?

— Чарлстън — призна той, после побърза да обясни. — Помисли си за триъгълник с три еднакво дълги страни. В Бермуда имаме повече кедрово дърво, отколкото ни трябва, но на Търкс и на островите Кайкос няма дървен материал. Тези островчета са осеяни с естествени „салини“ — солени езерца, в които морската вода се процежда през скалите и листата и се събира под плътна солена кора. Колониите винаги имат нужда от много сол. Ние имаме нужда от храни от колониите и така триъгълникът се затваря.

— И ти имаш полза от всеки ъгъл на триъгълника — каза тя, но мисълта й беше една — Чарлстън.

Той щеше да я откара в Чарлстън, в края на краищата, и тя трябваше да се радва, но поради някаква необяснима причина стомахът й се свиваше.

— Да, момиче, но не трябва да говориш с такова съмнение за това. Печалбата не е нещо лошо — усмихна се той. — В края на краищата, моят кораб и моят екипаж поемат рисковете. Справедливо е да получим някои предимства.

Той дори не се беше опитал да вземе каквото и да било „предимство“ от нея в последните няколко дни. Ив въздъхна и се наруга мислено. Трябваше да е благодарна, че той стои далече от нея. Така не й се налагаше да го отблъсне, ако още има намерение да я направи своя любовница, вместо да й предложи брак, както би направил един джентълмен.

Но междувременно той се набиваше на вниманието й всяка секунда. Твърдите черни косми, подаващи се от разгърдената му риза, начинът, по който очите му срещаха нейните в непредпазливи мигове, силните му ръце на кормилото на кораба — всичко това я караше да се гърчи в дрехите си. Дори държейки се настрана, този мъж имаше силата да съблазнява.

— Гледайте внимателно, момчета — извика Ник. Даде заповед да спуснат някои платна, за да забави скоростта на кораба. — Пясъчните плитчини се местят от време на време, а не искаме да свършим като ония нещастни копелета.

Посочи надолу към кристалночистата вода, към мержелеещите се останки от някакъв кораб, чийто гръбнак беше пречупен от корала на стръмно издигащото се океанско дъно. Дълга баракуда преплува над потъналия му нос.

— Островитяните събират всички отломки, които намерят, но тези са доста надълбоко — каза Ник. — Обзалагам се, че го е потопил последният ураган.

Ив загледа как потъналият кораб минава под тях, докато не го оставиха зад кърмата си. Когато вдигна поглед, видя, че островите се приближават. Разбра, че също като Бермуда островите Търкс и Кайкос са група от малки парченца земя, съвсем сами сред безкрайната синева. „Сюзан Бел“ минаваше покрай източния край на архипелага.

— Пригответе се да хвърлим котва — заповяда Ник.

— Няма ли да влизаме в пристанището? — запита Ив, когато мъжете се втурнаха да изпълнят заповедта на Ник.

— Няма пристанище — обясни той. — Няма дълбок залив. „Сюзан Бел“ гази плитко, но дори така ще си остърже корема, ако се приближим прекалено много. Затова се закотвяме извън рифа и слизаме с лодка. Искаш ли да слезеш на брега, Ив?

— О, да — каза тя с благодарност. Беше смъртно уморена от люлеенето на света под краката й. — Предполагам, там има приличен хан.

Ник се засмя.

— Предположението ти е грешно. Град Търк е нещо само малко по-добро от пиратско свърталище, но ще се погрижа да бъдеш добре защитена от дъжда. Имам делови партньор на острова и обикновено отсядам при него, но те предупреждавам, тук съотношението между мъже и жени е доста несиметрично. Ще трябва да делим една стая с тебе, ако решиш да слезеш на брега — за твоя защита.

— А кой ще ме защитава от тебе?

— Аз — каза той меко.

— Не е много окуражително.

— Остани тук или ела — както искаш, Ив. За мене няма значение, но ако идваш, трябва да го знам отсега. — Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от стискане на парапета. — Решавай.

Тя погледна силно загорялото му лице. Тъмните му очи потърсиха нейните, но иначе изражението му беше спокойно. Стори й се, че дори не си поема дъх.

— Ще дойда — каза тя.

Устните му помръднаха, но тя нямаше представа дали е доволен или разочарован. Той докосна периферията на тривърхата си шапка и се отдалечи, за да надзирава спускането на котвата на безопасно разстояние от белия бряг.

Ив погледна към острова, към полюляващите се палми. Цъфнали храсти растяха покрай дългата пясъчна ивица. Бризът носеше аромат на хибискус и олеандри. Ако някъде на света имаше място за съблазняване, беше точно това тук.

— Какво правя? — измърмори тя.

Но за нищо на света нямаше да се откаже. Никълъс като че ли не искаше тя да слиза на брега. Дали някоя девойка с кафява кожа не го чака тук, на този остров?

Дори само мисълта за Ник с друга жена я разстройваше. За добро или зло, тя го обичаше и не би могла да понесе да го загуби.

Но ако той не я обичаше, също не би могла да го задържи. Спомни си първия ден в Сейнт Джордж и великолепната тъмнокоса жена, която профуча с двуколката си покрай тях, когато пътуваха към дома на Ник за първи път.

Това трябва да е Магделин Фрит Постоянната лейди на лорд Ник, беше им казал Реджи Търнскрю.

В онзи момент Ив твърде много се безпокоеше какво ще ги посрещне на върха на хълма, за да мисли за жената, препускаща надолу. Сега започна да се пита за госпожица Фрит.

И за всички други, които със сигурност я бяха предшествали.

Ако отстъпеше и станеше любовница на Ник, колко време щеше да мине, преди той да й се насити и да я отпрати надолу по онзи дълъг, криволичещ път? Ако го загуби, няма ли да е още по-горчиво, след като го е имала?

— Госпожице Ъпшел? К’питанът ви праща своите комплименти и пита дали желаете да се качите в лодката?

Гласът на господин Хигс я извади от мрачните й размишления.

Ив го последва до другия край на кораба, където слизащите се прехвърляха през перилата към лодката, която се люлееше долу. Ник вече беше на румпела на малкия съд.

— Не мога да слизам така — каза Ив.

Не само щеше да загуби равновесие или ръбът на роклята да се заплете във въжената стълба, но и всички мъже в лодката щяха да получат обстойна представа какво има под широките й поли.

— Разбира се, госпожице — каза Хигс. — Затова капитанът ни помоли да приготвим лебедката. Използваме я при товарене, когато заставаме на котва по този начин, но ще свърши чудесна работа, за да ви свали до лодката.

Морякът Тейтъм донесе плетен тръстиков стол и го върза за края на стрелата. Ив седна и прибра полите на роклята между коленете си. Моряците я издигнаха и я спуснаха отвъд перилата. После я снишиха внимателно към очакващата лодка, докато Ник издаваше команди.

Той сграбчи люлеещия се стол със засмяно лице.

— Не беше толкова зле, нали?

— Не, всъщност беше забавно — призна тя. — Много по-добре, отколкото да ме вържеш с въже и да ме издигаш, както направи в онази първа нощ.

— Не и от тази позиция — отвърна той с многозначителна усмивка, докато и помагаше да се настани на седалката до него. — Предпочитах другата гледка.

Хигс и останалите от екипажа прибраха тръстиковия стол. Тогава Никълъс повиши глас.

— Готови сме, момчета. Сега наблегнете.

Осем чифта гребла се задвижиха едновременно, лодката се отдели от „Сюзан Бел“ и се затъркаля по вълните, отправяйки се към брега.

Щом корпусът застърга по дъното, първите двама моряци скочиха в прибоя и задърпаха носа, бавно придвижвайки лодката напред. Следващите двама гребци скочиха след тях. Накрая Ник нагази до колене в пенещите се вълни, протягайки ръце към Ив.

— Има само един начин да слезеш, без да си намокриш краката — каза той, докато я вдигаше и я пренасяше през пясъка към редките сололюбиви треви.

— Никълъс Скот, кълна се в живота си — дочу се бумтящ баритон иззад купчина високи финикови палми. — Все казвам на Мая, че ще умреш от ръцете на някой ревнив съпруг. Мога само да предполагам, че досега още никой не те е изловил.

Ив се обърна и видя един едър мъж с изподрани панталони до коленете и жакет без копчета да бърза към тях. Не носеше никаква риза, голите му ръце и гърди бяха също толкова тъмни, колкото на някой от африканците в екипажа на Ник, но издълженото му английско лице и поразителните сини очи издаваха, че е заблудило се в тукашните ширини лондонско чедо.

— Виждам, че Мая готви все така добре, Хю — изрече Ник, докато оставяше Ив да стъпи долу. — Наддал си доста тази зима.

Мъжът потупа закръгления си корем.

— Жена ми обича мъж с месо по костите, а кой съм аз, че да възразявам?

Очите му се отклониха към Ив с развеселен интерес.

— Здравей, миличка. — Той свали мазната опърпана тривърха шапка, за да разкрие плешиво луничаво теме. Отмери подобие на учтив поклон. — Казвам се Хю Констабъл. Коя може да сте вие и какво в името на солените дълбини прави такава изискана госпожица с такъв нехранимайко и контрабандист като нашия Никълъс Скот?

Ив реши, че много харесва този странен тип.

— Аз съм Ив Ъпшел и също редовно си задавам този въпрос, господин Констабъл.

Мъжът отметна глава и се разсмя.

— Казвай ми Хю — каза, докато налагаше невъзможната си шапка. — Тук на Гранд Търк сме доста бедни, за да си позволяваме такива подробности като фамилни имена.

— Не го оставяй да те заблуди, Ив — намеси се Ник. — Хю е най-богатият мъж на острова.

— Което е донякъде като да си единственият едноок в царството на слепите — намигна й Хю. — Но се разбираме достатъчно добре тук.

Хю стовари огромната си лапа на рамото на Ник.

— Елате в къщата да пийнем по една-две пинти^[1].

Ник даде инструкции на Тейтъм и двама гребци да отидат с лодката до кораба и да докарат следващата група моряци, желаещи да слязат на брега. На борда на „Сюзан Бел“ щеше да остане малък екипаж, мъжете щяха да се редуват и така всички щяха да имат възможност да усетят суша под краката си в някой момент от пребиваването си на острова.

Хю поведе Ив и Ник към един коларски път, където чакаше запретнатата му с муле двуколка. На капрата до Хю имаше място само за Ив, затова Ник застана отзад и се хвана за перилата. Потеглиха посред тракане на колела по пътя, който не беше нещо повече от два песъчливи коловоза, обрасли със сололюбиви треви.

Отляво Ив виждаше работници, които, нагазили до колене в плитки водоеми, обираха бялата солена кора с дървени лопати. Отминаха няколко кипнати порутени хижи, които никога не бяха виждали и капчица боя.

— Не обръщай внимание на къщата, Ив — каза Хю. — Няма смисъл да се строят дворци, като следващият ураган пак ще ги срине. Обикновено има нужда само от място, където да се скриеш от дъжда или от горещото слънце.

Ив поклати глава.

— А когато дойде ураганът, къде се крият хората?

— Някои отиват в пещерите — има ги няколко на острова. Но повечето от моите хора идват в „Безгрижие“, в моята къща. — Той посочи към ниската къща, разстилаща се пред тях на една широка стръмна скала над безкрайния океан. — Варовикови стени, както виждаш. „Безгрижие“ може да изгуби покрива си някой път, но тези стени са дяволски здрави.

Когато наближиха, Ив осъзна, че „Безгрижие“ всъщност не е една постройка, а няколко, издигнати близо една до друга около централен двор с алеи, засенчени от палми, които свързваха отделните стаи.

— Ето ни, пристигнахме — каза Хю, докато дръпваше юздите на мулето пред най-голямата от каменните постройки.

Една жена с канелена кожа се появи в рамката на отворената врата, облечена в ярка дреха с едно оголено рамо, която изглеждаше просто обвита около пищната й фигура. Къдравата й коса беше ниско остригана, подчертавайки изсечените й черти. На слепоочията личаха малко бели косми.

Широка усмивка се разля по тъмното й лице, когато разпозна госта и тръгна да го посрещне с грацията на пантера. Беше ярка и екзотична, земно чувствена като цъфтящите храсти край пътечката, по която вървеше.

— Ни-къ-лъс Скот, ти, чернооко дяволско чадо — извика тя с гальовен гърлен глас, отделяйки всяка сричка от името му. — Толкова отдавна не съм виждала красивото ти лице, момчето ми.

— Мая, красавица такава. — Ник я прегърна и я целуна по двете закръглени бузи. — Кога ще оставиш родната земя и ще избягаш с мене?

Ив премига изненадано. Мая не беше от кафявокожите момичета, каквито според нея очакваха Никълъс на Гранд Търк.

Мая стисна рамото му с розовите си длани и се засмя.

— Засрами се, кутренце. На Хю му е все едно, нали знаеш. Свикнал е мъжете да се опитват да ме отвлекат, обаче не се мъчи да ми замайваш главата пред твоята дама.

Мая се обърна към Ив и се усмихна.

— Тук на острова, когато морето изхвърли някого на брега, го приемаме като приятел. И не ми се кипри като дяволски красавец, Никълъс, ами вземи да ни запознаеш.

Ник ги представи една на друга и Ив беше очарована от откровената островитянка.

— Ще искате да си починете мъничко след пътя. Елате, деца — каза Мая, докато ги водеше към следващата каменна стаичка в „Безгрижие“.

Едно легло, обвито с мрежа против комари, беше разположена между отворените прозорци, които пропускаха вътре свежия бриз, но не и горещото слънце. Черги в ярки цветове оживяваха чистия дъсчен под. Мая отвори малък гардероб, където висяха няколко дрехи като нейната.

— Английските дами носят много дрехи, но това не е подходящо за тук. Ако искаш, облечи нещо от тези, Ив — предложи тя. — Хю казва, че белите на Бермуда мислят, че са още в Англия, но тук няма да намериш подобни глупости. Никой няма да ти се смее, че не носиш пръчки под полата си.

Ив се засмя. „Пръчки под полата“ беше хубава оценка за фустата с обръчи.

— Благодаря, Мая. Ще си помисля.

— О, дете, светът е много хубав и пълен с чудеса, за да прахосваш време да мислиш усилено за такива дреболии като какво да сложиш отгоре си. Понякога просто трябва да живееш. — Потупа бузата на Ив, а после намигна на Ник. — Варях супа от миди, когато пристигнахте. Мисля, че ти е любимата.

— Всичко, което сготвиш, ми е любимо, Мая. Знаеш го.

— Тоя твой меден език някой ден ще те вкара в беля.

Мая ги остави и излезе, поклащайки великолепния си ханш.

— Господи — каза Ив. — Господин Констабъл със сигурност има чудесна икономка.

— Мая не е икономка на Хю. Тя е неговата съпруга — обясни Ник. — Или ще бъде, ако намерят свещеник, който да им изрече думите. Заедно са, откакто Хю дойде тук да управлява родовото си имение преди двадесет години. Няма как да разбереш, като го гледаш сега, но той беше непървороден син на лорд.

Ив попила възлестата табла на леглото.

— Какво казва семейството му за Мая?

— Отрязаха го, разбира се.

— Горкият Хю — изрече меко Ив. — Никога няма да се върне у дома си.

— Горкият Хю ли? — Ник поклати глава. — Тоя щастливец не знае кой ден е днес. Няма нужда да се съобразява с никого, освен със собствените си желания. И има любовта на една красива жена, която мисли, че слънцето изгрява и залязва на плешивата му глава. Повярвай ми, Хю Констабъл е у дома си.