Брад Тор
Необявена война (25)

24.

Вирджиния

Наясно, че дългият полет е изтощил протежето му, Карлтън се бе отбил пътьом да купи кафе — двойно черно еспресо. Достатъчно често бе виждал Харват да си поръчва такова, когато се нуждае от ободряване. Подаде му го, щом потеглиха от базата.

— Посланик Конрад, чувам, бил истински трън в задника — отбеляза Карлтън.

Харват свали капачката от чашата и духна кафето.

— Правилно си чул.

Стареца се засмя.

— Е, ще се зарадваш да разбереш, че не е тръгнал към „Четири сезона“.

— Така ли?

— Да. Пътува към Фоги Ботъм. Външният министър иска да му сдъвче задника и на живо.

Харват отпи от кафето и отговори:

— Мисля, че министърът ще установи колко се е подобрило поведението на посланика.

Карлтън отклони за миг очи от шосето и погледна към Харват.

— Защо? Какво си направил?

— Нищо. Не се безпокой.

Стареца се усъмни, но замълча. Имаше далеч по-важни теми. Трябваше да разпита подробно Харват как са минали операциите в Карачи и Дубай.

От своя страна Харват искаше да разбере какво ще предприемат от тук нататък. Чувстваше се изморен. Не искаше да разказва надълго и нашироко какво се е случило в Карачи и Дубай, не сега. Така или иначе Стареца щеше да му поиска писмен доклад.

Все пак Харват разбираше, че процедурата е такава. Не обсъдеха ли операциите, докато спомените му са свежи, нищо чудно да пропуснат нещо. Не му оставаше друго и той подхвана историята. Обсъдиха какво се е объркало и какво е минало гладко. От време на време Карлтън го прекъсваше и отбелязваше къде е допуснал грешки. Искаше да шлифова уменията му и Харват го разбираше, но не се съгласяваше с всички забележки. Стареца отдавна се бе оттеглил от полевата работа.

В крайна сметка Харват бе изпълнил задачите си в Карачи и Дубай. Само това имаше значение. Не бе в настроение да го поучават как да се усъвършенства. В момента предпочиташе да се съсредоточи върху близкото бъдеще и как да действа по-нататък.

За щастие свърнаха по неговата улица и наближаваха къщата му. Не че Стареца би му позволил да смени темата просто защото са пристигнали на местоназначението. С Харват си приличаха много — и двамата не спираха, докато не получат всичко желано.

Харват видя входа към алеята пред къщата. Обикновено се радваше да се върне у дома. Завръщането означаваше, че е изпълнил мисията си и може да се отпусне. Не успееше ли да освободи съзнанието си от ужасите, на които бе станал свидетел, прибягваше до терапия „Потомак“, както сам я наричаше.

Взимаше няколко кутии бира — понякога нещо по-силно — и слизаше на кея. Наблюдаваше как лодките минават край него и пиеше, докато тревогата отшуми. Заключеше ли я в метален сейф в най-тъмния ъгъл на разсъдъка си, той се връщаше в цивилизования свят, готов за следващото предизвикателство, което обитателите на нецивилизования му замислят.

Днес обаче се чувстваше другояче. Бе изпълнил задачата си, но крайната цел оставаше далеч. И още по-лошо — нямаше представа каква роля ще му отреди бъдещето. Мисията му на практика бе успешна, но по-скоро я усещаше като провал. Несъмнено би могъл да направи повече.

Когато наближиха портата, Карлтън бръкна в джоба си и му подаде ключовете. Стареца бе един от малцината, на които Харват поверяваше ключовете за дома си.

Домът му бе малка обновена каменна църква от осемнайсети век, наречена „Епископската порта“. Намираше се сред няколко акра земя с изглед към река Потомак, на юг от плантацията „Маунт Върнън“ на Джордж Вашингтон, и на книга принадлежеше на американския военноморски флот.

Армията му бе предоставила излезлия от употреба имот за деветдесет и девет години срещу един долар годишно. Така президентът, за когото по-рано бе работил, изрази благодарността си за вярната му служба в полза на нацията. Секретарят на военноморския флот също остана доволен, че в къщата ще живее американски военноморски пехотинец.

Типично за него, Харват не прие с охота щедрия подарък, независимо че президентът му обясни как ще направи услуга на флота, като поддържа имота. Той отказа, но президентът настоя:

— Отиди да видиш къщата и тогава ще решиш.

Харват подкара по принуда към „Епископската порта“. Нямаше начин да приеме толкова щедро възнаграждение. Не му изглеждаше правилно. После, докато прекосяваше дългата алея пред къщата, мнението му се промени. Мястото го очарова.

Къщата се нуждаеше от много работа, но той вече си представяше как живее тук. Щом видя табелата с мотото на англиканските мисионери — „Преплуваме морето, за да помагаме“ — Харват разбра, че си е у дома.

Този път си идваше с натежало сърце, но завръщането отново го изпълни с топлота. Отключи портата, отвори я и седна пак в колата.

Рийд паркира в края на алеята и двамата влязоха вътре. Харват изключи алармата, пусна климатика и поведе Карлтън към кухнята.

Отвори прозорците да раздвижи въздуха и погледна в хладилника.

— Гладен ли си?

— Ядох, преди да те взема.

— Нещо за пиене?

Карлтън си погледна часовника. Знаеше, че не му предлагат безалкохолна напитка.

— Раничко е май?

— Още съм на пакистанско време, а и цяла седмица умирам за бира.

— Само това ли имаш? Бира?

— Бира и наркотикът на дебютантките — каза Харват и извади стек с шест бири и бутилка „Шардоне“ от хладилника.

Карлтън повдигна вежди и попита:

— Откога пиеш бяло вино?

— Не е мое. Дара и Марко ми бяха на гости, преди да замина. Имам и плодови сокчета, ако искаш.

Стареца се усмихна. Харват бе излизал с много невероятни жени, но Дара и момченцето му бяха влезли под кожата. Жалко, че живееха чак в Бостън.

— „Лоун Стар“ ли е бирата? — попита той.

Харват кимна, извади по една за двамата, а другото прибра в хладилника. Отвори бутилките, хвърли капачките в мивката и седна срещу Карлтън до кухненската маса.

— Наздраве.

Стареца взе бирата си, чукна я в неговата и повтори тоста.

Харват отпи дълга глътка. Нищо не може да се сравнява със студена бира в горещ ден. Не. Нищо не може да се сравнява със студена бира в горещ ден, когато си бил отвъд океана и си мечтал единствено за това.

Карлтън се облегна назад.

— Предполагам, че след петнайсет, най-много двайсет минути ще оклюмаш. Какво искаш да знаеш?

Най-после, помисли си Харват, отговори.

— Всичко. Първо, кой отговаря за операцията?

— За нашата част — ЦРУ с подкрепата на министерството на отбраната. За „Златен прах“ отговаря министерството на отбраната с помощта на ЦРУ. Всичко в САЩ е възложено на ФБР и се наблюдава от директора на националното разузнаване. Координатор е Националният контратерористичен център.

— Докъде стигнаха с проследяването на шестимата студенти?

— Доколкото разбирам, още не са алармирали щатските и местните полицейски управления, защото не искат да изтече в пресата. Страхуват се да не ускорят атаката.

— Някой посочил ли е коя джамия са посещавали в Хюстън?

— ФБР работи по въпроса, но засега няма отговор.

— Знаем ли доколко са вярващи? Посещавали ли са стриптийз клубове? Пиели ли са алкохол? Ако са пиели и са посещавали стриптийз клубове, казали ли са на някоя стриптийзьорка нещо полезно?

— ФБР работи по въпроса — повтори Карлтън. — Операцията е приоритет. Свикаха агенти от цялата страна в Хюстън, за да провеждат разпитите.

— И двамата знаем, че разпитите едва ли ще са достатъчни — поклати глава Харват.

Стареца кимна.

— И президентът го знае.

— На какво е готов?

— За протокола? На всичко необходимо, за да се предотврати атаката.

— А извън протокола? — попита Харват.

— Извън протокола наистина е готов на всичко. Което значи, че е готов да ни използва.

— А Слоун и Чейс? Къде са?

— Пътуват от Карачи. Ще кацнат тази нощ.

— Какво ще правим после?

— Ще се молим.

— За какво?

Стареца отпи голяма глътка от бирата.

— Да извадим късмет. Голям късмет.

Допиха мълчаливо бирите си и Харват изпрати Стареца до колата.

— Все си мисля, че пропускаме нещо — констатира Карлтън.

— Винаги мислиш така — усмихна се Харват.

— Ти също — отвърна Карлтън.

— Защото параноята е силно заразна.

Този път се усмихна Стареца.

— Ако ти отговаряше за операцията, ако работеше с шестима студенти по инженерство от ОАЕ, какво щеше да те тревожи най-много? Какво щеше да те държи буден нощем?

Харват отговори след известен размисъл.

— Обикновено дребните неща прецакват всичко. Повечето хора не са дисциплинирани и кривват от правия път.

— Мислиш, че студентите по инженерство не са дисциплинирани?

Харват поклати глава.

— Възможно е да са. Но бих се съмнявал в мотивацията им. Защо го правят? Файловете, които ще свалим от компютъра на Ханджур, ще ни кажат със сигурност, но съм готов да се обзаложа, че ги мотивират парите, а не ислямската идеология.

— Сред похитителите на единайсети септември имаше доста интелигентни и добре образовани мъже — възрази Карлтън.

— Но онази операция е разчитала на религиозния им фанатизъм. Избрали са ги заради идеологията. Нашите студенти по инженерство са наети заради произхода си.

— Добре тогава. Ако ти отговаряше за тях, какво би те тревожило най-много? Какво би се опасявал, че ще направят и ще сринат операцията?

Харват обмисли въпроса и промърмори.

— Хрумна ми нещо.

— Какво?

— Ела вътре и ще ти покажа.