Брад Тор
Необявена война (35)

34.

Северна Корея

Джими Фордайс погледна Били Танг право в очите и каза:

— Да не си полудял? Не само „не“. НЕ, по дяволите. Няма начин да дам зелена светлина.

— Ако ти кажа, че не те питам?

— Ще ни убият заради теб — отбеляза Джонсън.

Без да отлепя очи от Танг, Фордайс вдигна ръка да успокои другаря си.

— Не ти позволявам да излагаш на риск мисията, Били. Отговорът е „не“.

— Ако сестра му знае нещо? — настоя Танг.

— Ами ако не знае?

— Тогава ще разберем със сигурност. Не е ли по-добре, отколкото да гадаем?

— Най-добре е да приключим мисията, точка.

Танг смръщи вежди.

— А мисията ни е да съберем възможно повече информация. Това е възможно.

— Не. Безумно е — възрази Джонсън.

Фордайс пак вдигна ръка.

— Ако отидеш там и те заловят, цялата армия ще се втурне по петите ни. Няма да го позволя.

— Ключовата дума е „ако“. Няма да ме хванат. Знаеш ли колко пъти съм влизал и излизал нелегално от КНДР?

— Не знам дали имаш огромни топки, или просто си луд, но сега говорим за огради, въоръжена охрана и затворници, програмирани да доносничат. Видят ли непознато лице, ще вдигнат тревога с надеждата да получат допълнителна порция зелева супа.

Танг поклати глава.

— Това е трудов лагер. Хората работят до пълно изтощение. Да не мислиш, че будуват нощем и играят „Ма Джонг“? Когато се вмъкна, всички ще са заспали.

— Освен охраната — напомни му Фордайс.

— Видя каква карта нарисува Джин-Санг. Дупката в оградата, през която се промъква, е на по-малко от сто метра от лечебницата. Казва, че постовите не патрулират често там.

— И „чекът е в пощенската кутия“, и „утре сутринта пак ще сме си дружки“ — озъби се Джонсън.

Танг не му обърна внимание.

— Ако ми се стори опасно, ще офейкам. Повярвай ми, не изгарям от желание да гния на такова място до края на дните си.

— Не — повтори Фордайс.

— Мамка му, Джими. Ами ако момичето държи разковничето за цялата загадка? Когато обстоятелствата се променят, параметрите на мисията също трябва да се променят.

— Влизаме, събираме каквото успеем и излизаме. Това са параметрите. Нищо не се е променило.

— Ако тръгна сега към долината, какво ще направиш? Ще ме застреляш ли?

— Не, Тък ще те застреля — отвърна Фордайс.

Тъкър вдигна поглед от мерника на автомата си и му се усмихна.

— После аз ще те застрелям още веднъж. За всеки случай — обеща Джонсън.

— Глупости. Никой няма да ме застреля.

Джонсън опря приклада на оръжието си на рамото.

— Да проверим. Тръгвай.

— Никой няма да тръгва и никой няма да стреля — заповяда Фордайс. — В 21:00, както е по план, се вдигаме и се оттегляме през билото. Слизаме от другата страна, срещаме се с превоза и се връщаме на брега.

Танг погледна към Джин-Санг.

— А той?

— Ще го нахраним още веднъж, ще му дадем обезболяващи, ще му запушим устата и ще го вържем. Имам сигнално огледало в раницата. Ще го залепим с тиксо върху него. Докато слънцето огрее долината, ще сме се изнесли.

— Ще го подложат на изтезания, за да изцедят всяка капка информация от него.

— Ще го разпитаме за терена на северозапад оттук и дали има железопътни линии. Ще ги заблудим, че сме тръгнали в тази посока.

— И няма да удвоят патрулите по крайбрежието, включително въздушните? — попита Танг. — Ще търсят и на северозапад, разбира се, но няма да пропуснат никоя посока. Нарича се „да разбуниш стършеловото гнездо“.

— Какво да направим? Познаваме хлапето. Научихме цялата му история. Сега искаш да го убием? — учуди се Джонсън.

— Не, не искам да го убием, а да го вземем с нас — каза Танг.

— Наистина си смахнат!

— Защо? Ако го пренесем до мястото на срещата, Хюн Сю ще го преведе в Южна Корея. Има специални организации, които ще го поемат там.

Фордайс поклати глава.

— Първо искаш да се вмъкнеш в севернокорейски трудов лагер, после — да пренесем дете със счупен крак през планината.

— Грешка. Искам вие да го пренесете през планината — възрази Танг. — Аз ще говоря със сестра му.

— Тък трябваше да те застреля още снощи — констатира Джонсън.

— Стига! — нареди Фордайс. Погледна към Танг и каза: — Били, няма да вземем детето, а ти няма да говориш със сестра му. Няма как да се изразя по-ясно. Започвай да си събираш партакешите. Това е заповед.

— Не може да го оставите тук — настоя Танг.

— Може и още как.

— Джими, ще го измъчват. Нищо чудно да решат да го използват за назидание и да го екзекутират.

— Да е мислил, когато е излизал!

— Погледни го — не се предаде Танг. — Той е изгладняло хлапе, по дяволите!

— Това не е моята борба — каза Фордайс.

— Не е твоята борба ли? Морски пехотинец си, за бога! Добър човек си. И тримата сте добри мъже. Знам го. Знам и че сме различни от севернокорейците. Животът значи нещо за нас. Свободата значи нещо за нас. Можем да спасим детето. А колкото до сестра му — дори да има един грам информация, която ще помогне да спасим страната си, искам да се опитам да се добера до нея.

Фордайс понечи да го прекъсне, но Танг вдигна ръка да го остави да довърши, Фордайс замълча.

— Подготвил съм достатъчно зелен хайвер, фалшиви истории и измами, та ако ме заловят — а вероятността не е голяма — да накарам севернокорейците да си гонят опашките месеци наред. Докато разнищят всичко и разберат, че не съм южнокореец, а американец, вие отдавна ще сте се прибрали у дома. Не бих компрометирал мисията — заключи Танг.

— Отначало няма да се издадеш, но подложат ли те на мъчения, в крайна сметка ще им кажеш всичко — отвърна Фордайс.

— Разбира се. Никой не може да издържи вечно.

Лейтенант Джими Фордайс изгледа дълго и втренчено тюлените си, ала не бе необходимо да пита Джонсън и Тъкър какво мислят. Те му бяха братя. Четеше мислите им.

Той се обърна отново към Танг и каза:

— Дано да не съжалявам. Добре, да обсъдим как ще действаме.