Брад Тор
Необявена война (23)

22.

Министърът на финансите Денис Флеминг приличаше на позастарял управител на банка. Късата му сива коса бе старателно вчесана, носеше сиви костюми, обувки със заострени бомбета и вратовръзки в убити цветове. Водеше си бележки с молив в голям бял тефтер. Гледаше оптимистично на потенциала на Америка и перспективите за икономическо възстановяване. Методите на президента в стил Дивия запад и лайтмотивът му „изгребете баласта от системата и изрежете тлъстините до кокал“ го объркваха, меко казано.

Президентът възприемаше икономиката като гигантски танк „Ейбръмс“, който се задвижва в правилната посока с помощта на гигантски лост, а Флеминг си я представяше като швейцарски часовник, нуждаещ се от деликатно напасване. Каубойската реторика и дръзкият подход на президента бяха популярни сред обществото, загрижено за икономиката и преживяващо криза на националната идентичност. Всеки път обаче, щом президентът застанеше пред микрофон, сърцето на Флеминг се свиваше. Очакваше с безпокойство Портър да се отклони от предварително подготвената реч и да разклати пазарите.

Президентът Портър обаче нямаше сценарий. Имаше визия как да възвърне величието на Америка и хората му или оставаха на борда, или ги хвърляха през борда. Той не криеше какви сътрудници предпочита.

Това не значеше обаче, че президентът се обгражда с безропотни лакеи. Портър приветстваше здравословните спорове и градивните разногласия. Стига да умееш да защитиш позицията си и политическите ти идеи да са облъхнати със същото чувство за несекващия потенциал на Америка, течащо във вените на президента.

Портър обичаше да повтаря, че в световната история няма по-могъщ двигател на мира, стабилността и свободата от САЩ. Преди Америка човешката история била проникната от тирания, а малцинството властвало и потискало мнозинството. Президентът вярваше, че САЩ са основани, за да защитават правата на най-крехкото малцинство — индивида. Който не изповядваше тази идея, не бе добре дошъл в екипа на президента Пол Портър.

С оглед на тези съображения преди няколко дни министър Флеминг прие да изпълни възложената му от президента задача. Честно казано, смяташе, че го изпращат да гони вятъра. Предположението му би било немислимо преди заплахата от Китай. Макар да не бе доктор по икономика обаче, Портър бе образован и изключително интелигентен мъж. Все пак Флеминг недоумяваше как у президента се е породило подозрението, в чиято основателност вече се бяха уверили.

Портър го предупреди да подготви възможно най-разбираемо изложение. Той насърчаваше хората си да задават въпроси, когато нещо не им е ясно, но знаеше, че по отношение на икономиката повечето са в небрано лозе и не искат да издават невежеството си.

— Предположи, че знаят далеч по-малко от теб — посъветва го президентът.

Напомняйки си мислено напътствието му, Флеминг взе дистанционното от техника в залата, прочисти гърло и подхвана:

— След като разбрахме за „Снежен дракон“, президентът ме помоли да проведа проучване. Питаше се защо китайците са уверени, че след атаката ще успеят да нахлуят и да останат в САЩ. Какво значи това? Разузнаването предполага, че китайците обучават специализирани сили в Северна Корея, но с каква цел? И защо смятат, че световната общност няма да се намеси, ако изпратят войски в Америка? Китайците не притежават уникален „специалитет“, необходим за оцеляване при всяко бедствие. Тоест остават две реални възможности. Първо, атаката да е биологическа и те да имат имунитет към използваното вещество. Подобен сценарий очевидно е извън капацитета на министерството на финансите и се разследва от други, по-компетентни организации, чиито представители присъстват в залата. Така стигаме до втората възможност. Съществува ли основание Китай да предяви законни претенции към САЩ след унищожителна терористична атака?

— Не, разбира се — намеси се министърът на отбраната.

Флеминг вдигна показалец.

— Миналата седмица и аз бих се съгласил с теб. — Включи първия си слайд. — При предишната администрация националният дълг е нараснал тревожно. Колкото по-голямо става правителството ни, толкова повече пари са му необходими, за да функционира. Има две възможности да си ги набави. Да продължи да повишава данъците и да рискува революция, или да ги вземе назаем сравнително тихомълком, зад гърба на обикновения американец. Федералното правителство е предприело осакатяваща комбинация от двете. Високите лични данъци намаляват средствата, които американците инвестират и харчат на пазара, а високите корпоративни данъци лишават бизнеса от средства, с които да наема служители, и го принуждава да изнася производството и колцентровете си извън страната, за да бъдат конкурентни продуктите му. Предишната администрация увеличи данъчната ставка с пет процента. Увеличението източи милиарди долари от американските домакинства и успя да покрие разноските на федералното правителство едва за шест дни. После същата администрация, отчаяна да спечели отново изгубеното доверие на избирателите, продължи да подклажда класова война. Няма по-антиамериканска, по-антидемократична реторика. Да насъскаш съсед срещу съседа заради дебелината на портфейлите им е равносилно да посееш семената на социализма. В Америка са сигурни единствено възможностите, не приходите. Всеки, който обещава друго, е противник на фундаменталните ценности на републиката. Всъщност не се е предвиждало федералното правителство да се разрасне толкова. Бащите основатели са възнамерявали централното управление да остане малобройно, а повечето въпроси да се решават на щатско равнище, където гражданите да участват по-лесно и по-ясно да се чуват гласовете им. Федералното правителство обаче постепенно се превърнало в жив, дишащ организъм. Чували сте президента да го оприличава на Джаба от „Междузвездни войни“, който по цял ден седи на трона и си пълни търбуха, охраняван от главорезите си. Точно такова е федералното правителство. То е като гигантски октопод с остри като бръсначи пипала, които нанасят удар, ако някой го застраши. Наблюдавали сме неведнъж как правителството „въоръжава“ Националната агенция за сигурност, кабинета на главния прокурор и безброй други федерални служби и ги обръща срещу американците. Всеки дръзнал да предложи съкращаване на бюрократичния персонал досега се превръщаше в държавен враг, преследван не само от гореспоменатите пипала, но и от медиите, съучастници на лакомото правителство. По-лошо е от твърдението на крал Луи XIV: „Държавата, това съм аз“. Вече не става дума за един човек, а за цяло правителство, деклариращо, че държавата е по-важна от индивида. Бюрократите казват: „Държавата, това сме всички ние“.

Представете си семейство, останало без пари, което продължава да взима кредитни карти. То не променя начина си на живот, не харчи по-скромно, напротив — купува по-луксозни коли, летни вили, скъпи екскурзии в чужбина. Това е рецепта за пълно и неизбежно бедствие. Правителството обаче си затваря очите и продължава с пълна скорост към бездната. Колкото повече нарастват данъците, заемите и разходите, толкова по-бързо приближава денят на равносметката. Вече сме надскочили лимитите и не след дълго няма да сме в състояние да получаваме кредити, с които да отлагаме неизбежното. Националният ни дълг расте по-бързо, отколкото успяваме да го плащаме. Никой не може да надхитри законите на физиката и икономиката. Никоя държава не може вечно да харчи пари, които не притежава. Ние обаче нехаем. Предишната администрация утрои дефицита и увеличи националния дълг със седемдесет и пет процента. През следващите десет години всяко пени от данъците ще отива за покриване единствено на лихвите по дълговете ни. За всичко друго ще се налага отново да заемаме пари. За военни разходи, за вътрешна сигурност, за каквото се сетите. И кой глупак тогава ще се съгласи да ни отпусне заем? — попита Флеминг, превключвайки на следващия слайд. — Стигнахме до идеята на президента Портър. Четирийсет процента от националния ни дълг се държи от федералното правителство и Федералния резерв. Най-големият чуждестранен заемодател на САЩ обаче е Китай.

— Това все пак не означава, че имат право да дойдат тук и да се обявят за собственици на САЩ — прекъсна го министърът на отбраната.

— Пак повтарям, че преди седмица щях да се съглася с теб. Изслушайте ме обаче — настоя Флеминг и показа следващия слайд. — През 1990 година Мексико преживя валутна криза. Ние се намесихме да я разрешим. Подкрепихме песото с приток от 20 милиарда долара — най-големия невоенен дълг, отпускан от САЩ след Плана „Маршал“. По онова време се носеха слухове, че заемът е висял на косъм. Мнозина се опасявали, че Мексико няма да успее да го върне. Други се страхували не толкова дали заемът ще бъде изплатен, колкото какво ще се случи, ако мексиканската икономика рухне до основи. Дали икономически бежанци ще залеят южната ни граница? Конгресът възразявал срещу отпускането на заема. Малка консултантска организация във Вашингтон, която по онова време работела за правителството, предложила радикално решение — Мексико да гарантира заема с полуостров Баха. Ако не успее да върне парите, полуостровът ще стане петдесет и пети американски щат. Обсъдили идеята и я отхвърлили като прекалено „дръзка“. После консултантската компания препоръчала Мексико да гарантира заема с концесии за добив на петрол и природен газ. Отхвърлили и тази идея. Администрацията се притеснила да не би да създаде впечатление, че се възползва от затруднението на Мексико. В крайна сметка министърът на финансите заобиколил Конгреса, отпушвайки резервен фонд на министерството. Така осигурил заема на Мексико. Идеята обаче за обезпечаване на държавните заеми с реални активи вече била посята. — Флеминг натисна дистанционното и се появи нов слайд. — Президентът не обича да обвинява предишната администрация. Инструктирал ни е да се постараем да използваме наличните ресурси в полза на американския народ. Важно е да се отбележи обаче, че бюджетната комисия на Конгреса предупреждава предишната администрация, че националният дълг се е увеличил прекомерно и разточителната политика изправя законотворците и обществеността пред труден избор. Тя ограничава възможностите за посрещане на извънредни кризи като икономически сривове и войни и принуждава кредиторите на Америка да изискват непосилно високи лихви, за да продължават да финансират разхищенията на правителството. Предупреждението не е отправено тайно, а напротив — на всеослушание. Чули го и пазарите, и китайците. Те знаели, че не е от особено значение кой управлява в Овалния кабинет. Правителството на САЩ е жив организъм, посветен изцяло на себе си. То ще продължи да заема пари, да харчи и да се разраства. Ще умре от свръхтегло, преди дори да се съгласи да се смали до управляеми мащаби. Предишната администрация използваше федералния резерв, за да задържа изкуствено покачването на лихвите и да продължава да заема пари. На разсъдливите китайци обаче вече им било омръзнало от тази игра. Очевидно не искали да я играят.

— Какво значи „очевидно“? — попита външният министър.

— Предшественикът ти го обясни най-ясно: „Чудовищният дълг и дефицит ще накърнят авторитета ни и ще ни попречат да вземаме правилните решения“. Думите му се оказаха пророчески. Китай не обръща внимание на критиките ни за нарушаването на човешките права, международните ни партньори не ни подкрепят охотно срещу заплахи като Сирия, Иран и Северна Корея. Държава след държава, включително Китай, се отказват от долара като стабилна валута за резервни фондове. Накратко светът вече не ни уважава както преди. Китай не е изключение. За да продължат да ни отпускат заеми, китайците започват да изискват нови обезпечения, по-съвместими с риска, който поемат.

— Какви обезпечения?

— Искат заемите им да се гарантират не само с авторитета на американското правителство, а с реални активи. — Флеминг запрехвърля бързо слайд след слайд. — Концесии за добив на петрол и газ в Аляска и в Мексиканския залив. Права да експлоатират мини в Скалистите планини и Маунтин Уест. Концесии за дърводобив, земеделие, специални права над водоизточници, пристанища, национални паркове. За всеки нов или предоговорен заем китайците искат концесия.

— И предишната администрация им ги е предоставяла?

Флеминг кимна.

— Без одобрението на Конгреса? — попита подозрително държавният секретар, бивш сенатор.

— Колкото по-голям е държавният апарат, толкова по-малко уважава законите.

Министърът на отбраната се намеси да скастри външния министър и бивш сенатор:

— Администрацията просто заобикаляше Конгреса. Предупредителните знаци се виждаха ясно и мнозина призоваваха и теб, и колегите ти да предприемете нещо. Вие обаче предпочетохте да не „отблъсквате избиратели“. Повтаряхте: „По-късно ще вземем мерки“ и как процесът трябвало да започне от избирателните урни. Ето докъде ни доведохте. Благодарим много.

Обикновено президентът тутакси прекратяваше подобни словесни схватки, но този път думите не бяха излишни. Външният министър умееше да умиротворява, но миротворчеството си имаше място и цена. Да си затваряш очите за злоупотребите на властта не означава да въдворяваш мир, а да капитулираш.

— Как е възможно да го чувам за пръв път? — учуди се външният министър.

Флеминг погледна към директора на ФБР, който му бе помагал през изминалата седмица. Директорът извади документ от папката си и каза:

— Служителка от министерството на финансите била готова да посочи виновници. Обърнала се към конгресменка с надеждата да прояви разбиране. Тя проявила разбиране, но към предишната администрация. Издала информаторката и в замяна поискала президентът да одобри няколко указа. После хората на президента се нахвърлили върху информаторката. Превърнали живота й буквално в ад. Жената имала слабо място и те използвали всичко срещу нея. Синът й бил инвалид. Заплашили да му отнемат пенсията и медицинските облаги. Тя се огънала веднага.

Външният министър се ядоса:

— Искам да знам коя е конгресменката и имената на замесените от президентския персонал. Няма да оставя нещата така.

Настъпи моментът президентът да се намеси. Той вдигна ръка.

— Ще стигнем и дотам, но сега имаме по-неотложни задачи.

Министърът замълча и Флеминг взе отново думата.

— По време на изборната кампания на конгресменката информаторката се свързала със съперника й и му разказала всичко. Обвиненията били много сериозни, ала не успели да ги докажат. Освен това тя им забранила да използват името й. Все пак предали информацията на ФБР. Когато агентите я извикали на разпит обаче, тя се отрекла от твърденията си.

— Защо? С лабилна психика ли е?

— Не. Било по времето на предишната администрация. Страхувала се да не й отмъстят. След промяната обаче премислила. С директора на ФБР се срещнахме лично с нея. В замяна на съдействие и на евентуални свидетелски показания й обещах да я върна в министерството на финансите и дори да я повиша. Още не е решила, но започна да ни сътрудничи. Научихме, че няколко ключови фигури от консултантската компания, работила за администрацията по време на мексиканската криза през 90-а, били наети да съветват предшественика на президента Портър. Смятаме, че относно Китай се е водело тайно счетоводство. Опитваме се да открием секретните документи.

Външният министър поклати глава.

— Намекваш за немислимо беззаконие.

— Всичките ни аргументи ще се обезсмислят, ако китайците успеят да осъществят атаката си и разкритията ни се потвърдят. Съумели ли са китайците да принудят САЩ да обезпечат облигационните си дългове с неподлежащи на анулиране концесии — независимо какво се случва с Америка — значи сме разбрали защо се чувстват сигурни, че след катастрофалното нападение ще дойдат тук и ще се разполагат като у дома си. Загине ли деветдесет процента от населението й, Америка, каквато я познаваме, няма дори да съществува, а китайците ще се окажат новите й собственици. Кой ще оспори правото им? Нищо чудно да ни изпратят и хуманитарна помощ! В крайна сметка обаче, когато след фаталния срив Америка спре да изплаща дълговете си, те ще предявят законния си иск и ще вземат което смятат за свое. Не ги ли спрем, това наистина ще е свършекът на САЩ.