Брад Тор
Необявена война (18)

17.

Дубай

Ако гаражът в обезопасената къща беше звукоизолиран, Харват щеше да проведе разпита там. Имаше отводнителен канал в средата на пода и мивка с дълъг маркуч с пръскалка.

Той се подвоуми дали да почисти Ханджур, който се бе изпуснал в сандъка. Да оставиш обекта оплескан в собствената му мръсотия, бе успешна тактика, използвана от някои разпитващи. Тя изпращаше могъщо послание кой е по-силният и колко милост може да очаква разпитваният. Харват обаче не се числеше сред привържениците на въпросната тактика.

Наложеше ли се, умееше да действа безпощадно, но не забравяше предупреждението на Ницше: „Не се бори с чудовища, за да не станеш чудовище. Вгледаш ли се в пъклената бездна, тя също се вглежда в теб“.

Нямаше избор. Работата му изискваше да се бори с чудовища. Имаше избор обаче доколко дълбоко да позволява на бездната да се взира в него. Освен това най-обикновена проява на човещина понякога също се оказваше могъщ инструмент, развързващ езика при разпит, особено ако обектът вече е пречупен.

От Стареца бе научил мантрата: „Подхранвай мечтите им и обречи на глад страховете им“. Съдейки по вида на Кхурам Ханджур, той копнееше единствено да го освободят. Най-много се страхуваше да не го заключат отново в психически задушаващата теснота на сандъка.

Харват дотъркаля контейнера в банята на приземния етаж и двамата с Коулс надянаха маски, касапски престилки и гумени ръкавици. Извадиха Ханджур от сандъка, сложиха го във ваната и пуснаха душа.

Измиха го възможно най-добре и срязаха тиксото с хирургическа ножица. Някои ивици отказаха да се отлепят. Харват предположи, че ще се отделят с кожа и не ги свали. По-късно можеше да ги използва, за да причини болка на пленника, но не смяташе, че ще се стигне дотам.

Срязаха мръсните панталони на Ханджур и бельото му, нахлупиха качулка върху главата му и го повлякоха към мазето. Килията се намираше в дъното на малък склад за въглища. Коулс извади ключове и отвори вратата. Вътре имаше преносими лампи, видеокамера и един стол. Пред стената зад стола бе опънат чаршаф, та никой да не успее да разгадае къде е заснето видеото.

Харват завърза Ханджур за стола. Кимна на Коулс, който излезе от стаята, затвори и заключи вратата на килията. Харват застана в далечния край на помещението и няколко секунди гледа безмълвно Ханджур. Докато му слагаха качулката, затворникът бе изпаднал в остра паническа атака. Харват пристъпи до него и я свали.

— Дишай дълбоко. Не спирай да дишаш — каза му той.

Върна се до стената и продължи да го наблюдава. Съзнанието е невероятно нещо. Способно е да издигне човека до непристъпни висоти или да го запрати в бездънни пропасти. Човешките същества притежават изумително разнообразие от лични качества, умствени слабости и безкраен потенциал за добро и зло. Харват бе виждал как разпитващи пречупват някои от най-непоколебимите обекти два пъти по-бързо, отколкото на него му бе отнемало да пречупи привидно по-слаби хора. Разпитът изискваше вещина и разбиране как действа човешкото съзнание и как взаимодействат сложните му съставни елементи.

Харват изчака дишането на Ханджур да се нормализира и включи камерата.

— Кхурам, имаш нещо, което искам. Ако ми го дадеш, няма да те убия. Всъщност възможно е дори да те освободя. Зависи обаче доколко ще ми съдействаш.

Ханджур поклати глава. Прочисти гърло и отбеляза:

— Няма да ме освободиш.

— Защо мислиш така, Кхурам?

— Държавата ти не освобождава хора като мен.

Имаше основание, но Харват не възнамеряваше да се съгласява с него.

— Ще се изненадаш какво споразумение е възможно да сключим — каза той. — Ще работиш за нас, разбира се, но да не прибързваме. Ще започна с основните правила. Ако ме излъжеш, ще разбера и ще те върна в сандъка. Ако се усъмня, че ме лъжеш, ще те върна в сандъка. Ако ми отговориш незадоволително, ще те върна в сандъка. Знам всичко, Кхурам. Искам само да го чуя с твои думи. Ясен ли съм?

Ханджур кимна.

— Значи не искаш да те върна в сандъка?

Ханджур кимна отново.

— Кажи го. Кажи: „Не искам да се върна в сандъка“.

Ханджур погледна суровото лице на американеца и разбра, че не се шегува.

— Не искам да се върна в сандъка.

— Повтори го — заповяда му Харват.

— Не искам да се върна в сандъка.

— Къде ще отидеш, ако не ми съдействаш?

— В сандъка — заекна Ханджур с треперлив глас.

— И кой ще те заключи там?

— Ти.

Харват наблюдаваше зорко лицето на Ханджур. Проучваше мимиките му, за да разчита микроизраженията му и да долавя кога лъже.

— Кой е Ахмад Якуб? — попита той, когато сметна, че е готов.

— Ахмад Якуб?

Харват се отблъсна рязко от стената.

— Това е неприемлив отговор. Печелиш време. Връщаш се в сандъка.

Отиде до вратата, заналага я с юмрук и изкрещя:

— Донеси ми сандъка!

Ханджур затрепери.

— Моля те. Не искам в сандъка.

— Сам си го причини, Кхурам. Предупредих те какво ще последва, ако не ми сътрудничиш.

— Ще ти сътруднича. Моля те…

— Кой е Ахмад Якуб?

— Не го познавам — изпелтечи Ханджур.

Ъгълчето на лявото му око трепна едва забележимо.

— Как ти е името? — попита Харват.

— Името ми ли?

— Да. Как се казваш?

— Кхурам Ханджур.

Никакво трепване.

— Кой е Ахмад Якуб?

— Казах ти. Не познавам такъв човек.

Издайническата мимика се появи отново. Ханджур го лъжеше.

Коулс влезе със сандъка, остави го на пода и излезе от килията. Ханджур веднага задиша по-бързо. Дори самото присъствие на сандъка бе достатъчно да предизвика паническа атака.

Харват пристъпи към стола и посочи сандъка.

— Сигурен съм, че престоят вътре ти се е сторил цяла вечност. Не беше. Не те държахме толкова дълго там. Този път обаче наистина ще останеш дълго. Разполагам с цялото време на света. Ще те заключа вътре и ще се върна през нощта или утре. Или след няколко дни. Ще почувстваш, че умираш, че не можеш да дишаш, но няма да те оставя да умреш, Кхурам. Ще те опазя жив, Кхурам, та страхът да прояде всеки нерв, всяка фибра от тялото ти. Ще полудееш, но преди това ще ми кажеш каквото искам да знам.

Харват придърпа сандъка до затворника и отвори капака. Разнесе се нетърпима воня. Не само на урина и фекалии, но и на пот и на стопроцентов чист страх.

Харват застана зад стола да развърже Ханджур.

— Недей! — извика той. — Не!

Харват дръпна първото въже, все едно не го чува.

— Ахмад Якуб е муджахидин от Саудитска Арабия — избъбри Ханджур. — Член е на „Ал Кайда“.

Харват пусна въжето и застана бавно пред затворника.

— Откога го познаваш?

Ханджур се замисли, но явно наистина се опитваше да си спомни точната информация.

— Пет години.

Никакво трепване.

— Къде живее Якуб? — попита Харват.

— Във Вазиристан.

Изражението на Ханджур не се промени. Казваше му истината.

— Кога за последен път сте установявали връзка?

След известен размисъл Ханджур отговори:

— През последните шест месеца.

— Платил ти е да наемеш екип.

Ханджур кимна.

— Без кимане. Отговори ми.

— Да. Плати ми да наема екип.

— За какво?

— Не знам.

Харват ритна силно стола.

— С каква цел?

— Не знам — повтори Ханджур. Избухването го стресна, но явно не лъжеше.

— Поиска инженери. Шестима студенти.

Нова информация.

— Студенти ли?

— Да, Ахмад Якуб искаше студенти по инженерство — потвърди Ханджур.

— Защо?

— За да получат по-лесно американски визи.

— Защо?

Харват знаеше, че Ливай наблюдава разпита в стая на горния етаж. Не бе необходимо да поглежда към камерата и да й казва какво да направи. Тя вече несъмнено докладваше на Лангли по обезопасената линия.

— Ти ли издейства визите?

— Да — отвърна Ханджур.

— Как се казват?

— Не помня.

Трепване.

— Лъжеш ме — отсече Харват. Извади качулката от задния си джоб, нахлупи я върху главата на Ханджур и той изпелтечи шест имена.

Изглежда говореше истината. Харват обаче знаеше, че има само един начин да се увери.