Брад Тор
Необявена война (2)

1.

Вашингтон, окръг Колумбия, Оперативната зала в Белия дом

Министърът на отбраната прочисти гърло.

— Господин президент, с ваше разрешение бих искал да предложа да прехвърлим част от Пети флот от Средиземно море към Седми в Тихия океан.

— Наложително е да обмислим и дали да не разположим още бомбардировачи в региона — добави председателят на върховното военно командване.

Президентът огледа екраните в стаята. Очакваше да го подложат на изпитание, ала не предполагаше, че ще е толкова скоро и толкова сериозно.

Пол Портър — бивш губернатор, спечелил два поредни мандата — предизвикваше симпатия, досягайки най-доброто у американците. Приветлив мъж на около шейсет, висок, строен и с обветрено лице от дългите часове, прекарани сред природата, настоящият президент Портър очевидно се чувстваше в свои води и на риболов в Монтана, и на най-могъщия пост в света.

Носеше му се славата, че винаги говори истината, особено когато е тежка. Никога не избираше политически целесъобразния подход да казва на хората каквото искат да чуят. Америка вече не можеше да си позволи да научава само част от историята.

Портър се застъпваше за по-светло бъдеще и благоденствие на нацията. Обеща на Америка да бъде в мир със себе си и със света. Това обаче, както и всяка достойна цел, изискваше работа. Фразата „да действаме сега, за да запазим нашето утре“ се бе превърнала в квинтесенция на речите му. Обичаше да перифразира доктор Джоузеф Уорън, един от бащите основатели, и да напомня на американците, че свободата на бъдещите поколения зависи от днешната им работа — уместен призив за действие, който в светлината на получените наскоро сведения придобиваше по-дълбок смисъл.

— Да действаме стъпка по стъпка. — Президентът прелисти бележника си. — Кой е експертът по Китай?

Всички очи се насочиха към старшия аналитик в китайския отдел на ЦРУ — жена на име Стефани Еспозито.

— Аз, господин президент — вдигна ръка тя. Изглеждаше нервна. За пръв път докладваше на президента.

— Агент Еспозито?

— Да, господин президент.

— Настояли сте, разбрах, да обсъдим китайската концепция за неограничена война.

— Да, сър.

— Защо?

— Защото смятам, че е най-важната доктрина, която са разработили в наши дни. Тя обосновава цялата им стратегия, особено „Снежен дракон“.

Президентът кимна.

— Ще ни обясните ли какво представлява концепцията?

— Да, господин президент — Еспозито си пое дъх. — Китай разглежда САЩ като враг номер едно. Министърът на отбраната генерал Чъ Цюем-Ю твърди, че войната със САЩ е неизбежна и непредотвратима. От друга страна, Китай е наясно, че е неспособен да ни победи в конвенционална война. Твърде напреднали сме в технологично отношение. Според главнокомандващия на Народноосвободителната армия обаче — генерал Фу Хаотиен — по-слабият може да победи по-силния. При едно условие обаче — ако се загърбят всички правила, както през последното десетилетие на миналия век всъщност направили двама особено опасни полковници от Народноосвободителната армия. Цяо Лян и Уан Сянсуей променили коренно възгледите на Китай за войната и за държавата.

— Бихте ли уточнили?

— Доктрината за неограничена война на полковниците Лян и Сянсуей зачеркнала идеята, че Китай е длъжен да воюва със САЩ с конвенционални средства. Защо да започват битка, която знаят, че ще изгубят? Ето защо полковниците предложили Китай да участва единствено в схватки, които знае, че ще спечели. Безпощадните неконвенционални атаки съставляват същината на теорията им. Всъщност често цитират думите на полковник Лян, че първото правило на неограничената война е: „Няма правила“. Всичко върши работа. Бомби в киносалони, саботаж на американската електрическа система, срив на интернет, отравяне на храната и водоизточниците, мръсни бомби, химически и биологически атаки — философията им не забранява нищо. Така Китай печели предимство. Няма да предвидим опасността. Няма да има масова мобилизация например. Всъщност неограничената война отстранява необходимостта от самолети, войници и танкове в традиционния им смисъл.

— Все пак някой трябва да осъществи нападенията — прекъсна я началникът на кабинета.

Еспозито кимна.

— Правилно. Китайската армия разполага с милиони хакери, които да маскират кибератаките й, но физическите нападения са друго нещо. Затова Лян и Сянсуей настояват при възможност да се намират, екипират и използват наемници от чужди държави. Според тях ислямските терористи са отлични подставени лица.

Всички около масата се спогледаха.

— Главното за китайците е никой да не ги свързва с атаките. Съучастник, който вероятно дори не знае, че изпълнява китайска поръчка, осигурява правдоподобно алиби. Светът има престъпник, когото да обвини, а Китай избягва международните последици. За да предприемат действия, съюзниците ни ще се нуждаят от неопровержимо доказателство, че Китай стои зад нападение над САЩ.

— Дори тогава — добави вицепрезидентът — част от съюзниците ни не биха се осмелили да отговорят на удара с удар, боейки се от трета световна война.

— На това разчита Китай — отвърна Еспозито.

Министърът на вътрешните работи поклати глава.

— Не е за вярване, че Китай би рискувал всичко, за да ни нападне. Защо?

Еспозито погледна към президента, който й кимна да обясни.

— Китайците са изключително целеустремени и прагматични — подхвана тя. — Виждат буквите, преди другите да са забелязали книгата. Господин директоре, те загиват. Въздухът им е замърсен. Водата — също. Изсекли са горите си и са изчерпали полезните си изкопаеми. По-малко от пет процента от територията на Китай е обработваема земя. Инвестициите им в Северна Африка не донесоха очакваната полза. Всъщност претърпяха съществени загуби. Мините там не произвеждат и една десета от прогнозираното. Китайското население продължава да се увеличава, а растежът на икономиката се забавя. Всеки ден в Китай избухват бунтове и масови социални безредици, които не намират отзвук в световната преса. В градовете няма достатъчно работа, а селяните, върнали се в провинцията, умират от глад. От някои безнадеждни територии далеч от ръката на закона изтича информация за окултизъм и дори канибализъм. Условията се влошават и Китай — както Северна Корея — се превръща в развъдник на нови болести, резистентни към лекарства и заплашващи целия свят. В резултат държавата системно заблуждава Световната здравна организация и другите международни здравни институции. Китайците знаят, че в края на тунела им няма светлина, а влак, движещ се с главоломна скорост към тях.

— Значи отговорът им е да откраднат нашите ресурси?

— Именно. Китайците не го възприемат като кражба, а като инстинкт за самосъхранение. Всичко, осигуряващо оцеляването им, е не само приемливо, но и наложително.

— Дори да означава война?

Еспозито кимна и президентът й благодари. После се обърна към директора на националното разузнаване.

— С оглед на чутото, да видим какво е разкрило ЦРУ в Хонконг.

— Благодаря, господин президент. — Директорът на националното разузнаване се обърна към другите членове на Националния съвет за сигурност. — Както знаете, информатор на ЦРУ с достъп до висшестоящи служители на китайската армия и министерството на държавната сигурност е разкрил, че се подготвя атака срещу САЩ с кодово име „Снежен дракон“. Информаторът не е успял да удостовери датата и метода на предстоящото нападение. Китайците обаче предвиждат 90 процента смъртност за една година, което ни навежда на мисълта, че става дума за ядрено или биологично оръжие.

— Ракети? — попита главният прокурор.

Директорът на националното разузнаване поклати глава.

— Едва ли. Според сведенията, събрани от ЦРУ, китайците са използвали подставено лице с уйгурски произход на име Исмаил Кашгари да установи контакт с Ахмад Якуб — посредник на „Ал Кайда“ в Пакистан. Смятаме, че Якуб е нает да осигури персонал за операцията.

— Уйгурската област граничи с Афганистан, нали? — попита директорът на „Вътрешна сигурност“. — Няма ли начин да заловим въпросния Кашгари?

— Мъртъв е — отговори директорът на националното разузнаване. — Подозираме, че китайците са го убили, за да си прикрият следите.

— А Ахмад Якуб? Има ли начин да го заловим?

— Да — отвърна президентът. — Имаме данни за местонахождението му. В момента се разработва оперативен план.

— Имаме ли други следи освен Ахмад Якуб? — попита главният прокурор.

— Имаме още една — кимна директорът на разузнаването. — Според информатора на ЦРУ китайците обучават специален военен отряд в Северна Корея.

— Какво му е специалното? — попита директорът на „Вътрешна сигурност“.

— Смятаме, че е наземна войска, обучавана да нахлуе в САЩ след атаката. Както виждате на екраните, районът, където се смята, че тренират, е изолиран. Не виждаме какво правят. Успеем ли да проникнем до мястото, вероятно ще разберем повече за естеството на атаката.

— Как ще стане?

— Ще изпратим четиричленен разузнавателен отряд от военноморски пехотинци — отговори секретарят по отбраната.

— В Северна Корея? — учуди се главният прокурор.

— Да.

Главият прокурор погледна към министъра на външните работи и попита:

— Какво е мнението ти?

Министърът поразмисли, преди да отговори.

— Подкрепям президента, но имам известни опасения.

— Какви?

— Успяхме да потвърдим част от сведенията на ЦРУ, но засега разчитаме главно на един източник. Това е опасно. Не знаем дали е официална операция на китайското правителство. Възможно е да я организира подривен елемент от разузнавателните им служби, военните или дори Китайската комунистическа партия. Просто не знаем.

— Точно затова е необходимо да проведем акцията в Северна Корея и да заловим Ахмад Якуб — каза председателят на военното командване. — Ако ще ви улесни, представете си ги като операции за събиране на факти.

— С въоръжен персонал от специалните служби.

— Не става дума за екскурзии до Дисниленд, господин секретар.

Министърът на външните работи си пое дълбоко дъх, изду бузи и издиша бавно и раздразнително.

— Работата ми е дипломатическа и предпочитам да използвам дипломатическите канали, но президентът има право. Китайците не бива да разбират, че ги подозираме.

Всички очи се насочиха към Портър. Колкото и голям риск да съществуваше, най-големият риск бе в бездействието. И двете операции трябваше да се осъществят. Всеки отговорен водач би избрал подобна тактика.

Той кимна на директора на националното разузнаване и на министъра по отбраната и каза:

— Давам зелена светлина.

Двамата веднага се пресегнаха към обезопасените телефони.

— „Кос“ има зелена светлина — каза директорът на националното разузнаване в слушалката.

След няколко секунди приеха обаждането на министъра на отбраната.

— Имаме зелена светлина за операция „Златен прах“ — каза той.

„Кос“ и „Златен прах“ бяха кодови наименования, избрани на случаен принцип от ЦРУ и министерството на отбраната за мисиите, които вероятно щяха да спасят Америка от разрушителна атака или от гибелна война.

Обсъдиха кои военни части да дислоцират, без да привлекат вниманието на Китай, и срещата приключи.

Докато екипът му по национална сигурност напускаше оперативната зала, президентът помоли министъра на финансите да остане. ЦРУ имаше и друга нова информация, която не разискваха на съвета.

Щом останаха сами, президентът каза:

— Денис, искам да направиш нещо за мен и да действаш изключително дискретно.