Брад Тор
Необявена война (29)

28.

Нашвил, Тенеси

Китай намираше престъпните си организации, особено триадите, за много полезни посредници в чужбина. Най-умело ги използваше Чън. Те изпълняваха изключително важна роля в американската му мрежа, а той се грижеше да им се отплаща добре — и финансово, и с услуги в Китай. Не биха успели да транспортират дрога, оръжия и човешка стока, ако влиятелните политически фигури не бяха съгласни да си затварят очите.

Щом слезе от самолета в Нашвил, Чън си купи билет за автобусната линия до „Оприланд Ризорт“. Автобусите потегляха на всеки кръгъл час и за двайсет минути стигаха до хотела.

Спътниците на Чън влязоха вътре, но той се отправи към съседния мол „Опри Милс“. Построен на мястото на бившия тематичен парк „Оприланд“, той бе един от най-големите търговски центрове в Югоизточна Америка.

Чън влизаше и излизаше от магазини и се смесваше с тълпата, стремейки се при възможност да отбягва охранителните камери. Щом се убеди, че не го следят, той се шмугна в тоалетна, преоблече се, сложи си шапка и слънчеви очила и излезе от далечния край на мола. Откри колата точно където му бяха казали, че е оставена. Бръкна зад задната табела, извади автодистанционното и отключи вратите.

Автомобилът „Линкълн Навигейтър“ бе докаран дотук от Чикаго. Чън отвори подемната врата на багажника и извади отвътре малка брезентова раница. Остави чантата и куфарчето си в багажника, затвори го и седна зад волана.

Запали двигателя, огледа се да се увери, че няма никого наблизо, и разкопча ципа на брезентовата раница в скута си. Вътре имаше заглушител, пистолет „Смит и Уесън“ МР9, два резервни пълнителя и кутии с муниции. Доволен, той затвори раницата, остави я на пода зад седалката и пое към магистралата.

Четирийсет и пет минути по-късно влезе в хотела. Рецепционистката му подаде кутия от „Федекс“, доставена сутринта. Чън й благодари и взе кутията и отключващата карта. Влезе в стаята си, заключи вратата и спусна завесите.

Оръжието и колата бяха дошли от Чикаго, а пакетът от „Федекс“ — от друга свръзка в Сан Франциско. Вътре имаше плик с банкноти и три стерилни мобилни телефона. Чън не ги включи. Направеше ли го, най-близката антена щеше да регистрира сигнала. Не възнамеряваше да оставя следи. Включи зарядното на първия телефон да се увери, че батерията е пълна. После провери втория, преброи парите и ги подреди по стойност. От целия инструментариум на оперативния агент парите бяха най-могъщото оръжие.

Чън извади пистолета „Смит и Уесън“ от брезентовата раница, разглоби го, огледа дали всички части са добре почистени и смазани и го сглоби.

Включи в контакта и третия телефон и влезе в банята да се преоблече.

Обу панталони в цвят каки, добави трикотажна риза с къс ръкав и вратовръзка, застана пред огледалото и си среса косата в различен стил. Сложи си очила и се огледа отново. Не изглеждаше ни най-малко заплашителен, напротив — приличаше на дребен бюрократ точно както искаше.

Отиде до бюрото, включи лаптопа и си припомни всички подробности от досието на Вазир Ибрахим. После взе куфарчето, включи телевизора и излезе от хотелската стая, окачайки на вратата табелата „Не ме безпокойте“.

Огледа изходите и намери един към малка тераса за пушачи, където нямаше охранителна камера. Излезе навън, прескочи ниския парапет, заобиколи сградата и се качи в линкълна.

Движението бе натоварено и му отне повече от час да стигне до дома на Ибрахим. Намираше се в типичен бедняшки имигрантски квартал с порутени четириетажни жилищни блокове, долепени до неугледни къщички. Дворовете бяха буренясали; по улицата се щураха безпризорни деца. Единствената грижа на обитателите очевидно бяха колите и камионетките им с излъскани до блясък брони. Чън поклати глава.

Мина бавно край къщата на Ибрахим. Не забеляза признаци на живот вътре. Намери място и паркира до съседната пресечка. Взе куфарчето, слезе от автомобила и се върна назад.

Не ги виждаше, ала усещаше очите, които го следяха. Старици зад завесите, бдителни съседи, надничащи да проверят кой е пришълецът.

Фактът, че е китаец, улесняваше мисиите му в САЩ. Малцина го възприемаха като опасност или дори като потенциална опасност. Азиатската му външност автоматично го дисквалифицираше като заплаха — предразсъдък, който той в пълна степен използваше в своя полза.

Чън прекоси напуканата алея пред нащърбените стълби на верандата. Извади визитна картичка от джоба си, натисна звънеца и зачака. Никой не отвори. Надникна през предния прозорец. Нищо. Пак натисна звънеца.

Отново тишина. Побутна вратата с оръфана мрежа и почука. Зачака, но пак не се появи никой. Върна се до прозореца и понечи да почука по стъклото с ключа за автомобила.

— Няма я вкъщи — изненада го глас зад него.

Чън се обърна надясно и видя мъж с латиноамерикански черти на около трийсет, излязъл на верандата на съседната къща.

— Не ви разбрах? — каза Чън на съвършен английски.

— Госпожа Ибрахим. Няма я — уточни мъжът. — Замина при сестра си в Шелбивил. Нея търсите, нали?

Чън се усмихна и пристъпи в края на верандата да поговори със съседа.

— Всъщност търся господин Ибрахим — обясни той. — Вазир.

— От социалните служби ли сте?

— Не.

По лицето на съседна внезапно се изписа недоверие.

— Адвокат ли сте?

Чън се усмихна още по-широко.

— Не. Застрахователен агент съм. Господин Ибрахим е подал иск. Уговорихме се да го обсъдим лично.

— Какъв иск?

— Съжалявам, поверително е.

— Наистина ли сте застрахователен агент?

Чън му подаде визитната си картичка.

— Е, налага се да отложите срещата — констатира мъжът.

— Защо?

— Вазир е в затвора.

Неприятна новина. Всъщност много лоша новина.

— В затвора ли? Защо? — учуди се Чън.

Мъжът кимна, подканвайки го да дойде на неговата веранда. Когато приближи, му прошушна:

— Арестуваха го за домашно насилие.

— Така ли? — престори се на смаян Чън.

— Здравата я беше ступал — кимна съседът.

— Кога?

— Побийваше я често. Социалните я убедиха да подаде жалба.

— Кога го арестуваха? — попита Чън.

— Преди ден-два — замисли се съседът. — Никой не се изненада. Вазир е пендехо. Пълна откачалка.

Чън сбърчи чело.

— Нашвилската полиция ли го прибра?

Младият мъж кимна.

— Няма пари да си плати гаранцията. Ще гние зад решетките до делото.

Възможността Вазир Ибрахим да остане в затвора и вероятно да реши да сключи сделка, издавайки заговор, далеч по-сериозен от обвинение в домашно насилие, смути дълбоко Чън. Добре, че дойде. Надяваше се само да не е закъснял.

Той благодари на съседа и се върна в колата. Трябваше да измисли начин да се добере до Вазир.

Да го посети в ареста и да го предупреди да си затваря устата бе опасно. Не по-малко опасно щеше да е да плати на съкилийник да му предаде съобщението. А и щеше да отнеме доста време да го уреди. Не му оставаха много варианти.

Чън се бе вмъквал в два ареста и в един затвор, но те се намираха в страни от Третия свят и не бяха стриктно охранявани високотехнологични съоръжения като американските. Имаше само един начин да се добере до Вазир — да му съдейства да излезе от ареста. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Но се нуждаеше от помощ.

Подкара автомобила, докато намери бизнес хотел с безплатна безжична интернет връзка. Седнал отвън в колата, той отвори анонимен браузър, пое си дълбоко дъх и премисли отново всичко. Да променяш операциите в движение бе неизбежна част от полевата работа. Да разсъждаваш ясно беше абсолютно задължително. Прибързаш ли, много неща може да се объркат. Същото се случваше и ако се забавиш. Разковничето бе да се придържаш към златната среда.

Уверен, че е измислил изключителен план, Чън отвори очи. Трябваха му две неща. Първо — юридическа кантора за освобождаване под гаранция.

Прегледа няколко уебсайта. Намери подходящ, включи един от стерилните мобилни телефони и набра номера на кантора „Лъмпис“. Представи се като Мушир Али Мохамед от Нашвилската асоциация на приятелите на Сомалия. Обясни, че в джамията са провели благотворителна кампания с надеждата да платят гаранцията на един от членовете. Попита дали ще му съдействат. Служителят в кантората записа информацията за Вазир Ибрахим и го помоли да почака, за да направи справка в съдебната компютърна система.

После изреди обвиненията срещу Вазир и под каква гаранция е възможно да го освободят. Чън изпита облекчение и по двата пункта. Щом не бяха отменили освобождаването му под гаранция, Вазир не се бе опитал да сключи сделка. Иначе ФБР щеше да се намеси и нямаше начин да го пуснат да си тръгне — освен ако не решат да го използват като примамка.

Внезапно този сценарий се стори твърде възможен на Чън. В стила на ФБР бе да пробва такова ужилване — да освободят Вазир под гаранция и после да го проследят, за да видят какво прави, къде ходи и с кого разговаря. Чън се зарече да вземе допълнителни предпазни мерки.

Гаранцията щеше да глътне голяма част от парите му, но нямаше избор. Не платеше ли пълната сума плюс таксата на юриста, щеше да се наложи да използват поръчители, а колкото по-малко хора бяха замесени, толкова по-добре.

След като му обясниха процедурата, Чън попита в какъв срок ще освободят Вазир.

— Още щом пресека улицата и подпиша документите — отговори мъжът от кантората.

Добра новина. Чън му благодари, прекъсна връзката, извади батерията и разглоби телефона.

Оставаше му само да намери посредник, за да не се въвлича лично, а и планът му да изглежда по-автентичен. Ако сомалийската общност в Нашвил бе достатъчно многобройна, нямаше да възникне проблем.

Чън провери отново в мрежата, намери търсеното и запомни улицата — „Мърфрийсбъро Пайк“ в центъра на града.

Трафикът не го затрудни. За по-малко от двайсет минути стигна до местоназначението и гледката оправда надеждите му. Пред сомалийския ресторант имаше редица таксита, чиито шофьори несъмнено бяха с нужната етническа принадлежност.

Чън паркира извън полезрението им и се върна пеша до ресторанта. Бързо намери каквото му трябваше — изтупан млад сомалиец. Носеше изгладени дънки, скъпи бейзболни обувки и дизайнерска риза. В ръката му имаше чисто нов айфон. Беше по-шумен от колегите си, с огромна усмивка и пружинираща походка. Мислеше се за голяма работа и обичаше да се перчи. Точно такъв тип беше нужен на Чън.

Когато сомалиецът застана до таксито си, Чън го попита дали е свободен. Мъжът кимна и той се качи на задната седалка.

— Накъде? — попита шофьорът.

Чън му каза да кара към Мюзик Роу, за да му стигне времето да заговори мъжа и да прецени що за стока е. Сомалиецът кимна, включи двигателя и потегли.

По пътя Чън научи всичко необходимо за шофьора. Щеше да му свърши работа.

Когато пристигнаха на Мюзик Роу, Чън си плати сметката и даде на сомалиеца сто долара бакшиш. Той му благодари сърдечно.

— Ако пак ви потрябва такси, обадете ми се. — Написа телефонния си номер и го подаде на пътника.

Чън взе бележката и се усмихна.

— Всъщност тази вечер имам две важни задачи. Искаш ли да изкараш хиляда долара?