Кони Мейсън
Господарят на Дяволския остров (15)

Глава 15

В мига, когато Ив затръшна вратата му зад себе си, Никълъс се отправи към тоалетната си. Не можеше да спре онова, което щеше да се случи. Умът му се опразни и тялото надделя.

Застана над нощното гърне, с изправен и болезнен член. Хвана го и започна да го масажира силно. Веднъж.

Два пъти.

Кулминацията му изригна в горещи пулсации в малкия порцеланов съд. Цялото му тяло се разтърси от силата на избухването. Опря ръка на стената, за да се задържи изправен, докато последните капки от семето му падаха в гърнето.

Играеш си на проклето дразнене след седмици въздържание. Какво очакваше?

Пое си дъх на пресекулки. Не беше достатъчно, но поне лудостта преля в празна болка. Сипа вода от каната в легена и плисна лицето си. Кръвта кипеше във вените му, бумтеше в слепоочията му. Вдигна каната над главата си и остави водата да се стича по тялото му.

Не беше достатъчно студена.

Никога не беше искал жена така силно, както желаеше Ив Ъпшел. Искаше я нежна. Искаше я сурова. Искаше я молеща и безпомощна от жажда. В ума му се преплитаха десетки изобретателни начини как да свърже тялото си с нейното. Тя беше тук. Беше я държал в ръката си.

И я беше оставил да си иде.

Не можеше да се справя с жени, които не искат да останат.

Никога досега не се беше чувствал толкова самотен. Дори и когато Хана умря.

Тогава просто се беше вцепенил. Смъртта да ти отнеме жена в същия миг, в който научаваш, че вече ти я е отнел друг мъж. Не можеше да понесе толкова много за един миг. Беше скрил това в един ъгъл на паметта си.

Понякога измъкваше старата болка и я задъвкваше, както куче изравя стар кокал. Но нямаше полза. Никога нямаше да узнае защо Хана го беше предала.

Любовта беше противен, непостоянен звяр. Точно когато мъжът мисли, че я е уловил в мрежата си, проклетията се измъква през някоя дупка или изскача над ръба. Може би цялата идея за любовта не беше нищо друго, освен пушек и кълчища.

Може би под държането на любовница беше най-доброто, на което може да се надява един мъж. Поне нямаше объркване. Щеше да получава онова, от което се нуждае тялото му, а момичето щеше да получава своето. Чисто, точно и делово.

Но не беше взел предвид болезнената нежност, която почувства, щом притисна устни към съсипания гръб на Ив. Или червената мъгла, паднала пред очите му, когато беше усетил как тя се отдръпва от него. Или чистата страст, която го караше да се превива над нея и да му остава страшно малко до насилието, с което да вземе една нежелаеща жена — по-малко, отколкото някога беше му оставало. Не можеше да назове онова, което изпитваше. Просто знаеше, че изпитва тези чувства към нея.

Към всичко в нея.

Не знаеше какво иска от тази жена, но каквото и да беше, знаеше, че не може да го изтръгне насила от нея.

Членът му се надигна при мисълта за Ив. Брадичката му потъна в гърдите, когато той отново се обърна към нощното гърне.

Май ще поостана тук.

 

 

На следващата сутрин слънцето отказа да покаже лицето си. Целият остров беше забулен в ниско надвиснали облаци, които плюеха дъжд и заплашваха с буря на източния хоризонт.

Ник забеляза, че Ив също не излиза от стаята си за закуска.

Но госпожиците Мънро и Смайт бяха на масата, свежи като маргаритки и също толкова невероятно бодри.

— Наистина ми се струва, че танцувах с всички ергени на целия този остров — заяви госпожица Мънро. — Поне краката ми май мислят така. Смея да кажа, че, първо, обувките ми бяха доста малки, но просто не можах да устоя, толкова бяха сладки. Благодаря ви отново, капитане.

Той изсумтя уклончиво в чинията си.

— Хареса ли си някой от мъжете? — запита госпожица Смайт.

Разбърка няколко пъти съдържанието на купата си, без нито веднъж да вдигне лъжицата към устните си.

— Как да избера една звезда в небето? Едно камъче на брега? — Госпожица Мънро размаха ръка, докато говореше, после се наведе напред. — Но има доста кавалери, с които бих танцувала отново, това ще ви кажа.

Хигс стана от масата. Не беше успял да си изпроси и един танц с госпожица Мънро, както беше известно на Ник.

— Т-трябва да отплаваме за Търкс — каза Хигс. — Заминаваме ли, с-сър?

— Да видим какво ще донесе денят. Не ми харесва особено много видът на хоризонта, но във всеки случай ще се погрижа за провизиите на „Сюзан Бел“ — отвърна Ник. Не му се искаше да замине, без да е изяснил положението си Ив. А нямаше никаква представа как да го направи. Но трябваше да действа. — Солта няма сама да се закара до колониите, нали?

— Т-тогава, ако ме извините, сър, ще се погрижа за моите задължения.

— Вървете, господин Хигс.

Ник обърна опитния си поглед към източния прозорец. Облаците се кълбяха на хоризонта. Барометърът беше спаднал стръмно от последния път, когато го беше проверил.

Жените продължиха да говорят за бала още малко, докато Ник остъргваше купата си. Накрая той отмести лъжицата и запита:

— Говорили ли сте с госпожица Ъпшел тази сутрин?

— Аз говорих — каза госпожица Смайт. — Ив помоли да донесат поднос в стаята й. Още се чувства зле. Сигурно е заради промяната във времето.

— И твърдите, че не е със слабо здраве. — Ник отпи голяма глътка чай, макар че беше толкова горещ, че му опари езика. Само контетата посръбваха напитките си. — Струва ми се, че отдавна се познавате. Всички ли сте от един регион?

— Да — каза госпожица Мънро.

— Не — каза госпожица Смайт.

Едновременно.

— Кое от двете?

Двете се спогледаха виновно.

— О, помислих, че казахте религия — бързо се поправи госпожица Мънро. — Разбира се, всички сме християнки. Ние сме английски дами, нали? Но не сме от един регион. Аз съм от Съри, А Пенелъпи е израснала в Съфък.

— А госпожица Ъпшел?

— От Лондон — каза госпожица Смайт. — Така мисля.

— Но не сте сигурна. Къде се запознахте вие трите?

— В… училището на госпожа Торингтън за млади дами… от добри семейства — изрече госпожица Мънро, отмествайки поглед нагоре и надясно.

— Сали, знаеш, че не е вярно.

— Пени!

— Моля за извинение, скъпа, но повече не мога да лъжа капитана — каза госпожица Смайт. — Не и след като беше толкова любезен. — Тя се извърна към него, после сведе очи. — Макар че няма да го обвиня, ако реши да промени отношението си към нас.

— Няма такава опасност — отвърна капитанът.

— Изслушайте ме, преди да се ангажирате — каза госпожица Смайт. — Нали разбирате, ние не сме дами в тесния смисъл на тази дума.

— Да не искате да ми кажете, че съм приютил три сладкодумни уличници? — изрече той със смях.

Госпожица Смайт окръгли очи и той почти съжали, че се е пошегувал с нея. Тя беше надеждата му да научи истината за Ив.

— Разбира се, не сме — изчурулика госпожица Мънро. — Не сме осъдени за такова нещо.

— Но сте били осъдени за нещо? — От самото начало беше подозирал, че има нещо странно в историята на Ив за причините те трите да пътуват за Каролина. Хората обикновено не се преселваха, ако нещо не ги изгони от безопасното им убежище. — Всичките три?

— Честно казано, да. — Госпожица Смайт кимна печално. — И с основание, но моля ви, не мислете, че сме жени с леко поведение. Аз откраднах един хляб, защото братлето ми беше гладно, а родителите ми бяха болни.

— Не си ли светица? — Госпожица Мънро извърна очи към госпожица Смайт, после погледна Ник право в очите. — А аз откраднах една панделка, защото я исках, а нямах пари да я платя. Беше нищо работа, не струваше повече от няколко пенса, но беше достатъчно да ме закара на кораб за Австралия.

— Ами Ив? — запита той, забравяйки, че трябва да я нарича „госпожица Ъпшел“.

— Трябва да я питате — каза госпожица Смайт. — Обещах да не казвам. Но от трите ни тя единствена е наистина от добро семейство. Това е сигурно.

— Каза всичко, нали? И съсипа всичко. Можем да се сбогуваме с новите рокли. — Лицето на госпожица Мънро беше добило цвета на варена сьомга. — За ваше сведение, капитан Скот, Ив беше осъдена за похотливост на публично място. Точно така.

Похотливост? Но тя беше девица. Той го беше проверил със собствената си ръка. Когато снощи усети тънката мембрана с върха на пръста си, това беше единственото, което го възпря достатъчно, за да я пусне да си тръгне.

Госпожица Мънро се изплези на приятелката си, стана и изхвърча от стаята. Ник стана едновременно с нея, после пак седна, когато тя излезе.

Госпожица Смайт избухна в сълзи.

— Господ да ме пази от плачещи жени. — Ник извади кърпичката си и й я подаде. — Ще забравя какво ми разказахте, ако ми направите две мънички услуги.

— Какви? — изхълца тя в кърпичката му.

— Първо, да спрете да плачете.

Госпожица Смайт премига няколко пъти, издуха шумно носа си и подсмръкна.

— А второто?

— Да ми кажете как вие трите се озовахте на „Моли Харпър“ с онзи негодник Ратбън. — Когато тя понечи да му върне кърпичката, той махна с ръка. — Задръжте я.

— Лейтенант Ратбън не е негодник — възрази госпожица Смайт. — Той ни спаси.

— Как?

— Преди да отплава корабът за Нов Южен Уелс, лейтенант Ратбън сключи сделка с капитана му. Той мисли прогресивно, нали разбирате. Не вярва в наказанието. Той поощрява реформирането.

— Хммм!

На Никълъс това му прозвуча фалшиво, но й даде знак да продължи.

— Във всеки случай, капитанът се съгласи всяка жена, която отговаря на условията на лейтенант Ратбън, да мине под негово покровителство.

На Ник му мина през ума, че наред с тези високопарни думи в ръцете на капитана са тупнали и някакви пари.

— И какви бяха изискванията?

Тя се изчерви като ярките азалии пред входната врата на къщата.

— Лейтенант Ратбън изискваше известна хубост и… чистота. Беше довел акушерка със себе си, за да… се убеди.

— В теорията, че само хубавите девици могат да извлекат полза от реформирането? — запита Никълъс с мрачна усмивка.

— Той каза, че това е възнаграждението за добродетелта. — Озадаченият й поглед му казваше, че досега не се е замисляла над този аспект на нещата. — Във всеки случай, ние трите бяхме единствените, които той откупи от затворническия кораб.

— Откупил? — повтори Ник. — Казвате го така, сякаш ви е спасил.

— Ако бяхте видели откъде ни измъкна, щяхте да се съгласите с мене. — Тя скръсти ръце на скута си, за да ги накара да престанат да треперят. — Но след това лейтенант Ратбън продължи да показва достойнствата си. Каза, че ще се омъжим за изискани господа от колониите. Заведе ни на проби за по две рокли за всяка и ни настани в уютна малка частна каюта на „Моли Харпър“.

— А не се ли усъмнихте в мотивите му?

— Този човек ни спаси от ужасна съдба. И мисля, че Ив нямаше да преживее пътуването на другия кораб с нейните…

Госпожица Смайт стисна устни. Вече беше казала повече, отколкото Ник беше чул от нея през всичките седмици, откакто живееше под неговия покрив. Очевидно можеше да пази тайни.

— С нейните рани? — подсказа й Ник. Когато госпожица Смайт го изгледа смаяно, той кимна. — Да, знам за бичуването. Няма значение как съм узнал. Разказала ли ви е за това?

— Не, Ив е много сдържан човек — каза госпожица Смайт. — Но не забравяйте, че трите живеехме в малка каюта. А такива рани заздравяват бавно.

Да не говорим за наранения й дух, помисли мрачно Ник. Ужасно му се искаше да намери и да убие негодника, който беше белязал гърба на Ив с камшика си.

— Във всеки случай лейтенант Ратбън ни образова, научи ни на неща, каквито дамите трябва да знаят. Той много ни помогна, почти колкото и вие, капитане. — Госпожица Смайт прехапа устни. — Знам, че сигурно ни се сърдите, че ви лъгахме през цялото време, но не знаехме какво друго да направим. Светът е сурово място за жена без мъжка закрила. — Тя въздъхна. — Предполагам, сега искате да продължим за Каролина с лейтенант Ратбън.

— Не и докато дишам. — Където и да имаше намерение да ги отведе Ратбън, Ник би се обзаложил на „Сюзан Бел“ че няма да е при трима почтени женихи. Той взе една от ръцете на Пенелъпи и целуна кокалчетата на пръстите й така почтително, сякаш беше принцеса. — В разкошния Изток, когато мъж спаси нечий живот, той е отговорен за него оттам нататък. Вие и вашите приятелки сте под моя закрила, докато имате нужда от това. И тайната ви сега е моя, за вашата лъжа отговарям аз. Вече не бива да се безпокоите.

Личицето й се сбръчка и по долните й клепачи потекоха сълзи.

— Но никакви сълзи. Забранявам — изрече той престорено строго.

Госпожица Смайт му се усмихна плахо.

— Капитане! Капитан Скот!

Госпожица Мънро влетя в трапезарията, тракайки със сладките си обувчици по широките дъски на пода. Красивото й лице беше помрачено от тревога.

Никълъс се изправи.

— Какво има?

— Ив… Ив…

— Зле ли й е?

Ник мина край нея и се насочи към крилото със спалните.

— Не, не е това — каза госпожица Мънро, настигайки го в коридора. — Няма я.