Брад Тор
Необявена война (46)

45.

Преди съзнанието му да обработи напълно слуховото възприятие, тялото на Танг реагира. Нямаше добро скривалище. Леглото беше твърде малко да пропълзи под него, а други мебели нямаше. Включеха ли лампите, беше в беда. Насочеха ли фенер към чаршафите, пак беше в беда. Всъщност имаше само един начин да се измъкне.

Той заобиколи леглото и коленичи като свещеник, молещ се до умиращ мирянин. Метафората изглеждаше доста уместна, понеже Хана дишаше все по-учестено и мъчително.

Всички зайци и борови иглички на Корейския полуостров не биха успели да я спасят сега, независимо колко силно го желаеше Джин-Санг. Макар да не го съзнаваше, среднощният му набег да осигури храна на Хана му бе предоставил рядка възможност — да получи свобода и американски специален отряд да се погрижи за това.

Танг планираше да освободи и сестра му, въпреки че не сподели тази част от мисията с Фордайс и другите двама тюлени. Ако имаше сили да се движи, Танг възнамеряваше да я изведе оттук, па макар да се наложи да я носи. Дори да се бяха досетили какво замисля, тюлените не се издадоха. Никой не го обезкуражи. Всъщност вероятно именно заради това в крайна сметка Фордайс одобри плана и сега го чакаше пред оградата на лагера. Как да влезе и да разговаря с момичето, без да предостави и на него златната възможност? Нямаше значение дали отрядът ще носи едно или две деца.

Танг знаеше, разбира се, че преднината на Джонсън и Тъкър има значение. Все пак той смяташе да освободи и Хана.

Севернокорейските лагери бяха просъществували два пъти по-дълго от нацистките, но за разлика от негодуванието защо съюзниците не са бомбардирали германските железопътни линии през 40-те, никой днес — въпреки неопровержимите сателитни снимки — не призоваваше КНДР да затвори лагерите си. Танг се бе зарекъл да не се отказва дори да му се удаде възможност да спаси само един затворник.

Джин-Санг имаше шанс, ала Хана нямаше. Не след дълго тя щеше да познае свободата, но не и на земята.

Танг наостри слух да прецени колцина идват към тях. Стъпките бяха тежки и целенасочени. Тоест принадлежаха на постови или на медицински персонал.

Чу как някой раздрусва бравите. Отначало помисли, че проверява дали е надлежно заключено, но напорът беше необяснимо силен, почти отчаян.

Стъпките приближиха и Танг се подготви за следващия си ход. Пресметна наум колко време ще му отнеме да стигне от вратата на лечебницата до дупката в оградата и после до Фордайс.

Не би пожелал смърт никому, но сега се помоли Хана да умре. Оцелееше ли, успееше ли като по чудо да оздравее, изтезанията, с които щяха да я накажат заради постъпката му, щяха непременно да я убият. Той се вслуша обаче и долови немощното й дихание. Момичето несъмнено умираше. Дори Тъкър да беше тук, нямаше да съумее да й помогне. Танг намери утеха в тази егоистична мисъл.

Стъпките приближиха още повече и той разбра, че посетителят на лечебницата е само един. Родител, дошъл да нагледа болното си дете? Роднина, изчакал персоналът да се разотиде, та да открадне лекарство, необходимо на любимия му човек?

В лагерите кражбата се наказваше със смърт, но като съпруг и баща Били Танг знаеше, че има неща, за които си заслужава да умреш.

Нямаше значение обаче кой идваше и защо. Всеки беше заплаха. Децата бяха едно, а възрастните — съвсем друго. Възрастните безспорно бяха опасност.

Въпреки кристално ясното прозрение Били Танг не стреля, щом тежките стъпки спряха на няколко крачки от него и някой отметна чаршафа.

Вдигна глава и видя китайски военен, чиято лява ръка бе увита в окървавена кърпа. Заговори на отличен корейски:

— Ти там! Трябва ми помощ! Незабавно!

Войникът явно го помисли за асистента на лекаря.

— Отидете в стаята за прегледи. Идвам веднага — каза Танг.

Офицерът извади пистолета си.

— Тръгваш с мен — излая той. — Да вървим!

Танг стискаше приклада на зигзауера под одеялото на Хана, показалецът му обвиваше спусъка. Би могъл да стреля по офицера, но ако пропуснеше и му позволеше да стреля в отговор, постовите щяха да дотичат тутакси. Танг пусна оръжието и реши да го остави под одеялото.

Изправи се и махна на военния да го последва. Мъжът отстъпи да му даде път и тръгна след него.

Влязоха в стаята за прегледи и Танг му посочи да седне върху кушетката.

— Какво стана?

— Какво да е станало? — тросна се китаецът. — Инцидент.

Държеше се арогантно, но Танг се примири.

— Какъв инцидент?

— Порязах се.

Танг остави брезентовата чанта на Джин-Санг и се приближи до кушетката.

Офицерът го изгледа изпитателно.

— Имаш ли медицинско образование? — попита той.

Танг кимна.

— Учих в Пхенян и работех в болница, преди обстоятелствата да ме доведат тук.

Отговорът, изглежда, удовлетвори мъжа, който не полюбопитства защо Танг е облечен така. Вероятно нямаше представа как функционира лагерът, камо ли лечебницата. Потвърждаваше го фактът, че търси лекарска помощ посред нощ.

— Показвах нещо с ножа. Изплъзна се и ми поряза ръката. Лошо — обясни офицерът.

— Трябва да погледна.

— Няма ли да включиш лампите?

— Не ни позволяват — отвърна Танг с пресилена усмивка.

Офицерът изсумтя и със здравата си ръка извади фенерче от джоба си. Танг разви окървавената кърпа и попита:

— Разрешават ли ви да използвате фенерчета?

— Случаят е спешен. А и да не мислиш, че изпращаме хората си без фенери? — разкриви лице офицерът. — Ако е така, сигурно си глупав като американците.

Агентът от ЦРУ се усмихна.

— Наистина подготвяте нещо вълнуващо.

Китайският офицер го погледна втренчено.

— Какво знаеш?

— Аз ли? Говорят с мен само ако имат проблем. Чувам само слуховете из лагера.

Китаецът явно се поуспокои.

— Какви слухове? Разкажи ми, докато ми преглеждаш ръката.

Способният шпионин умее да предразполага хората. Ако си добър слушател и им развържеш езика, научаваш удивителни подробности.

— Да видим… — Танг свали последния пласт от импровизираната превръзка. От дълбоката рана веднага шурна кръв. — Ще трябва да забавим кървенето — констатира той и отново уви кърпата около дланта на мъжа. — Дръж това и натискай.

Офицерът нямаше избор. Прибра пистолета си в кобура и притисна кърпата със здравата си ръка.

— Ще направим няколко шева — обясни Танг. Застана пред шкафовете до стената и намери незаключен. Вътре нямаше лекарства, но откри почти празно шише с антисептик и чисти бинтове. Извади ги и се престори, че ги подрежда старателно върху поднос.

Съзнаваше, че петте му минути са изтекли, и Фордайс е видял китайския офицер да влиза в лечебницата. Въпреки това прецени, че възможността си заслужава риска.

Прииска му се да включи камерата, скрита в джоба му, и да запише разговора, но електронното изщракване щеше само да му изпроси куршум в главата.

— Притискай силно раната — предупреди той.

Въпреки болката офицерът явно бе решен да продължи разговора.

— Притискам я, а ти ми разкажи за слуховете.

Танг се почуди дали китаецът не е разузнавач и като него се възползва от шанса да събере информация.

— Надзирателите говорят за американския град — каза Танг. — Завиждат. Всички искат да заминат за Америка с вас. Мечтаят за пица и млечен шейк.

Офицерът поклати глава.

— Там не след дълго няма да има пици и млечни шейкове. На надзирателите им е по-добре тук.

Танг вдигна поглед от подноса.

— В лагера има политически затворници, които са били в Америка. Не спират да говорят за храната там.

— Само китайците ще имат храна.

— Интересно — отбеляза Танг и се съсредоточи отново върху подноса.

Офицерът се взря в него.

— Какво ще рече „интересно“? Не ми ли вярваш?

— Съжалявам. Знаеш по-добре от мен.

Хубавото на арогантните беше, че се смятат за по-умни от всички и обичат да поучават. Китаецът се засмя.

— Какво знаеш за Америка?

— Не много.

— Е, нека ти разкажа тогава. Америка не само е упадъчна, но и разчита изцяло на технологиите. Лишиш ли я от тях, загива.

— Загива? — повтори Танг.

— Да. Загива. Американците не са научени да се грижат за себе си. Мислят, че магазините им винаги ще са отворени и заредени с храна, а аптеките им — с лекарства. Въобразяват си, че водата ще тече от кранчетата им, климатиците им ще работят, а гражданският им ред ще царува вечно, каквото и да се случи.

Танг приближи с чисти марли и замени с тях окървавената кърпа.

— Но как се унищожава технологията на цяла държава? — учуди се той.

— С много могъщо оръжие, разработено от твоята държава.

— Корейската народнодемократична република?

Офицерът смени темата.

— Колко шева ще са необходими?

Понечи да повдигне марлята, за да огледа раната, но Танг го спря.

— Продължавай да притискаш.

Мъжът се подчини и се върна към предишния въпрос.

— Знаеш ли, че страната ти провежда ядрени опити?

Танг кимна.

— Да. И постига огромен успех. По телевизията излъчваха много програми за тях. Западът и американците се страхуват от нас заради военната ни мощ.

Офицерът се засмя и поклати глава.

— Западът се подигра с ядрените ви опити. Обявиха ги за несериозни и немощни.

— Несериозни? — Танг си придаде удивено изражение, за да подтикне китаеца да продължи да говори. — Не разбирам, по телевизията съобщиха…

— Телевизионните програми са пропаганда. Както и опитите. Никой не е предвиждал да са по-мощни.

— Не разбирам.

— Естествено. Точно като американците. Всички решиха, че КНДР тества конвенционални оръжия. Но сгрешиха.

— Така ли?

— Да. Северна Корея тестваше нещо много неконвенционално.

— Оръжие, което може да унищожи технологията на цяла държава?

Китайският офицер се усмихна.

— Вече започваш да разбираш.

— Но нали ядреното оръжие унищожава всичко? Не само технологията?

— Образован мъж си — констатира военният. — Сигурно знаеш нещичко за електромагнитната енергия.

Сърцето на Танг спря. Осъзна какво му прошепна Хана, когато китайският офицер влезе в лечебницата.

— Знам как я използват лекарите, но не и войниците — отвърна той. — Да не би да е ракета, която се изстрелва от кораб? Или я пускат от самолет?

Китаецът внезапно реши да прекрати разговора.

— Имаш право. Този въпрос не е залък за твоята уста. Стига приказки. Съсредоточи се върху ръката ми.

Танг не искаше да спира дотук, но разбираше, че вече се е застоял твърде дълго в лагера. Не си ли тръгнеше, Фордайс щеше да дойде да го търси и тогава милион и едно неща можеха да се объркат.

Той докара таблата на колелца и помоли пациента си да легне върху кушетката.

Китаецът обаче явно се разколеба.

— Искам да ме прегледа истинският лекар.

— Не е препоръчително.

— Кой си ти да спориш с мен?

Танг показа с жестове, че докторът пие, и офицерът схвана идеята.

— О, ясно — кимна той.

Танг пак го помоли да легне.

— Имаш ли нещо за болка? — попита го военният.

— Сигурно. — Танг се върна до шкафа.

Обърна се и видя как китаецът вдига крака върху кушетката и се отпуска назад. Кушетката бе разположена до стената така, че пациентът гледаше към вратата, а не към шкафовете. Танг се намираше зад офицера.

— Свали марлята и ми кажи дали раната продължава да кърви — каза той.

Военният го послуша.

— Кърви — отговори той.

Следващия път, когато чу гласа му, агентът на ЦРУ се надвесваше над дясното му рамо.

— Ще усетиш леко убождане — предупреди го Танг, извадил ножа си Отанаши но Кен.

Преди китайският офицер да разбере какво става, Танг запуши устата му с длан, отметна главата му назад и заби острието във врата му.

Както касапски нож минава през сватбена торта, то преряза с лекота меката тъкан. На Танг не му беше за пръв път. Номерът бе да плъзнеш острието точно над основата на врата — зад адамовата ябълка и между трахеята и хранопровода. Улучиш ли прешлен, сбъркал си. Костта спира дори най-острия нож.

Танг обаче не улучи кост. С прецизността на опита той изви китка и острието премина по цялото протежение на гърлото като нож за филетиране.

Мъжът се сгърчи и загъргори. От прерязаната му сънна артерия бликна кръв. Белите му дробове под прекъснатата трахея се напълниха с кръв. Навсякъде имаше кръв освен там, където бе най-потребна на мъжа — в мозъка му. Той умря за секунди. Сега Били Танг трябваше да действа възможно най-бързо.

Върна се при Хана, отметна чаршафа и видя, че е издъхнала. Опита се да се утеши с мисълта, че поне Джин-Санг ще оцелее, но на целия екип му предстоеше да извърви дълъг път, преди да си отдъхнат, че са в безопасност. Танг измъкна пистолета изпод одеялото и затвори очите й. Хана най-после бе избягала от лагера.

Агентът на ЦРУ преметна брезентовата торба през рамо и тръгна към входната врата. Спря да заснеме бързо китайския офицер и да откъсне пагона му от униформата. Затвори вратата на стаята за прегледи, заключи я с шперц и го счупи в ключалката, та да я отворят по-трудно на сутринта.

Прибра останалите шперцове в чантата, застана пред входната врата и се ослуша. Не чу нищо. Повдигна внимателно вратата, за да не изскърцат пантите, открехна я колкото да се измъкне навън и я затвори безшумно.

Снишен пролази под прозорците и спря до ъгъла на сградата. Озърна се за последно, преброи до три и хукна към оградата.