Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скот Харват (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Act of War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Сканиране
Silverkata(2018)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Брад Тор

Заглавие: Необявена война

Преводач: Емилия Карастойчева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Излязла от печат: 22.01.2015

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-329-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8275

История

  1. —Добавяне

52.

Северна Корея

Милион и един въпроса глождеха морски пехотинец лейтенант Джими Фордайс, но той зададе първия, който му хрумна:

— Какво стана там, мамка му?

Ръцете и ръкавите на Били Танг бяха оплескани с кръв.

— Китайски офицер се беше порязал. Дойде да търси лекар. Наложи се да оказвам медицинска помощ без квалификация.

— Ликвидира ли го?

— Наложи се.

— По дяволите — измърмори Фордайс.

— Тялото е заключено в стаята за прегледи. Ще го намерят чак на сутринта.

— Ранен ли си?

— Не. Нищо ми няма — каза Танг.

— Разбрахме ли необходимото?

Танг кимна и подаде на Фордайс пагона, скъсан от униформата на мъртвия китайски офицер.

— Какво е това?

— Скалп. Да тръгваме. По пътя ще ти разкажа останалото.

— Чакай — Фордайс пъхна пагона в джоба си. — Ами сестрата на Женшен?

Танг поклати глава.

— Мъртва е.

Макар да не бяха обсъждали нищо и да нямаха никаква предварителна договорка, Фордайс очакваше Танг да пристигне от лагера, повлякъл момичето за ръка или през рамо. След всичко, сполетяло семейството им, децата заслужаваха щастлив край. Щастливият край в Северна Корея обаче беше нещо нечувано.

Мъжете вдигнаха раниците си и се заизкачваха по планинския склон възможно най-безшумно, ала и без да се бавят. Набегът в лечебницата вече ги бе забавил достатъчно. Закъсняха още повече и заради принудително удължения престой на Танг в лагера. Ако не стигнеха мястото на срещата навреме, Хюн Сю щеше да тръгне без тях. Така му бяха заповядали.

Намериха укритие на върха на хребета и за пръв път спряха да починат. Катеренето бе изморително и двамата се бяха задъхали, Фордайс включи радиото и изпрати едно изщракване, последвано от още две. След миг му отговориха с едно изщракване. Тъкър и Джонсън ги чакаха по средата на пътя от другата страна на възвишението.

И двамата дишаха тежко, но само след минута Фордайс даде знак да продължават.

Спускането не изглеждаше по-безопасно от изкачването. Гравитацията тласкаше надолу телата им като наркотик, изкушаващ ги да слязат по-бързо, стига да му се поддадат. Фордайс знаеше отлично, че ако забързат крачка, вероятността да пострадат ще се увеличи стократно. Бяха стигнали дотук без произшествия и той възнамеряваше да върне отряда непокътнат до брега и в миниподводницата.

На няколко пъти се подхлъзваха по голия сипей и да запазят равновесие беше все едно да уловят молив, търкулнал се по бюро. Не реагираха ли мигновено, шансът им се изпаряваше. И Фордайс, и Танг се препънаха здравата по веднъж, като инерцията едва не ги повлече надолу. Когато се добраха до дърветата, устите им бяха пресъхнали, телата им лепнеха от пот, а краката им горяха. Бяха наваксали обаче част от изгубеното време. Фордайс даде знак за почивка.

Активира радиото, предаде различна поредица от изщраквания и зачака. След секунди получи отговор и заоглежда терена под тях.

Забеляза през нощните очила мъничката точица инфрачервена светил на, потупа Танг по рамото и му посочи накъде ще вървят. След три и половина минути поеха отново.

Намериха укритието на Джонсън и Тъкър и допряха юмруци за поздрав. Фордайс и Танг си смъкнаха раниците и изгълтаха тонове вода.

— Как е той? — прошепна Фордайс, след като успя да си поеме дъх.

Тъкър погледна към Джин-Санг и пак се обърна към лейтенанта.

— Унесен е от обезболяващите. Пътят ще му се види тежък.

Фордайс си спомни на колко ями се бяха натъкнали и как се друсаха по неравното шосе. Пътуването бе мъчително за всеки, камо ли за дете със счупен крак. Тъкър благоразумно бе увеличил дозата обезболяващи на момчето.

— Какво стана, мамка му? — попита Джонсън, забелязал окървавените дрехи на Танг. — Поряза се, като се бръснеше?

Стиснал със зъби тапата на термоса с вода, Танг се усмихна и отговори.

— Всъщност обръснах чужда брада.

— Чия?

Танг му показа среден пръст и Джонсън се ухили. Двамата за пръв път проявяваха другарски чувства един към друг.

Фордайс им разказа какво се е случило и им показа пагона на мъртвия китайски офицер.

— Наистина си луд кучи син! — каза Джонсън на агента на ЦРУ. — Браво!

— А сестра му? — попита Тъкър.

Танг поклати глава.

— Излезе прав. Туберкулоза. Нямаше да се справи.

— Ти ли…? — Тъкър не довърши, предположил, че затова са окървавени ръцете на Танг.

— Не. Беше издъхнала, когато се върнах при нея, за да си взема пистолета.

— Ще му кажеш ли? — попита Тъкър, кимайки с глава към момчето.

— Не сега — отвърна Танг. — Колкото по-малко го боли физически и емоционално, толкова по-леко ще приключим мисията.

Тъкър кимна в знак на съгласие.

— Каква информация имаше сестра му? — попита Джонсън. — Заслужаваше ли си?

Танг им обясни накратко какво е научил. Джонсън и Тъкър повдигнаха смаяно вежди, но всъщност не бяха изненадани. Всички, особено хората от военния и разузнавателния бранш, знаеха, че е въпрос на време някой да осъществи мащабно нападение като подготвяното от китайците.

Метнаха раниците на гръб и Тъкър тръгна пръв, следван от Фордайс и Танг, които носеха изработената с подръчни материали носилка с Джин-Санг. Джонсън пазеше тила.

Пътеката не беше толкова стръмна. Стигнаха до подножието на склона без падане и навехнати глезени. Скриха се и зачакаха.

Пет минути след уреченото време Фордайс погледна към Танг и си посочи часовника. Понеже нямаше представа защо Хюн Сю закъснява, агентът на ЦРУ сви рамене в отговор.

Петте минути станаха двайсет, а после половин час. Фордайс извади картата да си припомни резервния им план.

На двайсет минути пешком имаше река. На двайсет километра надолу по течението й се намираше мина с железница. Всеки влак, движещ се на изток, щеше да им помогне да скъсят наполовина или дори три четвърти от разстоянието до брега.

— Мамка му. С детето ще отнеме цяла вечност — промърмори Джонсън.

— Имаш ли по-добра идея? — осведоми се Фордайс.

Джонсън посочи шосето.

— Ще изчакаме да се появи някой и ще го похитим.

Фордайс поклати глава.

— Никой не минава оттук. Ще чакаме седмици.

В същия момент чуха грохот на дизелов двигател. Колата се изкачваше по хълма към тях.

Джонсън повдигна вежди.

— Май е нашият човек — предположи Танг.

— Ако не е? — попита Джонсън.

Фордайс погледна към Тъкър.

— Тък, имаш ли добър прицел?

— Зависи. Какво искаш да уцеля?

— Шофьора.

Тъкър поклати глава.

— Има много клони.

— Подготви се за стрелба. Ако не е Хюн Сю, имаш картбланш да стреляш.

— Да, сър. — Тъкър намести приклада на оръжието си.

Всички наостриха слух. Боботенето приближаваше. Каквото и да се движеше към тях, не звучеше като камионетката на Хюн Сю.

— Идва на прицел — докладва Тъкър, свали предпазителя и се подготви да натисне спусъка. — Три секунди.

Превозното средство се появи в полезрението им. Очевидно не беше камионетката на Хюн Сю.

— Стреляй — каза Фордайс.

— Чакай! Не стреляй! — намеси се Танг.

— Какво, по дяво… — подхвана Джонсън.

— Хюн Сю е — отвърна Танг и подаде бинокъла си на Фордайс. — Виж. Той е.

— Прав е — каза Тъкър, отмествайки показалец от спусъка.

Фордайс погледна през бинокъла.

— Къде е камионетката, с която ни докара дотук?

Танг остави раницата и автомата, пъхна пистолета си под туниката и тръгна към шосето.

— Отивам да разбера — обяви той.

Прикрит от тюлените, пое към шосето, използвайки укритието на дърветата възможно най-дълго.

Когато стигна до автомобила, Хюн Сю вече бе изскочил от кабината и отваряше бързо вратите отзад.

— Къде беше? — попита Танг.

— Камионетката ми се повреди.

— Къде намери тази?

— Взех я назаем.

Танг го погледна втренчено.

— Откраднал си я?

— Да я върна ли?

— Не. — Агентът на ЦРУ даде знак на отряда, че е безопасно да излязат от гората.

Когато се показаха иззад дърветата, Хюн Сю забеляза носилката с момчето.

— Той пък откъде се появи?

— Взехме го назаем — отвърна Танг.

Хюн Сю отвори всички врати отзад. Багажното отделение се оказа празно. Нямаше кутии с мним товар, където тюлените да се скрият.

— Ами ако ни спрат? — попита Танг.

— Ще се надяваме да имате достатъчно уиски и списания „Плейбой“.

Агентът на ЦРУ преведе на Фордайс, докато отрядът се качваше в камионетката. Внесоха Джин-Санг и Танг се преоблече в чиста туника. Затвориха вратите и се понесоха по пътя.

Докато шофираше, Хюн Сю обясни какво се е случило и какво се е наложило да направи, за да осигури ново превозно средство. Камионетката беше по-малка, без товар за прикритие и с по-стар двигател, но все пак беше дар Божи и Танг похвали младия контрабандист за находчивостта му. Успееше ли да ги докара до местоназначението, всичко щеше да е наред.

Хюн Сю не попита Танг как е протекла мисията им. Знаеше, че не бива да задава въпроси. Бездруго агентът на ЦРУ нямаше да му каже. Поговориха обаче за Джин-Санг. Дрехите му издаваха, че е бил в трудов лагер. От маската, носилката и шината на крака му бе очевидно, че не е в добра форма.

Танг обясни на Хюн Сю, че възможно най-скоро трябва да изведе момчето в Южна Корея. Докато пътуваха, започнаха да разискват плана.

Танг вече чертаеше и следващите стъпки. Момчето имаше безценна информация. Важните клечки в Управлението щяха да поискат да го разпитат. А после? Кой щеше да поеме отговорност за него?

Танг помисли за своето семейство — колко често обсъждаха ужасната участ на хората в Северна Корея и макар да не бяха особено религиозни, се молеха за тях. Щяха ли съпругата и децата му да отворят дома си и най-важното — сърцата си — за детето? Приспособяването нямаше да е лесно за никого, особено за Джин-Санг.

Малцината затворници, успели да избягат, често се адаптираха трудно. Носеха огромно чувство за вина, че именно те са оцелели, и бяха антисоциални и нерядко със самоубийствени наклонности. Танг обаче усещаше, че Джин-Санг е различен. Момчето разбираше колко е важно семейството и макар да му бяха отнели неговото, навярно с течение на времето щеше да се научи да обича ново семейство. Замислен, Танг се облегна назад и затвори очи.

Агентът на ЦРУ нямаше представа колко дълго е спал. Рязкото забавяне на скоростта го сепна. Пресегна се веднага за зигзауера в джоба на вратата и се озърна.

— Какво има? — попита.

Хюн Сю посочи напред.

— Контролен пункт.

— Контролен пункт ли? Нали нямаше контролни пунктове по това шосе?

— Вече има.

Танг изруга под нос. Отвори задния прозорец на кабината, за да предупреди тюлените, че се задава проблем. После се обърна отново напред.

— Какво да направя? — попита Хюн Сю.

— Запази спокойствие. Аз ще говоря.