Брад Тор
Необявена война (49)

48.

Маклийн, Вирджиния

Националният контратерористичен център се помещаваше в комплекс от камък и стъкло близо до Тайсънс Корнър. Ръководеше го директорът на националното разузнаване генерал Джордж Джонсън.

В Националния контратерористичен център работеха съвместно експерти от всички служби, включително ФБР, ЦРУ, министерството на отбраната, Националната агенция за сигурност, вътрешното министерство. Задачата им бе да предотвратяват терористични атаки срещу САЩ, като следят всички разузнавателни сведения да се споделят и важните данни да не убягват от ничие внимание.

Влизайки в сградата, Харват за пръв път видя Никълъс без двете му кучета. По изключение Рийд Карлтън допускаше овчарките в офисите на „Карлтън Груп“, защото компанията беше частна и разполагаше с известна свобода на действие. Бе обяснил на Никълъс обаче, че федералните сгради са съвсем различно нещо и все някога ще му се наложи да влезе там без неотменните си придружители Аргос и Драко.

В типичния си стил Никълъс веднага взе мерки и сертифицира официално животните като служебни кучета. Старите навици умират трудно и Харват се питаше кого ли е изнудил и с какво, за да постигне целта си. Карлтън обаче бе в пълно неведение какво е предприел малкият мъж.

Той видя огромните кучета с яркочервени жилетки с надпис „Служебно куче“ и емблеми с предупреждение „Не ме галете, моля, аз работя“ пред Националния контратерористичен център и ахна от изумление.

Никълъс мигновено извади картичка от джоба с цип върху жилетката на Драко и му я подаде. От едната страна бе написана частта от закона за американците с недъзи, отнасяща се до служебните животни, а от другата: „Ако са ви дали тази картичка, вероятно вече сте нарушили закона за американците с недъзи“.

— Не си американец — контрира Карлтън.

— Но съм под закрила — отсече Никълъс, отпуснал длан върху главата на Драко.

Никой не разбра дали има предвид закрилата на закона или на кучето. Харват предположи, че става дума и за двете.

Карлтън смръщи вежди. Не обичаше измамите. Имаше хора, които наистина се нуждаят от служебни животни. Според него Никълъс не се числеше сред тях. Служителите на федералните агенции, разбира се, бяха свикнали да виждат кучета в сградите си, но повечето бяха от породите немска овчарка и голдън ретрийвър, а не чудовища като руските овчарки на Никълъс.

Стареца отстъпи и постигнаха споразумение.

— Ще вземеш едно от служебните си животни — отсече той, изобразявайки кавички с пръсти при думата „служебни“.

Щом уредиха въпроса, Аргос се върна в офиса на „Карлтън Груп“ със Слоун и Чейс, а другите от екипа влязоха в главната сграда, чиято фасада изглеждаше като сглобена мозайка. Съдейки по израженията им, хората вътре сякаш сметнаха, че градският цирк е дошъл да ги посети. Огромното куче, придружаващо мъж, по-нисък от метър, определено подсилваше впечатлението, но вниманието на служителите в Националния контратерористичен център привличаха основно двамата шлифовани и уважавани воини до тях. Всички аналитици си съчиняваха мислено супершпионски сценарии как убиват или залавят лоши момчета. От Студената война до войната срещу тероризма Карлтън и Харват бяха двама от най-добрите оперативни агенти на страната.

В момента обаче Харват не възприемаше така уменията си. Колкото и парчета от пъзела да бяха успели да открият и подредят, никое сякаш не променяше картината. Не им помагаше да спрат атаката. Донякъде се радваше, че е в Контратерористичния център и търси разрешение на проблема, вместо в Белия дом, където да отговаря на въпросите на президента.

Той настани Никълъс при хората от Националната агенция за сигурност и с Карлтън тръгнаха към оперативния център.

С витите си стълбища, лъскавите офиси, стъклените конферентни зали, огромните монитори с плоски екрани и приповдигнатата атмосфера оперативният център, средоточие на американската борба с тероризма, изглеждаше като изскочил от холивудски филм.

Предупреден, че Харват и Карлтън ще пристигнат всеки момент, генерал Джонсън бе решил да ги изчака, преди да обяви началото на съвещанието. Той им махна да влязат в главната заседателна зала, посочи им два стола близо до челното място край масата и кимна на директора на ФБР да започва.

Ериксън беше без сако, а ръкавите на ризата му бяха навити. Харват го беше виждал само в Белия дом, където винаги носеше строги костюми.

— Първо, Нихад Хамид — директорът на мюсюлманската стажантска програма в НАСА — подхвана той без предисловия, прелиствайки записките си. — Както повечето от вас знаят, щом федералният съд одобри молбата ни да разследваме господин Хамид, ние проверихме телефона, компютрите, банковите му сметки, всичко. После го доведохме за разпит в Управлението. Хамид твърдеше, че не е чувал за никакъв Кхурам Хан-джур от Дубай. Когато му показахме обаче досиетата на шестимата студенти по инженерство от Обединените арабски емирства, се изнерви. Служителят, който провеждаше разпита, забеляза притеснението му и го притисна. Оказа се, че качествата на кандидатите не са основният критерий да ги одобрят за участие в програмата. Неколцина членове на управителния съвет на организацията на Хамид — фондацията за американско-ислямски отношения…

— Чакай — прекъсна го Харват, — фондацията е замесена в това?

— Да. Познаваш ли я?

— Твърде добре. Мислех, че се е разпуснала, след като бомбардираха офисите й преди няколко години…

— Нищо подобно — поклати глава директорът. — Трима от членовете на управителния съвет разпространили мълва в арабския свят, че срещу достатъчен „принос“ гарантират участие в стажантската програма на НАСА. Хамид си е затварял очите. Доколкото разбрахме, Кхурам Ханджур е използвал подставено лице, за да плати на фондацията по петдесет хиляди на студент. Прехвърлил сумата чрез хавала в Северна Вирджиния.

— Къде са сега членовете на управителния съвет?

— Задържахме ги. Главният прокурор подготвя обвинителния акт.

— Знаели ли са, че съдействат на терористи? — попита Харват.

— Гледах записите от разпитите — отговори директорът на ФБР. — Копрумпирани ли са обвиняемите? Абсолютно. Опитвали са се да измъкват пари от всички. Не смятаме обаче, че умишлено са помагали на терористи да влязат в страната. Това все пак не променя фактите по случая, особено ако атаката е успешна.

— Докъде стигна Бюрото с издирването на студентите? — попита генерал Джонсън.

— Изпратихме цивилни агенти по местата, където са използвали безплатен интернет. Други агенти проверяват дискретно всички квартали. Не сме ги обявили официално за издирване и не обикаляме от къща на къща, но иначе действаме на пълни обороти. Очакваме президентът да ни позволи да разпратим имената и снимките им в местните и щатските полицейски управления.

— Вече уточнихме, че изтече ли информацията, рискуваме да ускорим атаката.

Директорът на ФБР поклати глава.

— А ако не включим местните сили на реда, но атаката се проведе? Кой ще отговаря тогава?

Джонсън разпери ръце.

— Разбирам. Нямаме сигурен ход. Президентът обаче показа ясно, че е против разгласяването на случая.

— С цялото ми уважение, генерале, президентът греши. Одобрявам политиката му, знаеш, но да не забравяме, че терористите, организирали атентата на единайсети септември, са се сблъсквали с полицаи. Възможно е и тези да попаднат в полезрението им. Все едно ще е обаче, ако не са наясно какво да търсят.

— Президентът е против, докато не изчерпим всички други средства.

— В Тенеси обявихте Бао Дън за издирване — настоя директорът на ФБР.

— Първо, не съм взел лично решението — отвърна Джонсън, поглеждайки към Харват. — Някой е надхвърлил правомощията си. Второ, обявихме го за издирване като заподозрян в убийство.

— Да обявим тогава шестимата студенти за издирване, понеже са просрочили визите си.

— Сигурно вече са в информационните бази на емигрантските служби — предположи генералът.

— Което не се отнася до клетките в Сиатъл, Далас и Балтимор.

— Защо? — попита Карлтън.

— Те са градове убежища — обясни директорът на ФБР. — Не предприемат мерки срещу нелегални емигранти. Често инструктират полицейските си управления да не работят с федералните и да не обменят информация с тях. С две думи, никой няма да се трогне, че студентите са просрочили визите си. Затова искам да ги обявим за терористи.

Стареца поклати глава.

— А Дън? — попита Харват. — Защо не го обявим за издирване в цялата страна като заподозрян в убийство?

— Ако някой местен новинарски канал разбере? — контрира Джонсън.

— Белият дом може да се свърже предварително с директорите на каналите.

— И какво ще им каже? Имаме заподозрян китайски разузнавач, който координира мащабна терористична атака, но си мълчим?

— Не. Ще им запушат устата с някакво морално съображение — предложи Харват.

— Например?

— Заговор за убийство, да речем?

Директорът на ФБР поклати глава.

— Закъснял си с един мандат. Повечето медии мразят настоящия президент.

— Кой казва, че е задължително да използваме него? Ще нарочим за жертва предшественика му. Харесваха го. Ще апелираме да проявят журналистическа съвест.

Джонсън погледна към директора на ФБР. Той кимна, че е съгласен.

— Добре, ще информирам президента — каза генералът.

— Така… — проточи директорът и прелисти отново бележника си. — Остана Бойси. Там поне новините са добри.

— Автобусната спирка, откъдето всички студенти са влезли в интернет? — попита Харват.

— Да. Иззехме записите от охранителните камери за цялото денонощие. Идентифицирахме мъжете — кога са пристигнали, какво са правили там и на какъв автобус са се качили.

— А как са стигнали до спирката? — попита Карлтън. — Кой ги е докарал? Имаме ли автомобилна табела? Нещо?

— Пристигнали са по различно време. Само двама са се засекли, но не са контактували. Още не сме разбрали как са дошли. Действали са тихомълком, не са се изсипали на спирката от товарен камион. Най-доброто разкритие обаче запазих за финала — добави той и активира дистанционно върху екраните серия от кратки видеоклипове от охранителни камери. — Познавате ли мъжа със синьото яке? — попита той.

— Вазир Ибрахим — отговори Харват, без да откъсва очи от екрана.

— Да. Платил е в брой и е купил билет за същия автобус до Нашвил, с който е пътувал студентът от Емирствата Мисраб Мактум. Ето как двамата се качват в автобуса, макар и не заедно. Интересно е обаче, че в същия ден петима други мъже, очевидно сомалийци, също са платили в брой за автобусен билет. Познайте на кои автобуси са се качили?

— На автобусите, с които са пътували останалите петима студенти?

— Точно така.

— А записите от охранителните камери на гарите в градовете, закъдето са пътували? — попита Харват. — Проверихте ли дали някой ги е чакал там или накъде са тръгнали?

— Агентите ни прегледаха видеоматериалите. В момента търсят и други камери около гарите. Засега знаем, че всички са си тръгнали пешком и са изчезнали в съответните градове.

Харват понечи да попита дали са разпитали шофьорите на автобусите и пътниците, но някой почука на вратата на конферентната зала. Помощникът на директора на ФБР вдигна папката, която носеше, и директорът му даде знак да влезе. Мъжът му подаде папката, прошепна му нещо и излезе от стаята.

Харват се почуди дали най-после не са намерили Томи Уон. Новината се оказа още по-добра.

Директорът разгърна папката, разгледа бързо съдържанието и каза:

— Мисля, че току-що направихме голям пробив.

— Какъв?

— Открихме още три склада.