Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скот Харват (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Act of War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Сканиране
Silverkata(2018)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Брад Тор

Заглавие: Необявена война

Преводач: Емилия Карастойчева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Излязла от печат: 22.01.2015

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-329-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8275

История

  1. —Добавяне

41.

Мъжът, който слезе от гълфстрийма, страдаше от състояние, наречено първичен нанизъм — изключително рядко заболяване, засягащо по-малко от сто души по света. При него обаче физическият недъг се компенсираше с блестящ интелект. Той беше гений на алгоритмите и хакер. Приятелите му го наричаха Никълъс; враговете, сред които се числяха множество разузнавателни организации, му бяха лепнали прозвището Трола.

Продаден в бордей от бездушните си родители, той отрасъл в чудовищна среда. Подлагали го на жестокости, каквито никое дете, още по-малко дете, обречено да не порасне повече от метър и да доживее едва до трийсет години, не бива да изтърпява.

Никълъс обаче оцелял. И нещо повече — научил се да преуспява. Острият му ум бил най-ценното му оръжие и той го използвал като скалпел. Държал си ушите отворени, а устата — затворена, и събирал информация от богатите и влиятелни мъже, които посещавали бордея. Щом осъзнал, че не познанието е могъщество, а начинът, по който го прилагаш, животът му се променил коренно.

Някои наричаха занятието му шантаж. Той обаче предпочиташе да го възприема като упражняване на натиск. Влиянието му нараствало паралелно с банковата сметка. Станал майстор в покупките, продажбите и кражбите на шпионския черен пазар. Разузнавателните агенции го мразеха, а властниците се страхуваха от него. Бе извървял дълъг път от бордея в Сочи край Черно море.

Бе извървял дълъг път и от времето на безскрупулните кражби на информация. Продължаваше да практикува черното дигитално изкуство, ала — подминал с десет години трийсетия си юбилей — Никълъс мечтаеше за нещо повече. Вечен аутсайдер, сега той искаше да стане част от кауза, по-голяма и по-съществена от него самия. Скот Харват му предоставяше тази възможност.

Никълъс слезе по стълбите, придружен от две огромни бели кучета — Аргос и Драко, стокилограмови зверове, високи над метър до плешката. Кавказките пастирски кучета, по-известни като руски овчарки, бяха любимци на източногерманските гранични полицаи, както и на руските военни. Бързи, предани до смърт и свирепи под заплаха, те бяха отлични пазачи за човек, сред чиито врагове бяха някои от най-могъщите и опасни хора в света.

Кучетата бяха предпазливи като собственика си. Като предани стражи, те обходиха с очи всичко и всички в частния хангар. Видяха Харват, изтичаха до него и пъхнаха глави под ръцете му.

Облегнаха се върху него, показвайки доверие и привързаност. Той се почувства като притиснат между два пикапа. Потупа ги по главите и Никълъс им изцъка с език да се върнат при него. Кучетата веднага се подчиниха на заповедта.

Харват погледна към малкия мъж. Изглеждаше здрав — със слънчев загар, с по-дълга коса, но със спретнато оформена брада. Той се гордееше много с нея и я смяташе за признак на жизненост. Страдащите от първичен нанизъм нямаха бради. Никълъс бе похарчил цяло състояние, за да се пребори с болестта; пробваше всякакви лекарства, включително последните достижения на науката, фактът, че е надживял очакваната продължителност на живота и е успял да отгледа брада, според него бе признак, че наистина печели битката.

Откакто започна да работи за „Карлтън Груп“, Никълъс бе неузнаваем — по-целеустремен и по-оптимистично настроен от всякога. Освен това сега в живота му имаше жена. Нещо да правиш, някого да обичаш и нещо, което да очакваш. Той бе открил трите разковничета за щастието. Харват се радваше за него.

Просторният частен хангар бе превърнат в гигантска военна зала. Папките от офиса бяха подредени на купчини, кашони и листове бяха натрупани върху сгъваеми маси. Бяха донесли бюра, до които по пода се точеха кабели на разклонители, включени в контактите из хангара.

Очите на Никълъс обходиха сцената. Той вдиша дълбоко, въздъхна и констатира:

— Хартия. Колко провинциално.

Харват го разбираше. Никълъс предпочиташе да работи в дигиталните селения. Той — също. Ако обаче компютрите или папките съдържаха отговори, двамата щяха да ги открият.

— Това ли са помощниците ми? — попита Никълъс, сочейки възрастна двойка, седнала в офиса със стъклени стени.

Харват кимна.

— Господин и госпожа Лоугън. Собствениците на склада. И аз ще ти помагам.

Малкият мъж поклати глава.

— Нощта ще е дълга.

Докато Никълъс долети, Харват бе разпитал сомалийския шофьор на такси. Бао Дън наистина му беше клиент, нямаше съмнение. Сомалиецът обаче не знаеше повече, отколкото вече бе разказал на полицаите. Оказа се задънена улица и Харват реши да се съсредоточи върху склада. Сега, след като Никълъс бе пристигнал, бяха готови да започнат.

Никълъс имаше математически ум, а Харват — визуален. Така подхождаха към проблема от две различни посоки. Като два екипа, прокопаващи тунел през планината от срещуположните й склонове, те се надяваха да се срещнат по средата и да открият отговора там. Госпожа Лоугън работеше с Никълъс, а съпругът й — с Харват.

Харват имаше много въпроси. Първо помоли да му разяснят системата за наблюдение. Лоугънови използваха евтини безжични камери с интернет приложение, позволяващо им да следят склада от къщи. От време на време системата пропадала офлайн и се включвала ръчно само от офиса. Въпреки това Харват се съмняваше, че по случайност е избрала да се изключи и тази нощ.

Следващият му въпрос бе свързан с разположението на склада. Господин Лоугън намери стар план на мястото в папките и го разгърна върху масата, където работеха с Харват.

Съдейки по щетите, пожарникарите бяха определили приблизително епицентъра на взрива. Харват огради с молив складовите клетки наоколо и започна от тях.

— Каква информация имате за тези? — посочи той. — Двайсет и шеста, двайсет и седма, трийсет и шеста и трийсет и седма?

Господин Лоугън се върна при папките да потърси документите. Със съпругата му записвали информацията в компютъра, но той предпочитал листа и химикалката. Договорите за наем изисквали подпис и той обясни, че пази всичко.

— Има ли странни клиенти, които си спомняш? — попита го Харват.

— В бизнеса със складове виждаш всякакви хора. „Странни“ е доста широк термин.

— Подозрителни тогава?

— Има и такива — призна Лоугън, прелиствайки папките, без да повдига очилата, изхлузили се до върха на носа му. — Налага се да внимаваме хората да не използват складовете за нелегална дейност. Понякога крият в тях откраднати коли, докато ги разглобят. Случва се дори да ги разглобят вътре късно нощем. Уведомяваме полицията какъв е кодът на портала, за да патрулират по всяко време.

— Всички ли използват един и същи код?

— Не. Всеки клиент има уникален код. Така ги блокираме, ако не си платят наема. Слагаме и допълнителна ключалка на склада им.

— Пазите ли запис кога се отваря порталът?

— Да. Сигналът постъпва в компютърната ни система.

Харват погледна към Никълъс, който седеше до бюрото срещу госпожа Лоугън.

— Захващам се — каза той.

— Трябва да следим и за метадонови лаборатории — продължи Лоугън. — Няма да се изненадам, ако това е причината за взрива. Складирани химикали.

Харват се съмняваше. Доста химикали трябваха, за да предизвикат толкова силна експлозия, но всичко беше възможно.

След като намери договорите за четирите складови клетки, Лоугън се върна до масата и му ги подаде. Харват прочете имената на първите страници.

— Говорят ли ти нещо?

Лоугън прелисти договорите до последната страница и ги подреди един до друг. Към всеки бе приложено копие от шофьорската книжка на клиента. Харват махна на госпожа Лоугън да дойде, за да ги прегледат заедно.

— Нищо? — попита той след няколко минути.

Съпрузите поклатиха глава.

Харват се втренчи в третата снимка в импровизираната им редица. Едва различаваше чертите на мъжа — Тод Томас.

— Защо е с толкова лошо качество? Като копие на копие.

Господин Лоугън вдигна документа и го огледа с присвити очи.

— Не знам, но не е направено с нашата копирна машина.

— Как разбра?

Лоугън взе другите договори, провери датите и обясни:

— Защото нашата машина е в отлична форма. Купихме я чисто нова и рядко я използваме. А и другите копия са добри.

Харват погледна, за да се увери. Лоугън имаше право. Двата документа преди мъглявата снимка на Томас бяха кристално ясни, както и следващият.

— Не съм чувал копирните машини да имат лоши дни.

Госпожа Лоугън потупа с показалец долната част на листа, за да привлече вниманието на съпруга си към нещо в договора на Томас.

— Какво има? — попита Харват.

— Не сме го сключвали ние, а Доналд — каза госпожа Лоугън.

— Кой е Доналд?

— Управителят ни — поклати глава господин Лоугън. — Симпатичен младеж, но невинаги обръща внимание на подробностите.

— Съпругът ми е твърде снизходителен — намеси се госпожа Лоугън. — Доналд е мързелив. Често будувам нощем, притеснена дали не е забравил да заключи или да изгаси лампите.

— Знаете ли къде е сега? — попита Харват.

— Вероятно спи вкъщи.

— Имате ли номера му? Искам да говоря с него.

Господин Лоугън кимна и извади износен тефтер от джоба на сакото си. Докато търсеше номера, Харват махна на Урда да дойде и го помоли да провери в системата имената на клиентите и номерата на шофьорските им книжки в четирите договора за наем на складови клетки.

Урда си записа данните и се отдалечи към входа на хангара да се обади по телефона. Господин Лоугън намери страницата с номера на управителя и го показа на Харват.

Харват извади мобилния си телефон и набра цифрите.

— Когато Доналд вдигне, кажи му само, че е избухнал пожар и се опитваме да открием един от клиентите, чийто склад е изгорял.

Господин Лоугън кимна и Харват му подаде телефона.