Брад Тор
Необявена война (43)

42.

Разговорът с Доналд продължи петнайсетина минути. Помни ли клиента, наел номер 26? Господин Тод Томас? Помнеше го.

— Защо го запомни? — попита Харват.

— Имам братовчеди в Кентъки със същата фамилия — обясни мениджърът. — Пошегувах се, че може би сме роднини. Шегата не го разсмя.

— Защо?

— Сигурно защото е азиатец, а аз не съм.

Бинго, помисли си Харват.

— Ще го познаеш ли, ако го видиш пак? — попита той, щраквайки с пръсти да привлече вниманието на Никълъс.

— Може би — отвърна Доналд.

— Имаш ли достъп до компютър?

— До интернет и прочее?

— Да. До интернет и прочее — потвърди Харват.

— Имам телефон.

— Добре, задръж за секунда.

Харват заглуши разговора и попита Никълъс дали може да изпрати снимката на Дън, та Доналд да я види.

— Питай го дали използва Снапчат — каза малкият мъж.

— Не искам да оставяме следи в сървъра на Снапчат.

Никълъс даде на Харват интернет адрес и му каза, че ще изпрати снимката там.

Докато чакаха, Харват попита управителя за фотокопието на господин Томас. Доналд му обясни, че ловенето клиенти попълват документите си в офиса на склада, но Томас дошъл с готов комплект. Носел и копие от шофьорската си книжка.

— Поиска ли да свериш копието с оригинала? — поинтересува се Харват.

— Разбира се — отговори Доналд. — Всичко съвпадаше — адресът, датата на раждане и така нататък. Реших да не правя ново копие. Нали трябва да пазим природата и прочее.

Харват поклати глава. Снимката щеше да им свърши добра работа.

Никълъс вдигна палци, че снимката на Дън е изпратена, и Харват продиктува на Доналд интернет адреса.

След малко управителят го уведоми:

— Не е той.

— Сигурен ли си? Погледни пак — настоя Харват.

— Не е нужно. Томас беше доста по-стар от мъжа на снимката.

— Колко по-стар?

— Не знам — замисли се Доналд. — На петдесет. Или на шейсет.

— Спомняш ли си нещо друго за него? Отличителни белези? Татуировки? Белези?

— Не. Беше си най-обикновен човечец.

— Помниш ли колко беше висок?

— По-нисък от мен. Около метър и шейсет.

Харват си записа.

— Каква кола караше? Видя ли я?

— Не.

Харват зададе още няколко въпроса, благодари на управителя и прекъсна връзката. Урда приближи до него.

— Шофьорската книжка на Тод Томас е фалшива — докладва му той.

Харват не се изненада. Умът му се движеше с милион мили в час. Помоли Лоугънови да се върнат в остъкления офис и да чакат там. Не искаше да обсъжда нищо повече пред тях.

— Е, кой е новият ти мистериозен азиатец? — попита го Никълъс, щом двамата се отдалечиха.

— Да го наречем Китаеца — предложи Урда.

Харват кимна.

— Щом е наел склад в Нашвил, въпросният Томас вероятно е наел складове и в другите градове.

Урда вече бе извадил мобилния си телефон.

— Под същото име?

— На негово място щях да използвам различни имена и различни документи за самоличност, та някой като мен да не свърже точките — каза Харват.

— Какво да търсят тогава агентите в другите градове?

— Мъж, китаец, петдесет-шейсет годишен, около метър и шейсет, използвал името Тод Томас. Съдейки по псевдонима, вероятно се опитва да не оставя азиатска следа в документите, така че това също е ориентир. Знаем кога е наел склада в Нашвил, значи имаме отправна дата. Бих търсил също човек, дошъл в офиса на склада с готово копие на шофьорската си книжка.

Копието не му излизаше от ума, но Харват не успяваше да формулира безпокойството си.

— Нещо друго? — попита Урда.

— Бих се съсредоточил върху семейни фирми на усамотени места край градовете.

— Без камери?

— Ако има такива, да. Имам чувството обаче, че камерите не притесняват китаеца. Всъщност може би са предимство. Успее ли да пробие охранителната система, ще наблюдава от разстояние складовете си.

— Нещо друго?

— Не. Това е засега.

— Чакай — намеси се Никълъс, вглъбен в лаптопа си. — Има още нещо.

Поиска да види документите на Томас, особено информацията за начина на плащане.

— На кредитната му карта ли попадна? — попита Харват.

Малкият мъж кимна, втренчи се в екрана и написа нещо.

— Изглежда е плащал месечната си такса чрез предплатена кредитна карта със солидно покритие. Освен плащане в брой, това е едно от нещата, които аз бих търсил.

— Ясно — съгласи се Урда и се върна пред входа на хангара да информира екипа в Националния контратерористичен център.

Харват се обърна към Никълъс.

— Имаш ли достъп до отключващата система на склада?

— Да, но голяма порция данни от тази нощ са изтрити.

И това не изненада Харват.

— Който е саботирал охранителните камери, вероятно е проникнал и в отключващата система.

— Какво е държал според теб в склада? — попита Никълъс.

— Нещо, което направи голямо БУМ.

— Не мислиш, че се е взривила само полицейската кола?

— Не. Мисля, че когато полицаят е пристигнал, Дън е бил в склада и го е убил. Вероятно е използвал полицейската кола като фитил, за да предизвика верижна реакция. Определено е имало още нещо там.

— Някаква идея какво е било?

Харват поклати глава.

— Свързано е с атаката, предполагам. Навярно някаква бомба. Според мен Вазир Ибрахим, мъртвият сомалиец, е бил замесен, компрометирал се е и са изпратили Дън да го елиминира.

— А инженерът, влизал във Фейсбук от Нашвил?

— Ибрахим е мъртъв. Убит е полицай. Избухна склад. Положението на студента едва ли е розово.

Никълъс отвори нов прозорец на лаптопа.

— Е, не е влизал скоро във Фейсбук. Сигурно си прав.

— Или греша. Ами ако са изпратили Дън да убие сомалиеца и да заеме мястото му? Може би със студента вече са задействали операцията и с експлозията в склада печелят време да се организират. Не знам.

Именно това го потискаше. Изоставаха в играта на гоненица, която ставаше все по-бърза.

— Върху какво искаш да се съсредоточа сега? — попита Никълъс.

Харват погледна към купищата материали, докарани и подредени в хангара. После погледна към Никълъс, седнал зад компютъра. Най-разумно бе да му възложи задача, отговаряща на способностите му.

— Искам да откриеш кой е саботирал охранителните камери и е изтрил информацията от системата за отключване.