Кони Мейсън
Господарят на Дяволския остров (16)

Глава 16

Ив вървеше по утъпканата пътечка колкото можеше по-бързо, без да привлича ненужно вниманието на островитяните, които отиваха към пазара в Сейнт Джордж. Ако дъждът се засилеше, пътечката щеше да се разкаля и следите й щяха да личат много ясно. С кон би могла да избяга много по-лесно, но ако беше взела коня на Никълъс, той можеше по-късно да каже, че го е откраднала.

Не можеше да допусне това.

Откакто беше на Бермуда, беше видяла неколцина нещастници оковани в дървени стегалки пред сградата на съда. Понякога в Англия подобна присъда водеше до смърт или загуба на око, ако тълпата се разяреше и започнеше да хвърля камъни. Най-малкото, разкъсваха ухото на жертвата.

Тук обаче островитяните само крещяха обидни думи и замеряха осъдените с гнили плодове. Както изглежда, срамът беше достатъчно силно средство за възпиране на местните престъпници.

Тя обаче никога повече нямаше да допусне да падне в ръцете на закона, ако имаше какво да каже по въпроса. Трябваше да избяга, когато я обвиниха в Лондон, но беше напълно сигурна, че невинността й ще се докаже.

Сега знаеше какво трябва да прави.

Едно камъче влезе в обувката й и заседна при петата. Тя спря, за да го извади; внезапната болка беше пробудила нежелателни спомени.

Срамът беше мизерно наказание. Мислеше, че ще умре, когато я съблякоха до кръста и я завлякоха полугола пред събралата се тълпа. Отвратителна, с вонящ дъх, тълпата се скупчи, започна да посяга и да крещи обидни думи, докато я водеха към стълба.

Тогава, при първия удар на камшика, срамът избухна в пареща болка. С всеки удар тя губеше частица от себе си. Стискаше зъби и се опитваше да се държи, но в края на краищата закрещя с предрезгавял глас. Силни спазми стягаха мускулите й. Тя беше разкъсана марионетка, чийто кукловод се наслаждаваше да я гледа как танцува под жестоката му мелодия. Беше направила всичко възможно, за да прекрати това.

Всичко.

Когато накрая всичко свърши, духът й беше също толкова разбит, колкото и плътта. Пет дни горя в треска и още три дни в студена ярост в мръсотията на общата килия в Нюгейт.

После естествено силното й здраве надделя и гърбът й започна да заздравява.

И с новопридобитите белези дойде решимостта й никога повече да не губи контрол над собственото си тяло.

Това правеше Никълъс Скот толкова опасен. Дори без нищо да ги свързва, той я беше накарал да иска да се предаде. Без бичуване, а с наслада тя почти се беше изгубила в него. Не би могла толкова пълно да се отдаде на друг човек.

Не мислеше, че духът й би оцелял втори път.

Ив стигна в покрайнините на Сейнт Джордж и хукна по тесните улички към пристана. Не знаеше дали корабът на капитан Босток още е в пристанището, но и да не беше, тя беше пъхнала две сребърни лъжици в торбичката си. Несъмнено това би могло да склони някого да я откара до острова, където стои обикновено „Морският вълк“.

Надяваше се Ник да не забележи липсата на две лъжици.

Вятърът задърпа полите й и тя чу зад себе си тропот на подкови. Обърна се навреме, за да види Никълъс Скот да препуска към нея на черния си жребец. Обърна се и побягна, но напразно. Той се наведе и я грабна с една ръка.

— Не! Пусни ме…

Тупна по корем на гърба на коня пред него, а седалището й отскочи към небето. Целият въздух излезе със свистене от дробовете й, тя се помъчи да си поеме дъх, докато той смушкваше коня да препусне в пълен галоп през павирания площад.

Не си беше дал време да оседлае животното, осъзна тя, когато ръцете й потърсиха за какво да се захванат. Трябваше да се задоволи с обутия в ботуш крак на Ник, защото ако паднеше от коня при тази скорост, със сигурност щеше да си счупи някоя кост.

Когато стигнаха пристанището, той спря жребеца така рязко, че той една не приседна. Ник слезе от седлото и хвърли юздите в ръцете на едно момче, което се мотаеше наоколо, заедно с резки нареждания да се погрижи за коня.

— Какво си мислиш, че… — започна тя.

Той пресече въпроса й, смъквайки я от гърба на коня, и я метна на рамо.

— Пусни ме веднага.

Ник не й отговори, само галантно сваляше шапка и разменяше по някоя дума с всички, с които се разминаваше на път към дъската за качване на „Сюзан Бел“.

Молбите й за помощ към хората от града се натъкваха на смях и многозначителни усмивки. Минувачите цвилеха от възторг, когато тя го удряше с юмруци по гърба.

Ник мръдна вежди към островитяните.

— Заслужих си го.

Те се разкискаха дори по-високо. Същински театър с куклите Пънч и Джуди, само че без връвчици. Решиха, че гневът й е просто част от представлението.

Лорд Ник просто се забавляваше.

Любезният му тон се изпари, когато палубата на кораба се озова под краката му.

— Ударете корабната камбана, господин Хигс. Екипажът на борда ли е?

— Без Дигъри Халбата. Май пак се е натряскал, сър.

— В този час? Махнете го изобщо от списъка. Не ми трябва буре ром в екипажа. Пригответе се да вдигнем платна след един час.

— Ама времето, к’питане…

— Какво да направя според тебе за проклетото време, Хигс? — изръмжа той. — Не съм господ бог, нали?

— Не е, но си мисли, че е — обади се Ив, още висяща на рамото му и вече останала без дъх, за да го удря по гърба. — Нали така, господин Хигс?

Ник я тупна отзад, но полата с обръчите и ярдовете плат смекчиха удара.

— О! Колко уместно за джентълмен, Лорд Ник.

Гласът й беше пропит с ирония.

— Както мълчанието за дама — отвърна той на заяждането й.

— Но, сър, бурята… — започна Хигс.

— Хигс, хленчиш като бабичка. Щом излезем от канала, ще й се изплъзнем. Вятърът ще ни бута пред бурята — обясни той докато вървеше към стълбата, водеща надолу към каютата му. — Правили сме го безброй пъти.

— Да, сър, но никога толкова близо до нея.

Ник се обърна към него.

— Вашите възражения ще бъдат отбелязани, господин Хигс. Ако се чувствате неспособен да изпълнявате задълженията си, ще трябва да ви освободя.

Ив се изви, за да погледне към Хигс над рамото си. Устата на първия помощник трепна нерешително; после той изпъна рамене, но не спусна поглед нито на йота.

— Не, сър. Във форма съм за работа.

— Тогава кажи на дърводелеца да сложи резе отвън на вратата ми. Бързо. Вървете, господин Хигс.

И Ник продължи към каютата си.

Ив помисли да се запъне на рамката на вратата и да се опита да му попречи да я вкара вътре, но „Сюзан Бел“ беше корабът на Ник. Точно както Сейнт Джордж беше неговият град.

Със същия успех можеше да се опита да се бори с вятъра.

Затова тя сниши глава, когато двамата се спуснаха под палубата, и реши да се бори тогава, когато има шанс да спечели.

Той отвори с ритник вратата на каютата си и я пусна на тясната койка.

— Сега стой тук.

— Не съм ти хрътка да стоя някъде, като ми заповядаш. — Тя скочи на крака. — И не съм член на твоя екипаж, че да ме командваш.

Той я дръпна към себе си и затвори устата й с властна целувка. Затисна ръцете й между телата им и похити устата й, карайки я да се отвори за него. Когато устните и се открехнаха, той се възползва от предимството си и нахлу вътре. Тя не можеше да се бори с него. Беше прекалено силен.

И тялото й беше негов доброволен съюзник. Част от нея го приветства с болезнено отдаване. Той започна грубо да похищава устата й, привличайки я към тъмните си желания. Тя потъна като плувец, хванат в силно насрещно течение.

Удавянето било приятно, ако тялото престане да се бори.

Накрая той я пусна и тя си пое дъх на пресекулки. С новия дъх дойде и новото решение.

— Трябва да дам команди за отплаване, но ще се върна — обеща той. — С тебе започнахме нещо снощи и още не сме свършили.

— Така е — каза тя. — Просто ти не хареса заключението.

Главата му се изправи при тихото почукване и той се приближи към вратата.

— Това трябва да е Хигс с резето. Затварям те за твоя безопасност.

— А не за твое удобство?

Ъгълчето на устата ме си повдигна в крива усмивка.

— И заради това. Има хляб и сирене на лавицата. Сложи нещо в стомаха си. Ще има силно люлеене.

Паника стисна гърлото й. Последната й морска буря беше достатъчно силна, за да й държи влага цял живот.

— Може би господин Хигс е прав. Не може ли пътуването да почака, докато отмине бурята? — запита тя, засрамена от треперещия си глас. Зад прозорците на кърмата източният хоризонт се разстилаше в противно жълто пурпурно. — Няма нужда да правиш това, за да ме впечатлиш с моряшкото си изкуство.

— Не, изглежда, че трябва да го направя, за да съм сигурен, че няма да избягаш, преди да сме довършили започнатото. — Погледът му омекна за миг, когато той се взря в лицето й, после отново стана суров. — А резето е, за да не направиш някоя щуротия. Скачала си от напълно годни за плаване кораби, ако помниш.

Затвори вратата зад себе си. Тя чу няколко остри удара с чук, после резето падна решително.

Господин Хигс се справяше добре с екипажа, когато Ник се появи отново на палубата, но когато видяха капитана си на кормилото, моряците започнаха още по-усърдно да изпълняват задълженията си.

Ник беше управлявал „Сюзан Бел“ и в много по-рисковано време.

— Вятърът й е любовник — обичаше да казва, — а понякога старото момиче обича по-груба игра.

Възнамеряваше да изпревари надигащата се буря. Благодарение на това че екипажът имаше вяра в него, духът беше висок и почти никой, освен готвача не мърмореше, че Ник е поръчал студена вечеря, за да не се пали огън на борда.

Веднага щом излязоха от пристанището, той заповяда да се вдигнат всички платна и „Сюзан Бел“ заподскача по вълните като лисица, бягаща пред хрътки.

След като се измъкнаха от обръча на рифовете и плитчините, Ник насоча носа на кораба на юг-югозапад. Той почти изскочи от водата и полетя напред.

— Господин Тейтъм, донесохте ли си онази ваша стара хъркаща кутия?

— Да, к’питане.

— Извади я, и по-бързо, човече, трябва ни малко музика да ни кара да бързаме. — Ник вдиша поглед към такелажа и платната, изпънати до крайност. — С тази скорост, момчета, ще стигнем в Търкс за рекордно време.

Мъжете заиграха бърз моряшки танц край гротмачтата със смях и груби викове.

След четвърт час Ник заповяда да посвият платната. Нямаше да издържат растящата сила на вятъра. След още четвърт час нареди да ги свият изцяло и мачтите на кораба останаха голи. Морето се кълбеше наоколо, платната само щяха да позволят на бурята да подмята по-силно „Сюзан Бел“.

Когато дойде време да се удари следващата камбана, Ник мрачно осъзна, че е трябвало да послуша господин Хигс.

 

 

Ив се опита да остане на койката, но силното люлеене на кораба я метна на пода. Тя притисна буза към гладкото тиково дърво, решавайки, че е по-добре тук долу. Не й беше прилошавало на „Моли Харпър“, но вече беше повърнала хляба и сиренето в нощното гърне на капитана в ъгъла.

Вълните заливаха кърмовите прозорци с такава сила, че тя очакваше морето всеки момент да нахлуе в каютата. Понякога й се струваше, че „Сюзан Бел“ се изправя, танцувайки върху вълните като делфин на опашката си. Корабът се залюляваше върху всеки гребен. После носът слизаше рязко надолу и корабът се втурваше напред към следващата пропаст между две вълни.

Ив затвори дебелите вътрешни капаци на прозорците. Не се надяваше дървото да задържи морето, ако дебелите стъкла поддадат, но поне нямаше да го гледа как приижда. Следващото разлюляване й просна на пода.

На вратата се почука силно, резето се вдиша и вратата се открехна.

— Госпожице Ъпшел? — Беше Перегрин Хигс. — К’питанът ми поръча да се погрижа за вас.

— Тук съм — изрече тя слабо, когато господин Хигс влезе в каютата, оставяйки след себе си поток вода, стичаща се от мушамата му.

Той угаси фенера, който висеше от ниската греда. Двамата останаха в почти пълен мрак, единствената светлина беше болнавата зеленикава фосфоресценция, пълзяща покрай ръбовете на капаците.

— К’питанът заповяда всички ненужни лампи да се угасят — обясни той, коленичейки до нея. Дръпна едно одеяло и я уви. — Много умно сте направили. Ще бъдете в безопасност на пода.

В безопасност от какво, запита се тя. Корабът стенеше като раждаща жена.

— „Сюзан Бел“ е толкова здрав кораб, колкото може човек да си пожелае. И помпите изпреварват водата на дъното — каза той с ясен и успокояващ глас.

Ив му се учудваше — как спокойно говори, без никак да заеква, насред такова бедствие. По време на крушението на „Моли Харпър“ моряците ругаеха и крещяха от страх. Ако рискът даваше на някого шанс да покаже истинската си природа, тя реши, че господин Хигс е направен от чисто злато.

— Боя се, че няма да има вечеря — каза той. — Готвачът е зле, целият е позеленял.

— Няма нужда.

Коремът й се разбунтува само при мисълта за храна.

— Трябва само да изчакаме бурята да отслабне.

— Значи екипажът е в безопасност?

На „Моли Харпър“ един моряк беше паднал през борда още преди корабът да се натъкне на онзи риф.

— Да, капитанът нареди всички да слязат долу и всички капаци да се затиснат здраво.

— Тогава къде е Никълъс? — запита тя, забравяйки, че не бива да нарича Ник с малкото му име пред първия му помощник.

Перегрин помълча няколко мига.

— Завърза се за кормилото.