Кони Мейсън
Господарят на Дяволския остров (18)

Глава 18

Здрач се спускаше над „Сюзан Бел“. През отворените прозорци на каютата Ив чуваше груби гласове и солени шеги, примесени с ударите на чука на дърводелеца. Мъжете продължаваха да работят на светлината на лампи, мъчейки се да заличат повредите от бурята. Тя не се осмеляваше да излезе от каютата, за да види с очите си какви щети е претърпял корабът.

Достатъчно трудно беше да се справя с щетите, които бурята беше нанесла на Ник.

Готвачът се беше възстановил от морската си болест дотолкова, че да успее да приготви лека вечеря. Господин Тейтъм й донесе малко горещ бульон и хляб, които тя едва докосна. Опита се да потопи крайчето на една кърпа в бульона и да го сложи на устните на Ник, но той не реагира.

Ритмичното пеене й подсказваше, че моряците вдигат платно. В следващия миг тя усети как корабът се забързва и подскача напред, носен от вятъра по вълните.

„Сюзан Бел“ се оправяше.

Не можеше да се каже същото обаче за капитана на кораба.

Когато дневната светлина съвсем изчезна и Ив запали висящата от тавана лампа, тя се опита да се самоубеди, че цветът на лицето му се е подобрил. Че болезнената бледност наистина е била резултат от лошото осветление.

— Ти си много смел, нали знаеш — изрече тя. Чувството заплашваше да затъкне гърлото й. Плъзна ръка в косата му и я приглади върху възглавницата. — Толкова си смел и толкова глупав. Само да беше послушал… о, Никълъс.

Прикри уста с ръка, за да сподави стона си. Той трябваше да чува само приятни звуци, не плач и хлипания.

Ако можеше изобщо да чуе нещо.

Тя прерови лавицата му с книги и се спря на една тънка брошура. Присви очи, докато се мъчеше да разгадае думите.

— „Корпус на… акцизните чиновници“ — успя най-накрая да прочете. — От Томас Пейн.

Прелисти няколко страници. Понеже обещаваше да бъде ужасно скучно, нямаше значение откъде ще започне. Четеше само за да може Ник да чува гласа й.

— „За богатите и човечните е въпрос, достоен за интерес, че тяхното охол… охолство става нещ… нещастие за други.“

Знаеше, че чете зле, спирайки непрекъснато, за да разгадае как се произнасят буквите. Но смяташе, че ако Ник може да я чува и да знае, че тя е тук, със сигурност ще направи усилие да се върне при нея. Обърна още няколко страници, търсейки лесни пасажи.

— „Има поразително раз-ли-чие между… нечестност, възникнала от недостиг на храна и от недостиг на прин… принципи.“

Това беше по-безопасно, отколкото да се опитва да му говори. Макар че се съгласяваше с философските меандри на Томас Пейн, усилието да чете не й позволяваше да изпитва чувства — и за съдбата на зле платените акцизни чиновници, и за самата себе си.

Спря между две изречения, за да провери дали Никълъс реагира. Единственото движение беше лекото вдигане и спускане на ръцете, скръстени на гърдите му.

Накрая отмести книгата и угаси лампата. Застана на прозореца и обви ръце около себе си, сякаш имаше опасност да се разпадне. Лунната светлина блещукаше по черните води, оставяйки дълга сребриста следа зад кораба.

Ив сложи стола до койката на Ник, за да положи длан на гърдите му. Сърцето му биеше бавно, но силно, ребрата се разширяваха във всеки по-дълбоки вдишвания.

— Това е добър знак — каза тя, по-скоро за да окуражи себе си, отколкото него.

Кожата му беше топла, но не гореше в треска.

Ив се опита да намери удобен начин да си почине на стола с права облегалка, но всеки път, щом задремеше, главата и клюмваше и тя се стряскаше.

Ник нямаше да има полза от нея, ако е замаяна от умора. Взе решение, стана и развърза корсажа си.

— Събуди се, Никълъс — изрече тихо. — Събличам се.

Нищо.

Бръкна под роклята и махна полата с обръчите и фустата. Събу обувките, развърза жартиерите на чорапите и ги свали. После се измъкна от роклята и остана само по риза.

За миг си спомни как прекрасно усещаше голото тяло на Ник до своето, кожа до кожа.

— Не, искам да го събудя. Не да го убия от прекалена възбуда — каза тя, докато подпираше стола под дръжката на вратата.

Ако Никълъс не се събудеше до осмата камбана, тя имаше намерение да се съпротивлява срещу заплахите на господин Хигс да му направи трепанация. Един знахар беше извършил тази варварска процедура върху баща и, след като някакъв кон го беше ритнал в главата, но той все пак умря. И в много по-голяма агония, отколкото ако го бяха оставили да умре в мир.

— Но ти няма да умреш, Никълъс Скот — заповяда тя, докато отдръпваше чаршафа и се настаняваше на тясната койка. Притисна се към него и пъхна едната му ръка под врата си, за да облегне глава на рамото му. Обърна лицето му към себе си. — Ще оживееш, за да отнемеш девствеността ми, чуваш ли ме? Ако не го направиш, никога няма да ти простя.

Не можеше да бъде сигурна, че не си въобразява, но беше почти сигурна, че ъгълчето на устата му помръдна.

— Госпожице Ъпшел! — Перегрин Хигс повиши глас и бухна с юмрук по вратата на капитанската каюта. — Отворете веднага.

— Не мога — чу се отговор отвътре. — Не съм напълно облечена.

Какво, по дяволите, прави съблечена?

— Как е капитанът?

Не се чу никакъв отговор, затова Хигс почука отново.

— Госпожице Ъпшел, тук има някаква преграда. Моля, отворете вратата.

— Разбира се, че има преграда. Аз я сложих. Сега, ако господин Тейтъм не е донесъл някаква закуска, моля, вървете си.

— Капитан Скот! — извика Хигс. — Буден ли сте, сър?

— Разбира се, че не е буден.

Гласът на госпожица Ъпшел сега прозвуча по-отблизо. Ако долепеше око до цепнатината край вратата, щеше да я види да го гледа. — Много рано е.

— Би осмата камбана, госпожице. Имаме уговорка.

— Не, нямаме — отговори тя с фалшиво сладък глас. — Вие дадохте безразсъдно предложение, което аз абсолютно отхвърлих.

Няколко моряци работеха наблизо. С дългите криви игли и жилести дебели нишки се правеха, че кърпят разкъсаното платно, но Перегрин знаеше, че са наострили уши и подслушват разговора им.

Ако не успее да се справи с една жена, как да командва тези мъже?

— Тази дискусия приключи, господин Хигс.

— Не, не е.

По дяволите, тя да не би да си мисли, че е единствената загрижена за капитана? Успехът на трепанациите според доктора, когото беше наблюдавал, силно зависеше от времето, изминало между нараняването и лечението. Той може би вече беше изчакал твърде дълго с надеждата капитанът сам да се свести.

— Ако не отворите веднага тази врата, госпожице Ъпшел, ще викна корабния дърводелец и ще му наредя да я изкърти с лост.

— Но нали ви казах, не съм в приличен вид.

— Тогава предлагам да побързате с тоалета си, госпожице. — Перегрин се обърна и измуча към коридора с глас, подобен на този на капитан Скот в най-войнственото му настроение. — Господин Роули! Явете се в каютата на капитана! Веднага. И донесете големия чук!

— Отменете заповедта, господин Хигс! — чу се хриплив мъжки глас от каютата.

— Капитане?

Хигс притисна ухо на вратата.

— Е, не е проклетият крал на Франция — долетя заглушен отговор. — Отвори вратата, жено, и пусни момъка, преди да ми е разнебитил кораба.

Отвътре се чу приглушено стържене на дърво и вратата се отвори полека. Госпожица Ъпшел завързваше дантелите на кръста си, но успя да махне на Хигс да влезе.

Капитан Скот се беше подпрял на лакти. Още изглеждаше като мъртвец на подветрен бряг. Бялото на едното му око беше кървавочервено, но беше вперил фокусиран поглед в лицето на Перегрин. Виждаше. Говорът му беше ясен. Щеше да се оправи.

— Господин Хигс, не мислите ли, че корабът е достатъчно измлатен и без да се опитвате да го разцепите на трески?

— Да, сър — отвърна Хигс с усмивка.

— Тогава рапортувайте, господин Хигс — подкани го капитанът.

Перегрин се стегна.

— На дъното има не повече от три стъпки вода. Хората при помпите ме уверяват, че нивото спада с всеки час. Другите поправят платната в момента. Господин Роули казва, че трябва да чакаме, докато стигнем Търкс, за да смени фокмачтата — каза той, гледайки право напред. — Но гротът е здрав и може да носи всичките си платна. Според мене сме на двеста мили югозападно от Бермуда и скоростта е твърдо пет възела.

— Екипажът?

— Всички са налице и под брой.

Капитанът се отпусна на възглавницата и затвори очи. Госпожица Ъпшел сложи мокра кърпа на челото му.

— В действителност хората на борда са повече, отколкото смятахме — каза Хигс. Сега мога да кажа на капитана. Така и така щеше да разбере по-късно. — Имаме пътник без билет. Реджи Търнскрю.

Капитанът се засмя.

— Обзалагам се, че е размислил. Това беше лош удар.

Перегрин се усмихна.

— Момчето още е цялото зелено. Не мислех, че някой толкова дребен може да повръща толкова много.

— Нека бурята да му бъде наказанието, господин Хигс. Господ знае, тя беше моето наказание. — Капитанът прехвърли ръка върху очите си. — Реджи вече свикна ли с люлеенето?

— Да, старае се да върши работа между отскачанията до релинга.

— Хубаво — каза капитанът. — Пратете го в кухнята да помага на готвача и му кажете да внимава да не си отреже нещо важно. Има ли друго?

Имаше, но Хигс сметна, че може да почака, докато капитанът се възстанови.

— Не, сър.

— Вървете, господин Хигс.

Докато затваряше вратата на каютата, за себе си Хигс зърна как капитанът и госпожица Ъпшел се гледат. Усети, че ушите му пламват. Душите им бяха така разголени, че Хигс се смути, сякаш ги беше хванал посред самото деяние.