Брад Тор
Необявена война (9)

8.

Нашвил, Тенеси

Вазир Ибрахим не беше глупав. Само виновен би пожелал адвокат. Ако имаха сериозни улики срещу него, вече щяха да са го арестували.

— Знаеш ли какво е това, Вазир? — попита младият детектив, вдигнал лист с вид на официален документ. — Това е полицейски рапорт. Съпругата ти твърди, че я биеш. Какво ще кажеш ти?

Сомалиецът си пое дълбоко дъх и отговори:

— Не е вярно.

— Наричаш съпругата си лъжкиня?

— Не казва истината.

— Не си я бил?

— Не я бия — отговори Вазир.

Детективът се усмихна.

— Мисля, че си измет.

Сомалиецът бе виждал и преди такива типажи — гневни, навити отвътре на кълбо като змии. Този бе станал полицай, за да упражнява власт. Отличаваше се с високо самомнение. Тръбеше, че е закрилник на слабите, а всъщност се бе докопал до значката, та безнаказано да дебне хищнически другите. Несигурните мъже, скрити зад фасадата на авторитета, го изнервяха. Получеха ли истинска власт, ставаха опасни. Вазир бе наблюдавал същото често в Сомалия. Америка претендираше, че е по-добра. Той беше научил от опит, че не е така. Хората са хора, независимо коя страна наричат родина.

Мъжът на име Хофман не се държеше като обикновен полицай. Сомалиецът не успя да определи веднага какво разкрива поведението му.

— По-силен ли се чувстваш, когато биеш жена си, Вазир? — попита детектив Хофман.

— Не съм бил жена си, сър.

Хофман прибра документа в папка и извади друг.

— Ислямът оправдава ли побоя над съпругите, Вазир?

Въпросът бе реторичен. Сомалиецът разбра, че детективът не очаква отговор.

— За неверник съм добре подготвен, мисля, по въпроса за исляма и домашното насилие.

Неверник. Интересен избор. Детективът не се определи като юдей или християнин, а с думата, която мюсюлманин би използвал за него. Вазир си обясни враждебността на полицая и поведението му. Младият детектив беше служил в американската армия и вероятно се бе сражавал в мюсюлманска държава. Навярно го бяха ранили. Или бяха убили другарите му. Оказваше се доста по-опасен от обикновен неуверен полицай, скрит зад значката.

— Тъстът на пророка Мохамед нашляпал съпругите му Айша и Хафса, задето го ядосали, нали? — попита той.

След кратко колебание сомалиецът кимна.

— Когато разбрал това, какво направил Мохамед? Разсмял се. Станало му смешно.

Вазир Ибрахим не отговори. Мъжът черпеше информация от хадиса^[1].

— Една нощ Айша излязла от дома им без разрешение и Мохамад я ударил с юмрук по гърдите, нали? Ударил толкова силно любимата си съпруга, че тя изпитала силна болка. Прав ли съм?

Сомалиецът не отговори.

— Коранът разрешава на съпрузите да бият жените си, нали? — продължи Хофман. — Ако биеш жена си, просто се възползваш от правото, което Коранът и хадисът ти дават?

— Не съм бил съпругата си, сър.

— Отегчава ли те темата за домашното насилие? — попита младият детектив и остави документа. — Да я сменим ли? Да обсъдим ли какво смята пророкът Мохамед за деветгодишните момиченца?

Хладното изражение на Вазир Ибрахим и убеждението му, че полицаят не разполага с нищо срещу него, внезапно се изпариха.

Детективът веднага забеляза промяната.

— Какво има, Вазир?

Паника стегна гърдите на сомалиеца.

— Вече не говорим за пророка Мохамед, нали?

— Имаш право — съгласи се детективът. — Говорим за група сомалийци от Минеаполис и за малолетните момиченца, които докарват в Нашвил за секс. Какво знаеш за това?

Вазир извърна поглед и каза:

— Няма да отговарям на повече въпроси.