Брад Тор
Необявена война (27)

26.

Северна Корея

— Схващаш ли какво става? — попита Лес Джонсън, наблюдавайки трескавата деятелност през бинокъла.

Приблизително три квадратни мили от долината бяха оградени като голяма дъска за дама. В един от квадратите мъже се учеха да управляват стари трактори. В друг мъж на кон се упражняваше да подкарва стадо крави. Имаше обори с прасета, пасища с овце, лами, кози и още крави, както и полета с всякакви земеделски култури.

Воденично колело в потока задвижваше мелница. Вятърни мелници с червени и бели перки изпомпваха вода в корита за животните. Американски коли и камиони от седемдесетте и началото на осемдесетте громоляха по черни пътища, натоварени с хора и провизии. Ако не се намираха в Северна Корея, сцената лесно би ги подвела, че са попаднали в сърцевината на Америка. Дори дрехите изглеждаха американски.

— Схващам — отвърна Джими Фордайс, заснемайки кадър след кадър.

— Какви ги вършат по дяволите?

— Фермери са — отговори момченцето, притиснато от Били Танг. Казваше се Джин-Санг, но след като трите тюлена го нарекоха за четвърти път Женшен, Танг се отказа да ги поправя.

Детето бе на единайсет, а изглеждаше на осем заради недохранването. Танг му предложи част от фъстъченото си масло и то го изгреба и погледна към останалите от групата с надеждата да получи нещо и от тях. Имаше огромни очи и невероятно крехко тяло. Нищо чудно, че кракът му се бе счупил толкова лесно.

Макар и ужасно кльощаво, момчето се оказа наистина умно. Обсипваше с въпроси Били Танг, но с него той споделяше охотно само обезболяващи и храна. И също му задаваше въпроси.

Момчето разбираше, че се е разминало на косъм с нещо лошо. Не беше сигурно какво са искали да му причинят другите трима, но явно бе сериозно. Разбираше също, че за да се застъпи за него, Танг дори бе насочил пистолет към един от другарите си. Момчето не проумяваше всичко, но знаеше, че не бива да губи благоволението на Танг.

— Къде живееш? — попита го той.

— В лагера — отговори момчето.

— Войнишкият лагер?

— Не, затворническият лагер.

— Престъпник ли си? — попита Танг.

Джин-Санг поклати глава.

— Осъдиха татко. Доведоха ни всички в лагера.

— В лагера ли е баща ти?

— Не. Мъртъв е — каза момчето.

— А майка ти?

Момчето се просълзи.

— И тя почина. И двамата умряха тук.

— Каза, че имаш сестра?

Джин-Санг избърса сълзите.

— Да, но тя е болна. Трябва й храна. Месо. Правя й чай от борови иглички. Имат витамини.

Танг знаеше, че севернокорейците правят чай от борови иглички, защото съдържа тонове витамин С.

— Щом си затворник, как си се измъкнал от лагера?

— Роден съм там.

— Роден си там?

— Да, сестра ми била на пет, когато арестували татко и го довели тук.

— Но как излизаш от лагера? — настоя Танг.

— Познавам лагера и охраната. Нося им зайци и те се преструват, че не ме виждат как се измъквам, а аз се преструвам, че в оградата няма дупки.

— Джин-Санг, погледни ме — нареди Танг. — След колко време ще забележат, че не си се върнал?

Момчето сви рамене.

— Случвало ли се е да излезеш и да не се върнеш в лагера същата нощ?

Момчето поклати глава.

— Надзирателите ще тръгнат ли да те търсят?

Момчето пак сви рамене. Танг се разтревожи. Знаеше, че лагерите са свърталища на злото. Насърчаваха всички затворници, включително децата, да доносничат. Насъскваха един срещу друг дори роднините. Награждаваха информаторите с допълнителни дажби.

— А съучениците ти, учителят ти? Ще забележат, че те няма.

— Утре няма училище — отговори момчето.

Добра новина, ако казваше истината. Нямаше начин обаче да потвърдят думите му. Детето се бе научило да оцелява на всяка цена и с всякакви средства. Би казало и направило всичко, за да получи желаното — да получи необходимото, за да преживее още един ден. Затова се налагаше да подлагат на съмнение всичките му твърдения.

Все пак Танг продължи да го разпитва.

— Защо са тук китайците?

— Учат ги на земеделие.

— Защо?

— Сестра ми е болна — повтори момчето. — Трябват й лекарства и храна.

— Съсредоточи се върху въпроса ми, Джин-Санг. Защо са тук китайците?

Очите на момчето се просълзиха отново.

— Моля ви, сестра ми се нуждае от лекарства и храна.

Фордайс не разбираше какво говори момчето, но чувствата бяха универсални.

— Какво го тревожи? — попита той, втренчен в обектива на камерата.

— В долината има трудов лагер. Със сестра му са затворници. Казва, че е болна и няма храна и лекарства.

— Щом е затворник в лагер, какво прави тук?

— Явно е добър ловец. Подкупва охраната със зайци. Затварят си очите, когато се измъква.

— Какво й е на сестра му? — попита Тъкър. — Какви са симптомите й?

Танг попита момчето и преведе.

— Кашлица. Висока температура. Поти се нощем. Отслабнала е много.

— Кашля ли кръв?

Танг попита момчето. Погледна към Тъкър и кимна.

— Понякога.

Преди да чуе отговора, Тъкър затършува в медицинския си комплект. Извади хирургическа маска и я подаде на Танг.

— Кажи на Женшен да си я сложи и да не я сваля.

— Защо?

— Защото сестра му, изглежда, има туберкулоза.

— Туберкулоза? — Танг се обърна към момчето, обясни му какво ще направи и му помогна да си сложи маската.

Тъкър кимна.

— Мултилекарствената резистентна туберкулоза върлува из цяла Северна Корея. Не бива да рискуваме.

Джин-Санг заговори и Танг преведе.

— Пита дали имаме лекарства, които ще помогнат на сестра му.

Тъкър отвори уста да отговори, но Фордайс го прекъсна.

— Кажи му, че преди да обсъдим как ще помогнем на сестра му, искаме да знаем какво става там долу.

Танг предаде инструкциите на Фордайс и преведе отговора на момчето.

— Китайците са дошли да се учат на земеделие.

Фордайс остави камерата.

— Това го разбрахме. Откъде обаче знае за Китай? Деца като него ги ограмотяват колкото да боравят с фабрично оборудване. Не научават повече от елементарно събиране и изваждане.

— Баща му работел в държавното управление. Бил търговски посредник. Говорел свободно английски и китайски. Изпаднал в немилост и го обвинили, че взема подкупи. Затова довели семейството в лагера. Баща му им обяснил къде се намира Китай. Казал на него и на сестра му да отидат там, ако успеят да избягат.

— Защо не е избягал, щом може да излиза от лагера?

Танг изслуша отговора на момчето и преведе.

— Родителите накарали децата да обещаят, че ще се грижат едно за друго. Той иска да избяга, но сестра му се страхува. Вместо да тръгне без нея, останал да я защитава.

Мъжете кимнаха, впечатлени от чувството за дълг на момчето.

— Значи знае за Китай от баща си — констатира Фордайс. — Какво е научил за китайците, откакто са тук?

— Каза, че водят хиляди земеделци. Провеждат и военно обучение. Имали куршуми, от които много боли.

— Какви куршуми?

Танг поиска обяснение от момчето и уточни:

— Май са гумени.

— Стрелят с тях по затворниците? Защо, по дяволите?

— Китайците са оградили множество ферми из долината. През два дни надзирателите избират група затворници и обещават да им дадат повече храна, ако успеят да „превземат“ някоя от тях. Обучават китайците как да пазят стопанствата си. Затова използват гумени куршуми. — След кратък размисъл Танг добави: — Сигурно инструктират китайците да си представят затворниците като изгладнели американци, дошли да им откраднат припасите.

Отвратен, Фордайс разкриви лице.

— Момчето казва — продължи Танг, — че китайските фермери дори са убили няколко затворници, включително един негов съученик. Сега им давали указания да не се целят в главите на затворниците, особено на децата.

Фордайс поклати глава.

— Да повторим. За какво точно са дошли тук китайците? Знае ли?

Момчето кимна и пак помоли за лекарства и храна за сестра си.

— Няма да помогнем нито на него, нито на сестра му, докато не ни каже всичко, което знае — отвърна Фордайс. — Всъщност вземи му и фентанила. Ако го заболи кракът, ще стане по-словоохотлив.

— Сериозно ли говориш? — повдигна вежди Танг.

— Адски сериозно. Времето ни изтича.

— Но той е дете!

— Слушай ме внимателно, Били. Вероятно си свикнал да действаш сам сред туземците, но докато си част от екипа ни, ще изпълняваш заповедите ми. Изпратиха ни да съберем информация и да се омитаме. Не сме дошли да откриваме детска болница, да копаем кладенци или да строим ново училище. Далеч зад вражеската линия сме и безопасността на страната ни зависи от нас. Няма да позволя операцията ни да се провали, защото си неспособен да направиш необходимото. Ясен ли съм?

На Танг не му хареса да му говорят така. Независимо че Фордайс имаше право и Танг сам си беше виновен.

— Кристално ясно — отговори той и грабна хапчето от ръката на детето.

То го погледна стъписано, но Танг го обсипа с гневни въпроси на корейски. Момчето отвори уста да отговори, но той го прекъсна — или да повтори въпросите, или да го смъмри и сплаши. Танг се бе отказал от ролята на доброто ченге. Щом лейтенант Фордайс искаше да играе твърдо с единайсетгодишно дете, щеше да получи желаното.

Тюлените наблюдаваха как разговорът между Танг и Джин-Санг продължава на приливи и отливи цели петнайсет минути. Няколко пъти момчето захлипа. Когато приключи, Танг му върна хапчето и потърка чело. Фордайс изчака агента на ЦРУ да отвори очи и попита:

— Е?

— Нямате представа какво е видяло горкото дете.

— Сигурен съм, че вони. Засега обаче искам да чуя само подробностите, свързани с мисията ни.

Били Танг кимна.

— Китайците се учат и на земеделие, и как да се отбраняват.

— Две области, в които са изпреварили Северна Корея. Не ми се вярва — възрази Фордайс.

— Доколкото разбирам, целта е да се научат на фермерство в изключително тежки условия. Когато през 1990 година Съветският съюз рухва и земеделските субсидии за Северна Корея пресъхват, севернокорейците са принудени да научат нови методи много бързо.

— Да. Научили са се как се гладува — кимна Тъкър. — Един милион корейци са умрели от глад. Все едно да изгубим дванайсет милиона американци. На какво биха могли севернокорейците да научат някого?

— Как се оцелява. Как се оцелява без пестициди, без изкуствени торове, без електричество, без водоснабдяване. Как се оцелява с оскъдно или с никакво гориво за генераторите и селскостопанските машини. Как се отглежда добитък в средновековни условия. Как се разпределят най-необходимите провизии, когато притокът им от чужбина секне. И как да защитиш произведеното от шайки ядосани, изгладнели американски граждани. Ето на какво севернокорейците учат китайците.

— Вярваш ли му? — попита Фордайс.

— Дали мисля, че ми казва истината? Мисля, че е готов да ми каже всичко, ако ще извлече полза. Но, да, мисля, че не лъже.

— А мрежите? Колкото футболни игрища са. Мнозина влизат и излизат от сградите под тях, но за какво служат?

— Джин-Санг не е влизал там, но според сестра му са построили малък американски град с магазини, ресторант и прочее.

— Защо?

— По някаква причина смятат, че е по-вероятно американците в провинцията да преживеят атаката. Предполагат, че ще се съберат в малките градчета като построеното тук. Джин-Санг твърди, че ще се налага фермерите да търгуват с тях или да ги наемат да работят в стопанствата им. В „града“ ги подготвят за всичко, с което навярно ще се сблъскат.

— Какво е правила там сестра му? Роля ли е играла?

Танг кимна.

— Актриса, която говори китайски и английски.

— Бащата ли я е научил?

Танг кимна отново.

— Смятал, че познанията ще й бъдат полезни в КНДР. После ги арестували. Продължил да я учи в лагера. Навярно така са общували тайно или просто е било начин да запазят нещо от предишния си живот. Бащата, изглежда, не е полагал много усилия да обучава Джин-Санг. Упражнявали са само думи и фрази, които да му свършат работа, ако избягат в Китай.

— А нападението? — попита Фордайс. — Момчето знае ли нещо за него?

— Не, но казва, че сестра му знае много.