Брад Тор
Необявена война (37)

36.

Нашвил, Тенеси

Чън седеше отвън и наблюдаваше. Нямаше представа с кого се среща Мисраб в апартамента си. Студентът по инженерство бе инструктиран да не завързва контакти и да си гледа своята работа. Очевидно бе пренебрегнал заповедта. Чън се почуди какви други оглушки си е направил. Нямаше избор, освен да чака гостите на Мисраб да се разотидат.

Когато след час четиримата мъже се изнизаха, Чън ги проследи как се качват в автомобилите си и потеглят. После слезе от колата и влезе в сградата.

Коридорът миришеше силно на мухъл, килимът беше лекьосан. Той застана пред вратата на Мисраб и почука.

Решил, че някой от гостите му е забравил нещо, младежът отвори вратата с усмивка и заговори на арабски. После видя Чън.

— Какво обичате? — превключи на английски.

— Изпраща ме Хенри Ли — отговори Чън.

За частица от секундата безгрижното изражение на Мисраб се промени. Той отстъпи угрижено назад и каза:

— Влез.

Чън обходи стаята с поглед — спартански обзаведена с мебели, които, изглежда, не бяха помръдвали от мястото си десетки години.

Мисраб поддържаше дома си чист. Нямаше съдове в мивката или върху плота в тесния кухненски бокс. Не миришеше на боклук или на развалена храна. Всъщност миришеше далеч по-добре, отколкото в коридора. На пръв поглед нямаше много лични вещи — няколко списания на арабски върху масичката за кафе, лаптоп и Коран. В ъгъла на дневната имаше навито молитвено килимче.

— Кои бяха тези мъже? — попита Чън.

— Какви мъже?

— Които току-що си тръгнаха. Помисли си, че някой се връща, когато отвори вратата и заговори на арабски.

Мисраб впи очи в пода.

— Запознахме се в джамията. Включих се в молитвената им група.

Чън щракна с пръсти, за да накара студента да го погледне в очите.

— Не ти плащат да ходиш в джамията и ти е позволено да участваш само в една група. Нашата група. Ясно?

— Да, сър.

— Седни. — Чън посочи малката кухненска маса. Мисраб се подчини, а Чън седна срещу него и остави куфарчето си под масата.

— Защо те изпраща господин Ли? Време ли е? — попита студентът.

— Скоро — увери го Чън. — Дойдох да те нагледам.

Чън умееше да чете чувствата и мислите на хората. На това отчасти се дължаха успехите му в разузнавателния бранш. Вече бе доловил няколко неща за Мисраб. Той се облегна спокойно назад и попита с равен тон:

— Как си?

— Самотен съм — призна младежът.

— Самотен?

— Да. Никога не съм се отделял толкова дълго от семейството си.

— Опитвал ли си се да се свържеш с тях?

Мисраб поклати глава.

— Не. Забранено е.

И срещите с външни лица бяха забранени, но Чън реши засега да не повдига темата.

— Знам, че е трудно, но скоро ще ги видиш отново и те ще се гордеят с теб. Парите вече им помагат и ще продължат да им помагат, стига да изпълниш задълженията си.

— Да, сър. Разбирам.

— Добре. Да поговорим сега за мъжете, които си тръгнаха оттук. Откога ги познаваш?

— Неотдавна. От две-три седмици.

— Защо отиде в джамията?

— Да се помоля.

— Не може ли да се молиш тук?

— Самотен съм. Исках да се помоля с други хора.

— Плащат ли ти да се молиш с други хора?

— Не, сър.

По лицето на Чън се изписа престорена усмивка.

— Мисраб, мисли за семейството си. Плащат ти добре. Има ли храна в кухнята ти?

— Да, сър.

— Работи ли тоалетната ти? Има ли вода в банята ти?

— Да, сър.

— Работи ли климатикът ти? Имаш ли покрив над главата си?

Студентът пак сведе очи.

— Да, сър.

— Погледни ме, Мисраб — настоя Чън. Изчака младежът да вдигне глава и продължи: — Свободен си да се разхождаш в парка, да ходиш на кино, да слушаш музика, да гледаш телевизия, да четеш Корана, да използваш компютъра, стига да спазваш правилата. Не мисля, че те натоварваме твърде много.

— Да, сър.

— Всъщност мисля, че се отнасяме добре към теб.

— Да, сър.

Чън го погледна изпитателно.

— Какво знаят мъжете от джамията за теб?

Мисраб сви рамене. Беше нисък мъж — под метър и шейсет на ръст — и пълен. Когато сви рамене, кожата му се набръчка като на шарпей. Навикът му да се взира в пода засилваше впечатлението, че прилича на гузно куче.

— Не съм ядосан, но искам да разбера. Какво им каза? — попита Чън.

— Казах им, че съм студент по инженерство.

Чън се напрегна вътрешно. Външно обаче не издаде тревогата си. Зачака с невъзмутимо изражение. За да бъдеш ефективен оперативен агент, се изискваше и да умееш да мълчиш.

— Казах им, че през следващия семестър започвам да уча в нашвилския Къмюнити Колидж, а в момента се обучавам онлайн.

Сносна лъжа, помисли си Чън. Правдоподобна. Мисраб не се бе надскочил, твърдейки, че е приет в университет като „Вандербилт“, а обучението онлайн обясняваше защо почти по цял ден стои вкъщи. Прикритието изглеждаше сполучливо, но от друга страна, бе нарушил забраната да се поставя в положение, принуждаващо го да използва прикритие.

Чувството за самота бе обезпокоително. Мисраб проявяваше слабохарактерност. Макар Америка да предлагаше достатъчно забавления, той не понасяше самотата. Това говореше за по-дълбоки потребности, които Чън нямаше нито време, нито желание да обсъжда.

— Какво друго им каза? — попита той.

— Нищо, кълна се.

— Каза ли им откъде си?

— Не — отговори Мисраб, но бързо се поправи. — Всъщност да.

— Какво им каза?

— Знаят, че съм от Емирствата, но излъгах за града.

— Друго? — осведоми се Чън с нарастващо недоволство.

— Нищо, кълна се.

За втори път отговаряше така и Чън не му повярва. Студентът беше слаба брънка. Не смяташе, че Мисраб е изпял всичко, но нищо чудно да бе издал достатъчно. Ако един от мъжете в молитвената група се окажеше информатор на ФБР и дори по-зле — агент на ФБР, не се знаеше какви вреди е нанесъл студентът. А за в бъдеще стигаше само да забрави една от лъжите си или неволно да подхване непредвидена тема, и щеше да падне в капана. Чън се надяваше колегите му да не са толкова уязвими.

— Мисраб, искам да обсъдим проекта — каза той. Не използваха термина „операция“ пред студентите, защото звучеше твърде войнствено, твърде терористично. Ако властите подложеха на разпит някого от тях, Втори отдел искаше всичко да изглежда като престъпен план.

— Разбираш ли какво целим?

Мисраб пак впи очи в пода.

— Да.

— Погледни ме. Какво предполагаш, че представлява проектът? — попита Чън.

— Не мисля нищо. Искам да приключи и да се прибера у дома.

— Мисраб, преди да те посетя, разговарях с Вазир Ибрахим. Помниш ли какво си му казал, че има в контейнерите?

Студентът кимна.

— Обяснихме ви какво представлява проектът. Защо реши, че ви подвеждаме?

— Защото контейнерите, с които тренирахме, бяха твърде тежки.

Чън се подсмихна.

— Сподели ли загрижеността си с другите?

Мисраб поклати глава.

— Добре — кимна Чън.

Извади пистолета със заглушител „М&Р“ от куфарчето и простреля студента между очите.