Брад Тор
Необявена война (30)

29.

Шофьорът на таксито се разколеба само веднъж — че се налага да подпише документа за освобождаване под гаранция. Чън обаче му предложи още хиляда долара и съмненията на младия мъж веднага се изпариха. Чън определено бе избрал най-подходящия човек, на когото да възложи задачата.

Той включи втория мобилен телефон и даде номера на таксиметровия шофьор. Щом се договориха с юриста от кантората, сомалиецът паркира срещу ареста и зачака. Зададе само два въпроса. Къде да откара Вазир Ибрахим и какво да му отговори, когато го попита кой му е помогнал да излезе от затвора.

Чън знаеше, че доста повече въпроси ще измъчват Вазир Ибрахим, ала заръча лаконично на шофьора да го откара вкъщи. Понеже имаше полицейска заповед да не доближава съпругата си, Чън инструктира шофьора да уведоми Вазир, че жена му е заминала при сестра си. Колкото до това кой го е освободил от ареста, Чън каза на сомалиеца просто да го опише на Вазир. Не бе необходимо повече. Съмняваше се Вазир да продължи да любопитства.

Операция „Снежен дракон“ включваше шест клетки. Всяка се състоеше от един студент по инженерство и един кален в битки сомалиец, който да действа като жива сила. Членовете на клетките докладваха на отговорник с прозвище Хенри Ли. Истинското му име бе Рен Хо — къртица на Втори отдел, внедрен в САЩ преди повече от трийсет години. Ли бе информирал Пекин за изчезването на Вазир. Когато шофьорът на таксито опишеше благодетеля му, Вазир Ибрахим несъмнено щеше да предположи, че Хенри Ли го е спасил.

Както се бяха договорили, шофьорът на таксито извика Вазир Ибрахим, щом го видя да излиза от ареста, и подкара по дълъг, обиколен маршрут. Чън не изпускаше от поглед таксито, за да се увери, че ФБР не ги следи.

Прецени, че нямат опашка, върна се в квартала на Ибрахим, паркира колата си на две пресечки от дома му и влезе от задния вход. Спусна щорите и написа съобщение на таксиметровия шофьор, че е безопасно да доведе Ибрахим.

Когато таксито спря пред къщата, Чън изпрати на шофьора второ и последно съобщение с инструкции къде е оставил плика с възнаграждението му. После извади батерията на телефона, седна до масата в трапезарията и зачака.

По всички мебели имаше тънък слой прах и той се запита дали брачният обет на домакините е включвал почистването на семейното гнездо.

Чу ключалката на предната врата да се превърта. Сомалиецът влезе и посегна да включи лампата.

— Недей — нареди му Чън.

Вазир се подчини. Затвори вратата, събу си обувките и се втренчи към него в полумрака.

— Ти ли си? — попита.

Чън се пресегна и побутна с лакът реостата за приглушаване на светлината. Лампата над масата обля в меко сияние трапезарията.

Вазир Ибрахим застина на място.

— Не си Хенри. Кой си ти?

— Шефът на Хенри. Ела и седни — каза Чън.

Сомалиецът се озърна.

— Защо Хенри не е тук?

— Ти изчезна, Вазир. Никой не знаеше какво ти се е случило. Разтревожихме се.

— Но защо ти си тук, а не Хенри?

— Защото Хенри е мениджър. Не издирва и не спасява хора. Аз го правя.

— Ти ли ме измъкна от затвора? — попита Вазир.

Чън кимна.

— Искам да знам какво се случи и какво им каза. Всичко.

— Време е за молитва. Може ли първо да се помоля?

— След малко ще се помолиш. Сега искам да ми обясниш всичко. Трябва да разбера какво точно знае полицията.

Вазир си пое дълбоко дъх и започна да разказва историята си:

— Понеже сме бегълци и получаваме държавна помощ, длъжни сме да се срещаме със социален работник. Социалният ни работник убеди съпругата ми да подаде жалба срещу мен.

— Защото я биеш.

Сомалиецът не изглеждаше разкаян.

— Да. Ако съпругата ми не ми се подчинява, имам право да я бия.

— Призна ли го пред полицията?

— Не.

— Добре. Какво друго се случи, докато беше в ареста?

Вазир сведе очи.

Чън се напрегна. Вазир очевидно бе направил нещо, от което се срамуваше.

— Какво друго се случи, когато те арестуваха? — повтори той.

— Неколцина мои познати водят момичета в Нашвил.

— Какви познати? — настоя Чън.

— Сомалийци. От Минеаполис.

— Какви момичета водят?

— Млади момичета, красиви момичета.

Безпокойството на Чън се задълбочи.

— На колко години са момичетата?

Вазир продължи да се взира в пода.

— Не знам — промърмори той.

— Погледни ме, Вазир! И не ме лъжи. На колко години бяха момичетата?

Сомалиецът вдигна бавно глава.

— Много млади.

— Твърде млади?

Вазир пак впи очи в пода.

— Да — кимна.

— И полицаите знаят?

— Задаваха ми много въпроси за това.

— Какво им каза? — попита Чън с равнодушно изражение.

— Нищо. Предположих, че ако имат доказателства, щяха да ги използват.

Добра логика. Ако разполагаха с нещо уличаващо, щяха да повдигнат обвинения. Беше обвинен обаче само в домашно насилие.

— Каза ли на полицаите за Хенри Ли или с какво се занимаваш?

— Не.

— Не подозират нищо друго?

— Не — повтори сомалиецът.

Въпреки възраженията му Чън накара Вазир да му опише подробно всеки момент от изпитанието — от ареста до завръщането му вкъщи. Настояваше да научи всеки въпрос, който полицаите са му задавали, всеки негов отговор, дали е бил в обща килия, разговарял ли е с други затворници, всичко. Разпитът продължи повече от два часа.

Понякога отговорите на Вазир съвпадаха, друг път — не. Момичетата бяха ту три, ту „само“ две. Отначало твърдеше, че бил в самостоятелна килия, после, че били четирима арестанти, а накрая — че бил в килия с поне още десетима. Вазир Ибрахим се затрудняваше с фактите. Това разтревожи сериозно Чън. Сведенията на сомалиеца бяха, меко казано, недостоверни.

— Ако се безпокоиш, че съм казал на полицаите нещо за Хенри Ли или за плана, не съм — успокои го Вазир. — Не че не бих могъл…

— И какво точно щеше да им кажеш? — поинтересува се Чън.

Вазир Ибрахим знаеше малко за атаката. След приключването на стажантската програма в НАСА Хенри Ли бе събрал всички членове на звената за едноседмична тренировка близо до ранчото си в Айдахо. Упражнявали само основните задачи и използвали макети на металните контейнери. Не обяснили на никого какво ще съдържат истинските.

— Трябват ми пари за адвокат. Добър адвокат — отвърна Вазир.

Сега пък иска пари за адвокат? На Чън му се прииска да го удари, но се овладя.

— Първо, Вазир, да обсъдим какво смяташ, че знаеш.

— Знам за кутиите — каза сомалиецът.

Чън се усмихна.

— Разбира се. Тренирахте с тях.

— Знам какво ще има в тях — уточни Вазир.

— Така ли? И какво ще има?

С върха на показалеца си Вазир написа дума върху прашния плот на масата.

Чън се стъписа. Как, по дяволите, се е досетил този глупав сомалиец? Запазвайки хладнокръвното си изражение, той се засмя и каза:

— Леле! Не си поплюваш. Но грешиш. Предположението ти е доста фантасмагорично. Как ти хрумна?

Доста находчиво хрумване всъщност.

— Просто разбрах.

— Как?

— Студентът, с когото тренирах, спомена нещо.

— Кога? — притисна го Чън.

— Когато си тръгвахме. Обмислял въпроса и стигнал до извода, че металните кутии ще съдържат това.

— Сподели ли хипотезата си с другите?

Чън подчерта думата „хипотеза“, преструвайки се, че намира идеята за крайно абсурдна.

Вазир Ибрахим сви рамене.

— Ще ми намерите ли адвокат?

Чън изтри думата върху масата с ръкава си.

— Всичко ще се уреди — каза той.

— Значи ще ми намерите адвокат?

— Вероятно ще успеем дори да прекратим делото.

— Така ли? Как? — попита обнадежден Вазир.

— Не бой се. Разчитаме на теб. Необходим си ни. Ще ти помогнем.

— Обещаваш ли?

Чън кимна.

Вазир се усмихна, сякаш от плещите му е паднало непосилно бреме.

— Може ли да се помоля?

— Разбира се, само не пали лампите.

Сомалиецът му благодари и стана. Изми си ръцете и краката, върна се в дневната, разстла молитвено килимче и започна да се моли.

Чън го наблюдаваше. Познаваше ритуала. Беше го виждал неведнъж. За последно му го бе показал Исмаил Кашгари в Уйгур.

Когато Вазир Ибрахим коленичи върху килимчето, Чън стана безшумно, отдалечи се от масата в трапезарията и се вмъкна в дневната. Започна да брои колко пъти се покланя сомалиецът към Мека. Щом се изправи след третия поклон, Чън пристъпи зад него, уви гаротата около врата му и пристегна силно жицата.

Все едно преряза масло със струна за пиано. Бликна кръв, тялото на сомалиеца се замята диво, но след няколко секунди се отпусна безжизнено. Вазир не беше силен като Кашгари, ала желанието му да живее беше също толкова могъщо — могъщо и безсмислено.

Чън отстъпи от тялото и обиколи къщата, за да се увери, че не е оставил пръстови отпечатъци.

Час и половина по-късно той написа на полковник Шъ кодиран имейл — докладва какво е разкрил и предложи как да действат по-нататък. Шъ отговори след по-малко от двайсет минути.

Полковникът одобряваше следващия ход на Чън, но настояваше да се отбие на още едно място, преди да напусне Тенеси. Макар да не остана доволен, Чън бе принуден да се подчини.