Кони Мейсън
Господарят на Дяволския остров (1)

Глава 1

1775, Бермуда

По-рано известен като Дяволския остров

Никълъс Скот се питаше още колко може да издържи тя. Съдейки от безпомощните тихи звуци, които издаваше, любовницата му щеше всеки момент да се пръсне, ако той не я остави да свърши скоро. Мускулите й започнаха да се стягат. Тя изви гръб.

Освобождаването на Магделин винаги караше цялото й тяло да се мята в трескави вълни като красива риба, попаднала в капан. Той обичаше да я измъчва, отпускаше влакното, преди да я дръпне назад към мрежата си. Ник пое едно стегнато зърно в устата си и го захапа достатъчно силно, за да спре дъха й.

Тя повдигна ханша си и притисна горещото си хълмче към ръката му. Този път я беше хванал идеално. Той се усмихна удовлетворен, когато умелите му пръсти я поведоха към кулминацията й. Всеки мъж, който успява да накара любовницата си толкова дълго да танцува на ръба на насладата, имаше право да проявява самодоволство по повод креватните си умения.

Тя се изви към него и преметна крак през ханша му, прокарвайки гладката си пета по извивката на седалището му и надолу по задната повърхност на бедрото му.

Тестисите му запулсираха и се свиха на стегнати възли. Малката хитруша също си имаше собствени умения.

Ник жадуваше да се зарови в мекотата й, но за него беше въпрос на чест да не взема наслада, преди да е дал наслада. Любовта никога не беше съставлявала част от сделката с Магделин, но блаженството беше монета, с която той търгуваше свободно. Мъжът може да си позволи да бъде щедър с инструмента си. Само глупак се доверяваше на жена със сърцето си.

Внезапна светкавица освети спалнята му, разкривайки сладкото закръглено тяло на Магделин, блестящо и хлъзгаво от пот, в рязък проблясък. Навън, зад разделените на множество квадрати прозорци, бурята, вилнееща над острова, блъскаше силно дървените капаци. Дъждът биеше по покрива, стичаше се по водостоците и се изливаше в цистерната под хубавия здрав дом на Ник. Вятърът изстена заедно с Магделин.

В такава противна нощ какво друго би могъл да прави, освен да измъчва любовницата си с необлекчавана страст? Тя вече беше престанала да го умолява.

Кулминацията й избухна със следващата гръмотевица, тя се загърчи под ръката му и изкрещя името му.

— Време беше — измърмори той, настанявайки се между разтворените й крака.

— Май ти харесва да ме караш да ти се моля.

Тя се размърда, закачайки върха на члена му.

— Толкова ми харесва, че ще те видя пак да го правиш, преди да приключим, момиче! — обеща той.

Гърленият й смях излъчваше предизвикателство, на което беше повече от склонен да отговори, но преди да успее да се вреже във влажната й ножница, някой почука на вратата на стаята му.

— К’питане! К’питан С-скот!

— Бягай оттука, Хигс! — измуча Ник към първия си помощник.

Перегрин Хигс беше много добър моряк и никога не заекваше, когато палубата се гънеше под краката му, но твърдата земя като че ли му връзваше езика и го залепяше за небцето.

— Ам-ма, к’питане.

Чукането продължи настойчиво.

— Продължавай така и ще те изкормя, човече. Много съм зает сега — изръмжа Ник.

Потопи се в Магделин, решен да не обръща внимание на първия си помощник. Дъхът на Магделин излезе с изсъскване между зъбите й, докато тя се разтягаше, за да го поеме целия.

Хигс блъскаше по вратата, сякаш беше барабан.

Ник изруга, измъкна се от любовницата си и изтрополи към вратата, цял обвит в мускусния аромат на секс. Без да се смущава, че е гол, той отвори рязко вратата.

— Ако не е дошло второто пришествие, си мъртъв, Хигс.

— С-съжалявам, лорд Ник.

Въпреки че Англия беше изпратила на Бермуда губернатор, хората на острова все още наричаха Никълъс Скот „господаря на Дяволския остров“ и търсеха напътствия от него. Ако можеха сега да го видят — гол, вбесен и в пълна ерекция, — сигурно щяха да съкратят титлата му до „самия дявол“. С широки рамене, тесен ханш и щедро надарен, Ник представляваше гледка, която би разтопила всяка жена.

И която би накара всеки мъж да се усъмни в собствената си мъжественост.

Буреносната физиономия на Ник накара Хигс да отстъпи крачка назад. Първият помощник впи крайно съсредоточен поглед във върховете на ботушите си.

Ник го погледна мрачно.

— Е?

Хигс подръпна перчема си, но продължи да гледа надолу.

— М-моля за из-звинение…

— Хайде, говори, човече.

— К-кораб на рифа.

Това беше нещо, далеч по-неотложно от меките влажни тайни на Магделин.

— Защо не каза така? Викай екипажа.

— Да, к’питане.

И Хигс се отдалечи тичешком.

Ник се приближи към прозореца и отвори капаците. Дъждът биеше по стъклата с яростни пориви, но той виждаше достатъчно добре. Беше избрал това място да построи къщата си заради просторния изглед към коварните рифове, опасващи Бермуда. Бурята отслабваше, придвижвайки се на изток. Когато облаците се разделиха, лунната светлина разкри тъмно петно, кораб в беда, стиснат от неравните зъби на острова. Рифовете — убийци на кораби, дебнеха в концентрични кръгове, прикрити под повърхността на вълните, очаквайки да погълнат някой непредпазлив моряк.

— О, Ник, не казвай, че излизаш навън. Не и в такава гадна нощ.

Магделин се надигна, кръстосала ръце под закръглените си гърди.

— Трябва да отида. Корабите не потъват в хубаво време. — Той се наведе, за да вземе панталоните си, хвърлени на пода, и ги навлече, без да си дава труда да обува бельо. Нямаше време. — Ако успеем да изпреварим оня проклет Босток и хората му при кораба, това си е чиста пиратска плячка за мене и екипажа.

Дългата ръка на британската цивилизация беше стигнала дори до този далечен атлантически преден пост. Назначеният губернатор на острова имаше грижата пиратите да се сдобиват с конопена „вратовръзка“ колкото може по-скоро. Хората идваха в Сейнт Джордж чак от най-южния край на архипелага, когато предстоеше да бесят някого на дока. Пиратството вече не беше доходен занаят, но някои роботърговци биваха смятани за герои и за да ги обезщетят за труда, им даряваха потопения кораб заедно с ценния товар.

Екипажът на Ник щеше да си подели намереното в кораба — хубава вълна, грънци, храни и добитък, може би дори солидна сума пари. Щом предявеше претенции върху оспорвания съд, Ник би могъл да изчака, докато благоприятни ветрове вдигнат корпуса от рифа, да го поправи и да го продаде, ако поиска.

Разбира се, винаги би могъл да се възползва от друг кораб за далаверите си с островите Търкс. Въпреки че заплашваше да изкорми Хигс, Ник смяташе, че първият му помощник е почти готов да командва собствен кораб, плаващ под флага на Ник.

Магделин се надигна нацупена от леглото и му помогна да навлече дългата си риза.

— Може да съм си отишла, когато си дойдеш — заплаши го тя и му обърна гръб.

Той я тупна по голия задник.

— Не, няма.

Тя се обърна и се притисна към него, прокарвайки ръка по предницата на панталоните му. Членът му се устреми към нея от само себе си. Тя се засмя, ниско и музикално.

— Така е, предполагам, че няма да съм си отишла. — Облегна се върху него, целувайки го по врата. — Но вън е ужасно. Защо поне сега не оставиш Босток да го вземе?

Това копеле вече ми взе предостатъчно. Малко остана думите да излетят от устните му, но той ги преглътна. Магделин Фърт може да делеше леглото му, но това не означаваше, че има право на дял от личната му болка. Списъкът с несправедливости в отношенията му с Адам Босток беше тъжно асиметричен, а равносметката — прекалено закъсняла. Ник чакаше само подходящия момент, когато да е сигурен, че крайната му победа няма да хвърли петно върху никого другиго. Може би в този ден призраците окончателно щяха да получат покой.

Но това не означаваше, че междувременно няма да се опита да го изпревари при всяка благоприятна възможност. Ник се откъсна от ръцете на Магделин и облече жакета си.

— Не ме чакай. — Погледът му я обгърна жадно и той й хвърли многозначителна усмивка. — Ще те събудя, когато си дойда.

Магделин се върна в разкошното легло и бухна две възглавници зад главата си. Протегна се като котка, широко разтворила ръце и крака, после седна и повдигна гърдите си, защипвайки тъмните зърна, за да щръкнат, и му ги предложи.

— Сигурно няма да останеш?

— Корабът няма да ме чака — отвърна той през рамо.

— А хубавите ти цици ще ме чакат.

Затръшна вратата зад себе си точно навреме, за да не го улучи хвърлената чаша. Поклати глава.

— Не трябваше да пием чай в леглото. Това беше последният ми уеджууд^[1].

Сигналната камбана на Хигс иззвъня, надвивайки воя на вятъра сред палмовите дървета. Никълъс се смъкна от гърба на коня и хвърли юздите на един „пристанищен плъх“, едно от момчетата, които се навъртаха по доковете. Наблизо винаги се мотаеха по няколко от тях, подпрени на бъчви с катран или седнали на навити въжета, с надеждата да си намерят място като каютни прислужници в някой от по-големите кораби, приставащи в Сейнт Джордж. Ник метна монета от два пенса след юздите.

— Върни го в конюшнята и кажи на стюарда ми, че съм казал да ти даде още един пенс, ако по коня няма пяна, когато пристигнеш. Добро момче.

Ник се качи по дъската и след миг стъпи на палубата на „Сюзан Бел“.

— Престанете с тази врява, господин Хигс. Ще събудите губернатора. Господ знае, почтеният господин Брюър има нужда да се наспи.

— Да, к’питане. — Перегрин Хигс престана да дърпа въжето на корабната камбана и поръча на останалите пристанищни плъхове да освободят швартовите въжета.

— Всички хора са на борда и преброени без Дигъри Бок. Тейтъм казва, че вчера бръснарят извадил един зъб на Бок. Оттогава го лекува с шише ром.

— Много добре. Запиши в корабния дневник, че господин Бок няма да получи обичайния си дял от днешната печалба.

— Да, да, к’питане. Веднага ще се погрижа.

Никълъс вече не беше изненадан от промяната в говора на неговия първи помощник, след като се беше качил на кораба. Може би Перегрин Хигс просто имаше нужда да бъде там, където неговият свят позволяваше на езика му да работи свободно. Каквато и да беше причината, Хигс никога не беше дал на Ник основание да съжали, че го е издигнал до първи помощник.

Екипажът на Ник се качи на „Сюзан Бел“, закатери се по такелажа и го подготви за отплаване в бурната нощ. Двумачтовият платноход газеше плитко, беше бърз и реагираше на руля като добре възпитана дама.

Ник обърна лице срещу вятъра и дъжда и сам пое руля. Насочи кораба към изхода на пристанището на Сейнт Джордж, прокарвайки го през теснината между островчетата, осеяли фарватера. Фенерите на „Сюзан Бел“ бяха запалени. Щом излезеше от устието на залива, корабокрушенците щяха да видят, че идва помощ.

Той се надяваше, че капитанът на пострадалия съд ще застане в дрейф и ще се предаде навреме, за да може да се спасят екипажът и пътниците. Понякога някои капитани отказваха помощ, като знаеха, че ще загубят корабите си и целия си товар, ако я приемат. Ник не обичаше да вижда как хора умират напразно.

Попипа пистолета, който беше напъхал в колана си в последната минута, и реши, че ще помогне на капитана на другия кораб да капитулира бързо, ако стане нужда. Нощта не беше милостива към излезлите навън.

Бурята ги връхлетя. Никълъс извика да вдигнат толкова платна, колкото мислеше, че „Сюзан Бел“ може да издържи. Издул платна като женска гръд, корабът се забърза, бягайки пред вятъра, както уличница на шега кара мераклия да я преследва.

— Да ви отменя ли, сър?

Перегрин Хигс беше до него, готов да поеме руля.

Никълъс остави руля, приближи се към надигащия се релинг и извади далекогледа си. Насочи го към пострадалия кораб.

Беше бригантина. Не роботърговски кораб. Досега щеше да се е изпарил, ако носеше пълен трюм човешко нещастие. Беше прекрасен търговски кораб, без съмнение пълен със стоки за колониите. Но сега беше полегнал като кит, изхвърлен на брега, и вятърът плющеше през платната му. През дупка около ватерлинията в трюма влизаше вода. Никълъс преброи дванадесет оръдия на левия борд. Добре въоръжен означаваше, че е и богато натоварен. На кърмата като че ли имаше малък огън, но силният дъжд не му позволяваше да се разгори.

— Слава на бога за малките услуги — измърмори Никълъс.

Огън в морето беше най-лошият кошмар на моряците.

Огледа хоризонта, но не видя и следа от „Морския вълк“, проклетата шхуна на Босток с черни платна.

— Прекарайте кораба към левия им борд, ако обичате, господин Хигс.

Ник се усмихна. Това означаваше златен дъжд за него и екипажа му.

— Платно, к’питане — извика морякът Тейтъм. — Точка край кърмата отляво.

Внезапно при далечния край на пострадалия кораб блеснаха светлини.

— Босток — измърмори Никълъс. — Копелето плава без светлини и се е промъкнал достатъчно близо, без да се покаже. Само че още можем да го изпреварим. Още платна.

С още няколко издути платна „Сюзан Бел“ се метна напред към крушенците.

— Човек зад борда! Кърмата отдясно.

Никълъс се наведе над релинга и се вгледа натам, където сочеше протегнатата ръка на Тейтъм. Дочу вопъл сред скърцането на такелажа, твърде висок, за да идва от вятъра.

— Жена — измърмори Ник.

Тъмната форма във водата изчезна, когато една вълна я покри.

— Виждам трима души — каза Тейтъм, присвил орловите си очи. — Държат се за някаква греда.

И най-малко една жена. Ако кърви…

— Някакви перки във водата? — запита Ник, поглеждайки през рамо към пострадалия кораб.

Беше по-близо от Босток. По право бригантината би трябвало да падне в ръцете му като зряла слива.

— Още не. — Тейтъм виждаше толкова надалече, че Ник често разчиташе на него повече отколкото на далекогледа си. — Но ако продължават да мяучат така и да се мятат, няма да чакаме дълго.

Ник беше забелязал четиринадесетфутова тигрова акула близо до Спаниш Пойнт преди една седмица, но не беше могъл да прониже звяра. Той смени цвета си на бермудско синьо и изчезна в по-дълбоките води на шелфа веднага щом лодката на Ник докосна водата. Ако това чудовище сега беше наблизо, щеше моментално да се разправи с всяко тяло във водата.

И би могло да си води приятели.

Ако Никълъс продължеше да плава към пострадалия кораб, течението можеше да отнесе корабокрушенците до Исландия, преди той да ги намери отново в бурното море.

Стига да успеят междувременно да не станат храна за рибите.

— Дрейф — изрева Ник и за да го чуят във фученето на вятъра, и защото беше така ядосан, че не можеше да даде заповед, без да изкрещи.

Защо тези нещастници са напуснали кораба?

И защо, в името на всичко свято, не можеше тези глупаци да се мятат във вълните близо до „Морския вълк“ на Босток вместо до неговия кораб?

— Господин Тейтъм, спуснете лодката.

Докато се прехвърляше през планшира, за да поеме управлението на лодката, видя как от „Морския вълк“ към пострадалия кораб литват въжета.

Още една плячка беше отишла в ръцете на Адам Босток.

Никълъс изскърца със зъби. Ако акулите не успееха да докопат тези идиоти във водата, би могъл собственоръчно да ги убие.