Кони Мейсън
Господарят на Дяволския остров (22)

Глава 22

Гневът докара Ив до вратата, извеждаща от коридора, и навън, на откритата палуба. Видя само господин Тейтъм на кърмата при кормилото. Докато останалите от екипажа на „Сюзан Бел“, спяха, тя беше сигурна, че има поне още един човек на вахта.

Стигна до релинга и се запъти напред, опитвайки се да остави колкото може по-голямо разстояние между себе си и Никълъс. Въпреки че ударът в слабините го беше омаломощил, както беше научила в Нюгейт, че става с всеки мъж, ако бъде ударен достатъчно силно, тя знаеше, че ефектът е краткотраен. След известно време силата му щеше да се върне и той щеше да бъде бесен.

Само се надяваше той да намери време да метне отново някоя дреха на гърба си, преди да дойде да я търси.

Не искаше да види отново разкошното му голо тяло.

Никога повече.

Лъжкиня, обади се нараненото й сърце.

Когато стигна до заострения нос, тя се хвана с две ръце за релинга и се взря в мрака пред себе си. Палубата се надигаше и спадаше равномерно под краката и. Тя вдъхна дълбоко измития от дъжда въздух.

И усети миризмата на Никълъс по себе си. Не можеше да обърка острия му мъжки аромат.

Облаците бяха избягали подир бурята и звездите блестяха, намигвайки на отраженията си в черната вода. Само ако Ник я обичаше, сега щяха заедно да гледат звездите.

Гневът отстъпваше пред отчаянието. Брадичката на Ив затрепери.

Тя застана поразкрачена, за да пази равновесие, когато вълните под кила станаха по-големи. Вътрешната повърхност на бедрата й още беше хлъзгава и влажна. Тя опря глава на релинга и остави сълзите да текат.

Държи се с мене като с курва, защото аз се държах като такава. Какво си беше мислила?

Не беше мислила.

Беше позволила на тялото си да избира, беше се доверила точно на лъва Никълъс Скот да постъпи правилно с нея.

— Мъжът няма да разбере кое е правилното, дори ако то го ухапе по задника — прошепна тя към закръглената фигура на носа на „Сюзан Бел“.

Тя — съвсем очевидно — също не беше разбрала. Но как да откаже на сърцето си? Обичаше го, да го вземат дяволите този мъж!

Може би коляното в слабините не беше най-добрият начин да покаже това, но как иначе да привлече вниманието му?

— Издръжка! — изрече с отвращение.

Сякаш беше тръгнала да се пазари с него. Да сключва някакви проклети споразумения за услуги!

Отчаянието премина в срам.

Той мислеше, че може да купи тялото й за постоянно ползване, когато тя мислеше, че му предлага сърцето си.

Закри уста с ръката си, за да заглуши напиращите ридания.

— Госпожице Ъпшел. — Гласът на господин Хигс наруши мрачните й мисли. — Какво правите тук?

Тя се изправи и изтри очи.

— Трябва ми промяна на въздуха.

Ив се беше надявала да избегне вахтения, като се скрие в най-предната част на кораба. Не познаваше повечето моряци, защото беше стояла в каютата на Ник през повечето време, докато траеше пътуването. На „Моли Харпър“ тя и приятелките й бяха предупредени да не се разхождат сами из кораба; моряците не се славеха с джентълменско поведение и не можеше да им се вярва. Но понеже именно господин Хигс я намери тук, тя не почувства никакъв страх, че е хваната сама на палубата. С Хигс й беше удобно като със стара рокля.

— Плачете — изтъкна той, сякаш тя не го знаеше. — Нещо не е наред с капитана ли? По-зле ли е?

„По-зле от какво?“, едва не запита тя на глас. От удар по главата? Нож в сърцето?

— Не, господин Хигс, капитанът е много добре.

Е, щеше да бъде добре, след като спаднеше отокът на тестисите му, но нямаше нужда Хигс да знае тези подробности. Тя издуха носа си в кърпичката, която той й предложи, благодарна, че Перегрин Хигс е достатъчно джентълмен, за да не настоява да узнае причината за сълзите й.

Защо не се беше влюбила в някой надежден мъж? Така стабилен като Хигс. Защо, за бога, беше подарила сърцето и девствеността си на проклетия господар на Дяволския остров?

— Сигурна ли сте, че капитанът е добре? — запита господин Хигс.

Колкото може да бъде добре един демон в смъртно тяло.

— Да, той е достатъчно добре. Всъщност, капитанът така добре се е възстановил, че вече няма нужда от моите грижи. Има ли друга каюта, където да мога да се настаня? — запита тя. — Вече не мога да остана в неговата, без това да навреди на репутацията ми.

Хамакът, който Ник беше окачил за себе си, поддържаше илюзията, че присъствието й в неговата каюта е само заради здравето му. Екипажът му като че ли беше забравил, че той я беше донесъл на борда ритаща и протестираща и я беше държал в заключената си каюта още преди бурята.

Както обикновено, каквото и да направеше лорд Ник, беше правилно.

Дори ако тя публично станеше негова любовница, никой нямаше да го упрекне. Само нейното име щеше да пострада.

Не беше справедливо, но беше толкова естествено за света, колкото и това, че слънцето винаги изгрява от изток.

— „Сюзан Бел“ не е пригоден за пътници, госпожице — каза Хигс намръщено. — Всичкият екипаж спи в хамаци под палубата.

— Няма ли офицерски каюти? — запита тя с надежда.

Хигс поклати отрицателно глава.

— Корабът е малък, няма свободно място. Товарен кораб, нали разбирате.

В главата й изникна една идея.

— Кораб на контрабандисти, може би?

Хигс вдигна рамене.

— По някой път старото корито носи нещица, които не са отбелязани в регистрите.

— Тогава трябва да има трюм за контрабанда — разсъди тя. Кой да знае, че за няколко седмици в затвора Нюгейт ще научи толкова много за всякакви престъпни дейности? — Място, където данъчните няма да се сетят да гледат, даже ако ви хванат.

Хигс се усмихна.

— Много сте умна, госпожице Ъпшел. Да, имаме тайно място, но не е годно за такива като вас.

— Нека аз да преценя, господин Хигс. — Издуха още веднъж носа си в кърпичката. — Може ли да го видя?

Хигс се намръщи.

— Първо трябва да питам капитана. Дори не всички от екипажа знаят къде е тайният трюм. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре се пази тайната, нали разбирате.

Тя се опита да го склони с най-бляскавата си усмивка.

— Мога да преценявам, господин Хигс. Вашата тайна ще бъде в безопасност с мене.

— Все пак капитанът трябва да реши. — Хигс се стегна и Ив се запита дали в миналото не е бил войник. — Ако ме почакате тук, ще видя как стоят нещата.

— Не, господин Хигс — каза тя. — Не го безпокойте.

— Не се тревожете. Радвам се, че ми съобщихте за промяната в състоянието му, за да можем да променим нещата.

Без да каже и дума повече, Хигс се обърна и се отдалечи. Отнасяйки единствения й шанс да се скрие на борда на кораба.

Хигс едва сдържаше яростта си. Беше служил на Никълъс Скот доброволно повече от десет години, но вече не можеше да търпи. Беше търпял ексцентричностите на Ник, защото беше най-добрият моряк, когото някога беше срещал. Но откакто капитанът беше отвлякъл госпожица Ъпшел и беше изложил екипажа и кораба си на ненужен риск, Ник беше паднал от пиедестала, на който го беше поставил Хигс.

Сега беше накарал госпожица Ъпшел да плаче.

Беше време да го накара да си каже — да поговори като първи помощник с капитан.

И ако не дадеше резултат — като мъж с мъж.

Когато Перегрин почука на вратата на каютата, капитанът му разреши да влезе с глас като гръмотевица. Хигс събра смелост и отвори вратата.

Капитанът седеше на койката, спуснал от нея дългите си крака. Беше метнал чаршафа на скута си, но под него несъмнено беше гол.

— Рапортувайте, господин Хигс.

— Какво сте направили на госпожица Ъпшел?

Думите изхвръкнаха от устата на Перегрин, преди да ги обмисли.

Веждите на капитана се снишиха.

— Нищо, което да е ваша грижа.

Хигс опря юмруци на кръста си.

— Ако сте злоупотребили с нея, това ме засяга.

— Ако съм злоупотребил ли? — Капитан Скот се засмя безрадостно и се размърда, трепвайки. — Объркал си нещата, момко. Страхувам се, че е точно обратното.

— Тогава защо я намерих да плаче? — Хигс се изправи в цял ръст, което му беше малко трудно, защото някои от гредите на тавана бяха ниски. — И от доста време не съм момък.

Капитанът вдигна вежда към него.

— Да, така е. Плаче, а? Какво ти каза?

— Че сте достатъчно добре и тя вече няма нужда да стои в каютата ви, за да се грижи за вас. — В себе си Хигс отбеляза, че тенът на капитана не е много добър.

Изглеждаше готов да си направи равносметката, но госпожица Ъпшел несъмнено знаеше най-добре. В края на краищата беше излязла права, че не беше позволила на Хигс да опита да направи трепанация. — Тя иска да види дали тайният трюм е подходящ за нея в оставащото време от пътуването.

— И как, по дяволите, е научила за тоя трюм? — изрева капитанът.

Хигс преглътна мъчително. Капитан Скот беше взел страха и на доста по-храбри мъже. Но не и на толкова непоколебимо решен да брани каузата на една дама като Перегрин Хигс.

— Предположи, че сме превозвали и по малко контрабанда през годините — призна той. — И аз потвърдих, че имаме такова място. Тя иска само малко уединение. Молбата й изглежда достатъчно проста. Ако я бяхте видели как плаче…

— Да не си луд? Жените си служат със сълзите, както кралският флот с деветфунтовите оръдия. — Никълъс прокара ръка по лицето си. — Размекват те и после, когато най-малко очакваш — хоп, „пригответе се за абордаж“. И да ти кажа, Хигс, разбойници и капери може да водят преговори, но жените не ти дават и да дишаш.

— Разрешавате ли да говоря свободно, сър?

— Какво, по дяволите, си правил винаги? — запита с негодувание капитанът. После вдигна рамене и махна с ръка. — Разрешавам.

— Плавам под вашия флаг повече сезони, отколкото мога да си спомня, и винаги съм ви поддържал. — Лицето му се стегна. Сега, щом беше започнал, трябваше и да довърши. — Но вие отидохте твърде далече този път.

Капитанът присви очи.

— Обясни.

— Когато спасихте жените от „Моли Харпър“, всички ние бяхме горди, че служим при вас. Когато взехте дамите в дома си и се отнасяхте към тях с дължимото уважение, ние ви виждахме такъв, какъвто вярвахме, че сте, сър, истински джентълмен.

— Ти най-добре би трябвало да знаеш как е всъщност, Хигс.

Очите на капитана блеснаха предупредително, но Хигс продължаваше.

— Тогава донесохте госпожица Ъпшел на борда против волята й. Излязохте в морето и тръгнахте пред бурята, когато всеки благоразумен моряк щеше да остане в пристанището — каза Хигс. — Да кажа, че преценката ви напоследък е замъглена, ще бъде наистина много меко казано.

— Това ли е всичко?

— Не. Няма да позволя отново да разплачете госпожица Ъпшел — изрече Хигс, изпъвайки рамене.

— Няма да позволиш ли? — Капитанът стана, държейки чаршафа на кръста си. — По дяволите, Хигс, какво право имаш да се намесваш? Само не ми казвай, че си лапнал по нея!

— Не, нищо подобно — каза Хигс. Сърцето му още беше пленено от възхитителната госпожица Сали Мънро, независимо дали дамата го знаеше. — Но намесата не е само мое право. Това е мой дълг.

— Твой дълг ли?

— Госпожица Ъпшел не е като Магделин Фрит и другите, сър. Тя е дама. Искам да виждам, че отношението към нея е като към дама. Тя заслужава да има своя каюта на борда.

— Ами ако аз кажа, че тя ще остане с мене?

Хигс пристъпи от крак на крак.

— В такъв случай, сър, ще трябва да ви извикам на дуел, макар да не ми доставя никакво удоволствие да го направя.

Никълъс Скот отметна глава и се разсмя, въпреки че в смеха му нямаше никаква радост. После се отпусна отново на койката.

— Значи се стигна до това. Кълна се, тази жена е по-лоша от северозападен вятър. Кой да помисли, че нещо може да вкара клин между нас двамата?

Хигс знаеше какво има предвид капитанът. Когато започна да плава като негов каютен прислужник, Никълъс Скот го взе под крилото си. Беше като по-големия брат, какъвто Хигс не беше имал. Не позволяваше говорният недостатък на младежа да му попречи да се издигне и постепенно Хигс престана да заеква, щом вдигнеха платна. Всичко, което Перегрин знаеше за морето, беше научил от капитана. Набожно вярваше, че няма по-велик мореплавател в седемте морета от Никълъс Скот.

Но Перегрин нямаше желание да научи какво знае капитанът за жените. Когато станеше дума за някоя фуста, Никълъс Скот сееше наоколо си само мъка. Катастрофалният му брак беше бурен, в най-добрия случай. Бурните му любовни връзки бяха като прекарване на кораб над плитчина. Във всеки случай килът винаги се откъсваше.

А Хигс искаше да спаси госпожица Ъпшел, ако може. Поне докато не се убеди, че тя е с капитана по свое собствено решение. След това можеше с чиста съвест да си измие ръцете.

— Много добре, Хигс — каза уморено капитанът. — Госпожица Ъпшел ще има личната си каюта. Къде е тя?

— Оставих я до бушприта.

— Иди при нея и нека да остане там, докато не дойда.

— Да, к’питане. — Хигс се изпъна и се обърна към вратата. Спря с ръка на дръжката. — Има още едно нещо, сър.

— Какво?

— В края на това пътуване подавам оставка като ваш първи помощник. — Хигс не смееше да откъсне поглед от месинговата дръжка. — Не ми е приятно, но мисля, че е за добро.

— Мъжът трябва сам да взема решенията си — изрече бавно капитанът. — Направи каквото желаеш.

Хигс затвори тихо вратата зад себе си. Капитанът най-накрая го беше нарекъл мъж.