Брад Тор
Необявена война (47)

46.

Бостън, Масачузетс

И без да е видял експлозията в нашвилския склад, Чън знаеше, че ще я забележат и чуят на мили околовръст. В сандъците имаше два големи цилиндъра с кислород. Те щяха да предизвикат невероятна ударна вълна и още по-добре — да създадат невероятна бъркотия.

Той вярваше, че ако се налага да създадеш бъркотия, тя трябва да е възможно най-грандиозна. Колкото по-дълго пресяват властите, толкова по-късно ще разберат какво се е случило. Всичко, предоставящо му време, бе добре дошло. Чакаха го доста недовършени задачи.

Първо — да се освободи от линкълна. Полицията сигурно го издирваше.

Най-безопасното и най-бързото разрешение бе да открадне автомобил от паркинг за дълготраен престой. Надяваше се, докато установят кражбата, той да е зарязал превозното средство и да е намерил друго. Насочи се към нашвилското летище, където набеляза по-стара „Тойота Корола“ и се зае с нея.

Щом успя да запали двигателя, прехвърли вещите си в багажника и напусна паркинга. Излезе на магистралата и пое на север към Кентъки. След Луисвил свърна по I-71 към Синсинати и оттам — към Кълъмбъс.

Знаеше, че да шофира късно нощем е опасно. По пътищата имаше по-малко автомобили и възможността да го спрат за дребно или дори несъществуващо нарушение на правилника се увеличаваше многократно. Все пак предпочете да не отлага. Искаше да пристигне на местоназначението рано сутринта. Трябваше също да изпрати доклад в Пекин. Ако успееше да вмъкне в програмата и половин час сън, щеше да се съсредоточи по-лесно върху работата.

Наближи Кълъмбъс малко преди зазоряване. Използва последния стерилен телефон, за да се обади на китайски шпионин на име Уей Ин. Каза му кодовата дума и когато стигна до дома на Ин в Дъблин — предградие в периферията на Кълъмбъс — закръгленият професор на средна възраст с очила и оредяла коса го чакаше зад прозореца в сумрачната стая на долния етаж. Щом Чън сви по алеята, той отвори вратата на гаража с дистанционното. Чън паркира автомобила вътре, а Ин натисна отново бутона и затвори вратата.

Размениха си няколко думи. Не бяха приятели. Отношенията им бяха изцяло делови.

Ин очевидно се чувстваше неловко. От двайсет години не бе осигурявал убежище на китайски агент. Основната му задача в САЩ бе да шпионира. Като изследовател в института „Бател Мемориъл“ — водеща компания за научни и технологични разработки — той имаше достъп до широк набор от секретни и значими американски проекти.

Забравил специфичния протокол, доктор Ин се опря на вежливостта. Предложи чай и закуска на посетителя си. Чън прие и двете.

Докато ученият приготвяше традиционна китайска закуска, Чън използва компютъра му за сърфинг из интернет. Знаеше как действат прецизните алгоритми на Националната агенция за сигурност и внимаваше да не търси ключови думи за инцидента в Нашвил, които ще бъдат прихванати и проследени. Прехвърляше се от връзка към връзка, опитвайки се да стигне до търсената информация.

Доколкото разбра, властите не бяха сигурни кой е виновен за смъртта на полицая и за експлозията в склада. Или просто не оповестяваха разкритията си.

Не се споменаваше нищо и за убийствата на Вазир и Мисраб — студента по инженерство от нашвилската клетка. Прие го като добър знак, но предвидливо си напомни, че информацията, липсваща в пресата, не означава непременно, че властите са в неведение. Налагаше се да действа изключително предпазливо. Нямаше да е лошо и да се дегизира, особено предвид случилото се в Нашвил.

Знаеше, че охранителната видеосистема е била изключена и няма запис от посещението му в склада, но поведението на полицая го безпокоеше. Изглеждаше твърде агресивно, сякаш подозира, че има нещо нередно. Чън не мислеше, че тревогата му е безпочвена — явно някой някъде свързваше точките.

След закуската Ин попита посетителя от какво друго се нуждае. Чън пожела да полегне за малко, да си вземе душ и да се преоблече. Не бе успял да се върне в нашвилския хотел, за да си прибере багажа. Не че имаше значение. В стаята и в куфара нямаше нищо уличаващо. По-късно щеше да се обади в хотела, да освободи стаята по телефона и да ги помоли да препратят кашона от „Федекс“ в завода в Небраска. Оставаше му да намери нов автомобил. Ин щеше да му помогне.

Чън трябваше да откара децата на комунистическата върхушка при агент на Втори отдел с псевдоним Медуза. За целта му бе необходимо подходящо превозно средство — обикновен миниван, за предпочитане бял или сребрист с тъмни прозорци. Трябваше му надеждна машина, за да измине дългия път, предстоящ му през следващите трийсет и шест часа.

След като се изкъпа и облече дрехите, предоставени му от Ин, двамата се качиха в колата на учения и обиколиха множество паркинги за продажба на употребявани автомобили. Най-сетне Чън откри подходящо возило. Паркингът отвори след четирийсет и пет минути, пробваха вана и Ин го купи и регистрира с фалшивите документи и парите в брой, скътани за спешни случаи. Чън го инструктира да изпрати молба до Втори отдел да му покрият разноските.

По-скоро академичен типаж, отколкото полеви агент, кроткият Ин очакваше с нетърпение да се сбогува с неканения гостенин. След като купиха вана, Чън го уведоми, че отговаря за откраднатата „Тойота“ в гаража си. Ин изгаряше от желание да я закара до престъпен квартал в града и да я остави с включен двигател с надеждата някой друг да я открадне, но бе длъжен да изпълни възложената му задача. Бе готов на всичко, само и само да отпрати Чън. Потайността му идваше в повече и с радост щеше да я загърби.

Чън обаче поиска още нещо. Пътят от Кълъмбъс до Бостън бе единайсет часа и той настоя Ин да шофира, за да си отспи. Биологичният му часовник бе преобърнат с главата наопаки от часовата разлика между Китай и САЩ. Не отпочине ли, нищо чудно да допусне фатална грешка. Умът му трябваше да работи на пълни обороти.

Чън не остана доволен, че му поверяват безценните отрочета на Политбюро. Не познаваше дете на висш партиен функционер, което да не е разглезено или арогантно, но заповедта е заповед. Нямаше как да не се подчини. Това обясни и на Ин, когато той се опита да си намери извинение защо не е в състояние да го откара до Бостън.

Чън усети, че се държи твърде безцеремонно. Стресът си казваше думата. По Източния бряг несъмнено имаше множество радиологични сензори. Увериха го, че защитата на устройството, което пренася, е сто процента ефективна. Използвали технология за защита на космическите кораби от радиация, разработена от американците и открадната от китайците. Полковник Шъ се опита да го убеди, че не биха успели да вкарат устройствата в САЩ, камо ли да ги скрият, ако контейнерите не са съвършено пригодени за целта.

На Шъ му беше лесно да омаловажава притесненията му. Той се спотайваше в безопасност зад бюрото си във Втори отдел в Пекин. Не му се налагаше да кръстосва пътищата с устройството, скрито в багажника му.

Караха предпазливо, но не прекалено. Спираха само да заредят резервоара с бензин или да използват тоалетната на местата за почивка край магистралата.

Въпреки умората Чън не заспа бързо. Съзнанието му продължаваше да обмисля всички предстоящи задачи и как да се справи с възможните непредвидени обстоятелства. С усилие на волята той най-сетне заглуши мислите и успя да заспи.

Когато пристигнаха в Бостън, Чън помоли Ин да изпълни няколко задачи и го освободи. Държеше го на тъмно за всичко с изключение на местоназначението. Ин нямаше представа защо е в САЩ, защо му е необходим миниван, какво съдържа големият сандък и какво ще прави в Бостън. Така беше по-добре и за двамата.

Чън го инструктира да си купи автобусен билет, като плати в брой, да се върне в Кълъмбъс и да забрави всичко случило се, откакто телефонът му бе звъннал. Проследи с поглед как Ин се качва в такси и изчезва.

После седна в минивана и пое към бостънския Саут Енд. Намери паркинг и с помощта на катинарите за велосипед, купени от Ин, закрепи устройството в багажника. Прибра лаптопа и другите вещи, които не искаше да рискува да остави, в раницата, преотстъпена му от Ин, и заключи вратите на минивана. Включи алармата, вдигна качулката на якето си, преметна раницата през рамо и тръгна към Чайнатаун.