Кони Мейсън
Господарят на Дяволския остров (13)

Глава 13

Двадесетте и шест стъпала водеха нагоре към широката двойна врата на „Сейнт Питър“. Ник знаеше със сигурност колко са, защото сам ги беше броил последния път, когато беше присъствал на служба в малката англиканска черква.

Каретата, след която яздеше, спря пред най-долното стъпало. Той слезе и върза коня си към задната й страна. След това я заобиколи, за да помогне на дамите да слязат.

Само две дами.

— Заповядайте, госпожице Мънро — изрече Ник, докато й помагаше да слезе.

Перегрин беше плътно зад него, готов да й помогне да се изкачи по стръмните стъпала.

Когато госпожица Смайт подаде глава от каретата, милото й лице беше засенчено от загрижено изражение.

— Изобщо не е присъщо за Ив. Дори в морето не й ставаше лошо, нито за миг. Питам се дали не трябваше да остана с нея.

— Не се тревожете — каза Ник. На Ив изведнъж й беше станало лошо от внезапен пристъп на мигрена, когато той обяви намерението си да ги придружи в черквата тази сутрин. Би казал, че блъфира и е хвърлила на масата губеща ръка карти. Едва можа да удържи лицето си сериозно, докато изразяваше съчувствието си и надеждата, че до довечера ще се оправи. — Дая ще се погрижи за нея. Сигурен съм, че няма да е нещо сериозно. Господин Хигс, моля, придружете и госпожица Смайт, аз идвам веднага.

Хигс остана на място, на около десет стъпала над тях. Кимна на госпожица Мънро, отдели се от нея и побърза надолу, за да поеме госпожица Смайт. Не му се случваше често да ескортира дори само една млада дама. Дългата му фигура като че ли се издължи още повече благодарение на честта да има по една млада дама от всяка страна.

Ник почука отстрани на каретата и кочияшът потегли, оставяйки го сам при най-долното стъпало. Той вдигна поглед към варосаната сграда, чиято камбанария пронизваше ниско надвисналото небе. Хигс и дамите изчезнаха в черквата.

Отдалече се дочу гръмотевица. Напълно правилно Ник предположи, че мълнията би трябвало да удари в него. Никой никога не беше влизал в „Сейнт Питър“ с по-нечист мотив.

— Добре, господи — изрече той, поемайки си дълбоко дъх, докато оглеждаше притъмняващите облаци. — Да видим дали имаш чувство за хумор.

Изкачи стъпалата две по две.

И стигна най-горе невредим. Бог или не беше забелязал, или не го беше грижа, че Никълъс Скот е дошъл в дома му.

Той свали тривърхата си шапка и влезе в храма точно когато органът започна хриптящата си прелюдия. Един басов педал като че ли беше останал заклещен в натиснато положение и бучеше неизменно под блуждаещата мелодия. Никой не си беше дал труда да го поправи още от погребението на Хана.

Или може би никой, освен него не го забелязваше. Непрестанното ниско бучене накара зъбите му да заскриптят.

Шепот съпровождаше напредването му по пътеката. Хорицата несъмнено бяха изненадани, че го виждат, но доколкото успяваше да разбере, нищо не се беше променило в „Сейнт Питър“ от последния път, когато беше влязъл тук.

Същите семейства се гушеха на същите тесни скамейки. Галерията горе беше пълна със същите черни лица, верните слуги, от които се очакваше да присъстват, но на които не беше позволено да седят редом с белите богомолци.

Това разделение си му оставаше непонятно. Чернокожите членове на екипажа му бяха моряци също като белите, дяловете им зависеха от техните способности, а не от цвета на кожата. Несъмнено господ бог не делеше овчиците от паството си въз основа на цвета, който им е дал.

Ник намери отделението си. Беше дал достатъчно големи дарове на черквата, когато Хана почина. Скамейките бяха запазени за неговото домакинство, въпреки че собствените му посещения бяха редки като кокоши зъби. Хигс и дамите вече седяха там.

На възглавниците, които Хана беше избродирала с любов и беше дарила на черквата, преди да се оженят тук с Ник.

Наистина ли беше само преди пет години?

Седна до Хигс, решавайки да не е с лице към олтара. Окачи тривърхата си шапка на пръчката, която Хана беше настояла, че трябва да закрепят там. Въображението му ли работеше, или нейният люляков аромат още се чувстваше там?

Не, това беше невъзможно.

Органът замлъкна. Свещеникът започна литургията, но Ник едва го чуваше.

На кедровата скамейка между госпожица Мънро и госпожица Смайт имаше малък лабиринт. Погледът му се зарея в криволиците, точно както на безкрайно проточилото се погребение на Хана. Завивайки се около себе си като морска змия, лабиринтът стягаше примките си. Той никога не би могъл да намери изхода от него.

Спомени, които беше смятал за погребани заедно с Хана, се събудиха и започнаха да си пробиват път в ума му.

Изведнъж разбра защо бог беше решил да не го порази на стъпалата на черквата. Споменът за загубата на Хана беше много по-голямо наказание от удара на една-единствена светкавица.

След два убийствени часа и последният акорд на заключението най-накрая замря. Заседналият педал остана да въздиша още един-два мига, преди звукът от него да заглъхне в откритите греди над органа.

Богомолците се заизнизваха мълчаливо, но Ник остана да седи. Нямаше желание да влиза в разговор с някакви интриганти на стъпалата. Всички щяха да бръмчат за предполагаемото завръщане на блудния син. Той беше решен да не им дава храна за повече клюки.

— Капитане?

Гласът на Хигс го измъкна от размислите.

— Върви, момче — каза Ник. — Заведи дамите у дома. Аз ще поостана.

Надигна се няколко минути след като тримата бяха заминали и тръгна към страничната врата, водеща към малкия черковен двор.

Горният слой на пръстта беше много тънък на места, за да се погребват покойниците в земята, землената кожа едва покриваше скалистите кости на острова. Каменни саркофази обграждаха тясната пътечка. Теменужки растяха в изобилие покрай нея. Той се провря под ниско надвисналия клон на една мимоза и заобиколи сградата, неудържимо привличан към нейния гроб.

Когато зави зад ъгъла, спря изведнъж.

Адам Босток беше там.

Проклет подлец! Не беше ли достатъчно, че я открадна в живота? Да не мисли да я иска и в смъртта?

Ник зарови юмрук в другата си длан. Дъждът, който отдавна се канеше, най-накрая беше дошъл, отначало като фина мъгла, а после заплющя неумолимо като хиляди чукчета. Докато той наблюдаваше, Босток свали шапка и я пъхна под мишницата си. Раменете му се отпуснаха и той се олюля неуверено. После се отпусна на едно коляно.

Сигурно е пиян. Адам Босток би могъл да „връща сметки“ някъде другаде.

— Ти тук! — Никълъс скъси разстоянието с няколко скока. — Какво си мислиш, че правиш тук?

Босток се изправи, изтривайки зачервените си очи.

Плакал е, осъзна Никълъс, трепвайки, не просто изтрива очи от дъжда.

— Дошъл си да си довършим спора, а, Ник? — запита Босток.

Гласът му не гърмеше както обикновено, но яростта в него компенсираше това почти напълно.

— Ако си търсиш бой, избрал си лошо място — каза Никълъс. — Това е свещена земя.

Адам нахлупи черната си тривърха шапка, затваряйки очи под дъжда.

— Не те мислех за вярващ, Скот.

— Не съм. Но това е гробът на моята съпруга. — Никълъс натърти на думите „моята съпруга“ по-високо, отколкото беше възнамерявал. Още беше ядосан на Хана, но й дължеше поне уважение. — Това прави мястото свещено.

— И гробът на детето ти — изрече Адам, повдигайки горната си устна. — Да не забравяме, че твоето семе я уби.

Ник погледна към малкия саркофаг, долепен до този на Хана. Устните му се изпънаха. Ако имаше място за истината, това беше гробището.

— Детето беше твое — каза Никълъс с равен тон, все едно от заседнал педал на орган. — Призна го, когато умираше.

— Лъжеш!

Босток посегна към яката на Ник. Ник беше готов и се дръпна. Босток се хвърли напред, но успя да нанесе контраудар, който попадна право в корема на Ник. Ник се преви на две, когато въздухът изскочи от дробовете му, но се съвзе и се метна срещу Адам.

Вдигна врага си и веднага загуби равновесие заради хлъзгавия мъх, на който стъпваше. Двамата се изтъркаляха по мократа трева и калта на наскоро разкопана цветна леха.

Един удар попадна в челюстта на Никълъс и пред очите му изскочиха звезди, но и той отбеляза няколко успешни попадения. Когато най-накрая спряха, Ник седеше на гърдите на Босток и го стискаше за гърлото.

Босток се извиваше под него, но не можеше да го отхвърли. Врагът му се опита да се отмести, но Никълъс продължи да изстисква живота от него. Бледите очи на Босток бяха изскочили, той удари с ръба на дланта си брадичката на Ник. Ник обърна глава и продължи да стиска още по-силно. Ръцете на Адам се мятаха насам-натам, той се опита да мушне пръсти под тези на Ник. Ник го държеше като някой от алигаторите, които беше виждал в блатата на Каролина. Очите на Босток се извърнаха нагоре.

Той умираше.

— Проклятие — изруга Ник и го пусна. Застана над врага си, докато Босток си поемаше дъх с хрипове и засланяше гърлото си с ръка. — Обещах на Хана да не те убивам.

Болезнено изражение сгърчи лицето на Босток. Беше пребледнял, когато се изправи несигурно.

— Тя ме накара… да обещая… същото проклето нещо.

— Жени — изрече просто Ник.

Босток кимна.

— Хана ми каза, че носи твоето дете. — Босток се отпусна на един огромен кедров пън. Дъждът валеше силно, заглушавайки всички звуци, чуваше се само гръмкото му тупкане. Но никой от двамата не го забелязваше. — Мислех, че е скъсала с мене заради детето. Щях да я взема, но тя нямаше да дойде. Каза, че не иска да те отделя от твоя наследник.

— Може да не е знаела със сигурност кой от нас е баща на детето — изрече Никълъс през зъби.

Хана го беше лъгала, но в крайна сметка беше избрала него. Това би трябвало да има някакво значение.

Но нямаше.

— Ако мислех, че детето е мое, щях да ти я взема, независимо дали тя иска — призна Босток. — Трябваше да я взема във всички случаи.

За миг Ник си пожела да беше станало така. Тогава Босток щеше да има тези натрапчиви спомени от родилната стая в неговата глава.

Виковете бяха продължили часове наред. Но когато спряха, за Ник тишината беше много по-страшна. Акушерката го връщаше безброй пъти от вратата на родилната стая, но той накрая я преодоля.

Божичко, колко кръв имаше. Локви кръв в намачканите чаршафи. Капеше непрестанно на чамовия под. Никога не беше мислил, че едно тяло може да загуби толкова кръв и още да е живо. Хана беше бяла като муселиновите чаршафи, но очите й горяха в страх.

— Отивам при бога — прошепна тя. — Трябва да облекча душата си.

Разказа му всичко с треперещи пъшкания, как беше намерила утеха в леглото на Адам, докато Ник беше на последното си пътуване от островите Търкс и Каролина към дома. Тогава Хана го помоли за прошка, но той беше прекалено зашеметен от нейното признание, за да каже думите, които тя очакваше от него. Когато мъртвото дете най-накрая излезе от нея, с него и душата й напусна тялото.

Заедно с всички негови шансове да направи каквото трябва.

— Момче ли беше или момиче? — запита Босток.

На малкия саркофаг беше издълбано само „СКОТ“. Не беше нужно да посрамва мъртвите. Ник казваше, че детето е негово, това знаеше и останалият свят. Но не беше искал да мисли за детето повече от необходимото. Беше приел думите на Хана, че не е негово. Сега се питаше дали е могъл да му даде подходящо име.

— Беше момче.

Син. Завет. Парче от самия него, каквото всеки мъж се надява, че ще остане да живее след него. Момченцето можеше да е негово.

А той дори не беше дал на детето и едно просто признание — християнско име.

Босток се приближи и положи длан върху саркофага на Хана.

— Почивай в мир, любов моя.

Любов. Защо Ник никога не можа да каже тази дума? Ако я беше казал, може би Хана нямаше… Той отпъди мисълта. Нямаше връщане. Нямаше никакъв начин да отмени случилото се.

— Изглежда, няма да се избием днес — каза Ник, застанал от другата страна на саркофазите.

Не искаше да докосва студения им варовик, но Босток се наведе, за да положи ръка и върху саркофага на детето.

— Не, няма да е днес. — Адам се отдалечи, после спря и се обърна. Отправи мрачна усмивка към Ник. — Но не унивай. Винаги има утре.

Ник го загледа как се отдалечава, изненадан, че мисли като него. Може би с Босток си приличаха повече, отколкото беше мислил. Може би затова Хана беше отишла при това копеле…

Никога нямаше да узнае със сигурност. Седна на кедровия пън и безмълвно загледа над главата си, докато дъждът не спря и топлото бермудско слънце започна да превръща локвите в пара.

 

 

Ив се стресна от почукването на вратата й. Останалите богомолци се бяха върнали много отдавна Пени й беше донесла малко бистър бульон и беше предложила да постои с нея, докато и мине главоболието, но Ив я беше отпратила. Не искаше да лъже Пен. Главата изобщо не я болеше.

Болеше я сърцето.

То препускаше в див галоп, когато тя стана от стола до камината и отиде да отвори вратата. Беше сигурна, че отвън стои Никълъс.

Дошъл да злорадства. Дошъл да си поиска спечеленото.

Тя обикновено можеше да разчита на умния си език да я избави от затруднение. Този път я беше предал. Капитанът беше отишъл на черква. И тя го беше предизвикала да го направи, заявявайки, че ще дойде в стаята му в деня, когато той стъпи в черквата.

Защо, за бога, тази мисъл се беше появила в ума й и още повече — на устата й?

Силното почукване на вратата се смени с по-тихо.

Ив отмести резето и открехна вратата.

Капитан Скот се подпираше на рамката с две ръце. Погледът му беше прикован към пода.

— Никълъс, какво е станало с тебе?

Ив отвори широко вратата. Косата му се беше измъкнала от спретнатата опашка и падаше на мокри кичури по лицето му. Красивите му дрехи бяха мокри и набити с кал. Белите чорапи никога нямаше да станат отново бели, дори ако Дая би ги търкала цяла седмица, а обувките му със сребърни закопчалки бяха почти съсипани.

— Госпожице Ъпшел — изрече той раздвижвайки челюстта си напред-назад, сякаш изпробваше здравината й. Прясна синина обезобразяваше едната му скула. — Дойдох да обсъдим…

— Мисля, че в коридора не е мястото за обсъждане на неприличното съглашение, в което ме въвлякохте — прошепна тя яростно и му махна да влезе, но той не помръдна.

— Тук е мястото, щом го отменям.

Ив трепна, сякаш я беше ударил.

Той се изправи в цял ръст.

— В светлината на моето присъствие на службата тази сутрин може да се чувствате задължена да осъществите известни действия тази вечер. Недейте, моля ви. Освобождавам ви от каквото и да било задължение, което може да чувствате, че сте си навлекли.

Той се обърна, за да си отиде, но тя го спря, докосвайки влажната му ръка.

— Каква хитрост е това? — запита тя.

Какво е ставало с него? Не изглеждаше религиозен тип. А изцапаните му дрехи подсказваха, че е прекарал следобеда в пиене и кавги.

— Никаква хитрост. — Той положи калната си ръка върху нейната. — Просто осъзнах някои неща.

— Като например?

— Че принудата е най-лошото встъпление към споделено удоволствие. Ако някой не иска да бъде с някого, никаква земна сила не може да ги накара да се съберат. — Дръпна се и тръгна бавно по коридора. — Или да ги накара да останат заедно.