Брад Тор
Необявена война (6)

5.

„Флорида“ — подводница с балистични ракети от клас „Охайо“ — плаваше недалеч от пакистанския бряг. Върху корпуса й зад носовия отсек се намираше херметично хале, наречено сухата палуба, откъдето изстрелваха не само миниподводниците за превоз на тюлени, но и бързите им и повратливи надуваеми лодки „Зодиак“. Лодките потегляха и се връщаха, независимо дали „Флорида“ е под или над водната повърхност.

Харват би предпочел да качи Ахмад Якуб на борда чрез подводна маневра, та да го изплаши до смърт и да стане по-сговорчив при разпита. Не биваше да рискува обаче, залагайки на предположението, че терористът ще вдишва спокойно през акваланга, докато го теглят под водата. Ето защо избра друга възможност.

Екип от тюлени от „Флорида“ се срещна с Харват и пленника му край Клифтън Бийч в Карачи. Овързаха Якуб от главата до петите и го сложиха да легне по корем в зодиака. После Харват и тюлените скочиха в лодката и отплаваха в открито море. Чейс и Слоун щяха да се свържат с екипа, ударил подсигуреното убежище на пакистанското разузнаване, да проучат откритите материали, да подготвят доклад и да го изпратят в САЩ. След това частен самолет щеше да ги върне в родината.

С включен двигател с петдесет и пет конски сили близо петметровата лодка пореше с лекота водата, но няколко по-големи вълни я раздрусаха здраво. Всеки път Харват чуваше стенанията на Якуб, чийто счупен нос поемаше удара. Предстояха му обаче далеч по-тежки изпитания.

Разпенвайки водата, „Флорида“ излезе на повърхността — внушителна гледка дори през сивкавозелените очила за нощно виждане на Харват и тюлените. Кормчията на лодката даде сигнал на всички да се подготвят и насочи зодиака към масивния плавателен съд.

След секунди двигателят изръмжа, лодката се плъзна по водата и спря върху „Флорида“. Последваха трескави действия.

Харват извади ножа си и освободи краката на Якуб. Двама тюлени го хванаха под мишниците и го изнесоха от лодката. Тежките резета на люка на подводницата се отместиха със звучно щракане и капакът се повдигна бавно.

Тюлени от Първи транспортен екип излязоха да изтеглят лодката вътре. Единият посочи на Харват екипировката, която бе поискал. Вкараха лодката вътре и бързо изпуснаха въздуха и я сгънаха. Люкът се затвори.

Сухата палуба напомняше самолетен корпус — два метра и половина висока, два метра и половина широка и единайсет метра на дължина. Състоеше се от три отделни рубки, всяка годна за херметизиране. В момента се намираха в „хангара“, където складираха гумените лодки. Пълнеха помещението с вода, когато тюлените напускаха потопената подводница с екипировката си.

В другия край, срещу люка, се намираше „мехурът“ — херметична плексигласова кабина, издигната над нивото на другите помещения. Когато пълнеха с вода сухата палуба, тя стигаше само до кръста на хората в мехура. Там бяха контролните табла на сухата палуба; оттам членовете на Първи транспортен екип комуникираха с екипажа в подводницата. Когато всички бяха готови, тюленът в мехура предаде съобщение на „Флорида“.

След миг операторът от подводницата ги предупреди, че се потапят. Харват смъкна качулката от главата на Якуб и отлепи тиксото от брадатата му уста. Лентата бе покрита със засъхнала кръв и косми. Якуб разкриви лице.

Сухата палуба не бе ярко осветена, но очите на саудитеца се приспособиха едва след известно време. Първо забеляза, че всички край него носят водолазни костюми. Харват кимна и двамата тюлени, довлекли Якуб на сухата палуба, също облякоха водолазни костюми, редувайки се да го охраняват.

Харват мълчеше, докато „Флорида“ се потапяше под водата. Облече бавно водолазния си костюм и установи, че в очите на Якуб припламва страх. Нямаше представа дали саудитецът умее да плува, или не. Все едно. Плуването нямаше да е основният проблем на Якуб.

Харват отвори клапана на акваланга и завъртя бутона на регулатора. Той показа с изсъскване, че кислородът е потекъл.

Харват даде знак на тюлените в мехура да започнат да наводняват хангара.

— Какво правиш? — попита с настойчив глас Якуб, щом водата нахлу в кабината.

Харват плю върху водолазната си маска и го погледна:

— Казах ти. Ще те заведа в ада.

Терористът сведе очи. Харват му бе свалил обувките и чорапите още в Карачи. Студената вода покриваше босите му стъпала.

— Какво искаш от мен?

Харват сякаш не го чу. Вдигна маската към светлината, за да провери дали е навлажнил цялата повърхност.

— Отговори ми — настоя саудитецът.

Харват намести грижливо акваланга на гърба си и бавно нагласи ремъците. Едва тогава се обърна към пленника.

— Колко ли дълго задържаш дъха си, Ахмад?

Якуб обходи с трескав поглед тясното помещение. Въпреки ниската температура бе започнал да се поти.

Сухата палуба не беше първият избор на Харват. Предпочиташе да наблъска Якуб в торпедния отсек и да го наводни. По-лесно щеше да изгуби самообладание. Не биваше обаче да го разхожда пред екипажа на „Флорида“. Свидетелите ставаха прекалено много. Белият дом отхвърли предложението и Харват бе принуден да се задоволи със сухата палуба.

Това означаваше или да го заплаши да го удави, или да го заключи в хипербаровата камера, докато от ушите му потече кръв и очите му изскочат от орбитите. Независимо от начина, Якуб щеше да каже на Харват всичко, което иска да узнае.

Всички присъстващи тюлени бяха уведомени кой е затворникът и с какво застрашава САЩ. Освен че не биха разкрили какво смята да прави Харват, те бяха готови и да му помогнат. Имаха зелена светлина лично от президента. Бяха инструктирали Харват съвсем ясно — направи необходимото, за да неутрализираш опасността. И той щеше да направи точно това.

Не страдаше от скрупули да подложи на мъчения отрепка като Ахмад Якуб. Не му беше за пръв път.

Политически коректните кръгове се обявяваха срещу всякакви форми на принуда. Харват обаче оценяваше достойнствата на метода. Неинформираните често бъркаха крайните техники за разпит от рода на силна музика, лишаване от сън и плесници с изтезание. Това не бяха изтезания. И не принизяваха Америка до нивото на терористите.

Америка би се принизила до нивото на терористите, ако проявяваше същото безмилостно пренебрежение към човешкия живот. В очите на терористите животът бе евтина стока. Америка обаче не споделяше мнението им. В САЩ човешкият живот бе на почит, а защитата му — най-висша ценност. Използването на крайни техники за разпит — дори понякога на изтезания — показваше колко цени Америка гражданите си.

Хората обичаха да говорят за Женевската и Хагската конвенция, но малцина ги бяха чели. Често забравяха и две ключови условия — терористите не бяха подписали конвенциите и не носеха униформи, за да се идентифицират на бойното поле. Те се криеха сред цивилното население, зад жените и децата и следователно нямаха право да се възползват от закрилата на спогодбите.

Във всяка друга историческа епоха биха застреляли терористите на място, вместо да ги откарват на карибски острови, където да ги хранят съобразно религията им — с фурми, мед, зехтин, прясно изпечен хляб — и да им осигуряват достъп до адвокати, вестници, филми, библиотека и футболни мачове.

Терористите бяха решили да обявят война на САЩ и да я водят с ежедневни гибелни атаки. Изопачената им религиозна идеология не признаваше доводите на разума и логиката. Невъзможно бе да ги убедят с факти, че Америка е един от най-силните двигатели на доброто в историята на човечеството. Те бяха готови да убиват невинни мъже, жени и деца, за да наложат волята си на целия свят. Според Харват САЩ и съюзниците им трябваше да изтребят до крак цялата терористична пасмина.

Водата вече достигаше коленете на Якуб.

— Ако си искал да ме убиеш, щеше да го направиш в Карачи — каза саудитецът е фалшива храброст.

На Харват му се стори, че гласът му потреперва. Ала нищо чудно да бе от студа.

— Имаш право — съгласи се той. — Не искам да те убия. Искам да те гледам как страдаш и после да те убия.

Лицето на Якуб се поизопна. Само за миг; после но него пак се изписа предизвикателност. В Сикрет Сървис обаче Харват се бе научил да долавя и най-малките промени в изражението — подсъзнателните издайнически мимики на подложените на напрежение. Обикновено означаваха, че обектът лъже или таи зловредни намерения. Показваха също, че е уплашен до смърт.

Якуб се боеше, но се опитваше да не издава чувствата си. Озърна се.

— Всичко това за един-единствен човек?

Лицето на Харват бе като камък.

— Не за кого да е, Ахмад. Специално за теб. Това те сполетява, когато убиваш американци. Ние не забравяме. Не спираме да ловуваме. И рано или късно откриваме и залавяме плячката.

— Не ти вярвам — каза Якуб.

Водата стигаше до слабините му. Той се повдигна на пръсти. Тюлените, които го държаха за ръцете, го натиснаха надолу. Тялото му се разтресе от студа. Време бе да увеличат натиска.

— Искам да запомниш лицето ми, Ахмад — подхвана Харват. — Разгледай го добре през няколкото минути живот, които ти остават. След като умреш, ще разчленим тялото ти и ще го хвърлим в океана — както направиха с шейх Осама. Ще се погрижим да не отидеш в рая. После ще посетя семейството ти. — Замълча, впил изпитателно очи в пленника. — Съпругите ти, децата ти — продължи. — Ще ги подложа на изтезания и ще ги убия. Всички. След това ще отида при баща ти, майка ти, братята ти и двете ти сестри в Саудитска Арабия. Тяхната смърт ще е по-болезнена от твоята. Докато се гърчат в агония и се молят смъртта да ги отърве от мъките им, ще им обясня, че ти си им причинил адските страдания.

Устните на Якуб посиняха, зъбите му затракаха.

— Проклинам и теб, и страната ти. Теб и американската арогантност. Обречени сте.

Харват пристъпи напред и заби юмрук в гърдите на терориста. Той се сгърчи надве от болка. Харват даде знак на тюлените да го пуснат, сграбчи го за врата и натисна главата му под водата.