Брад Тор
Необявена война (17)

16.

Северна Корея

По време на петчасовото пътуване екипът на операция „Златен прах“ се опита да поспи, но сънят им бе неспокоен. Севернокорейските шосета бяха ужасни. Успееха ли да се унесат, камионетката затъваше в бразда или огромна дупка и разтърсването ги събуждаше.

Стигнаха местоназначението — най-обикновена табела, съобщаваща, че до следващото населено място остават сто километра — и слязоха от автомобила. Били Танг обсъди с Хюн Сю откъде да ги вземе, а тюлените се разгърнаха и заеха стрелкова позиция.

След като уточниха подробностите, Били се сбогува с Хюн Сю и се присъедини отново към отряда, Фордайс определи местоположението им на картата и го сравни с данните от джипиеса. Чакаше ги дълъг път, а скоро щеше да се развидели. Трябваше да тръгнат възможно най-бързо.

Изчакаха Хюн Сю да потегли и шумът на двигателя да заглъхне. После почакаха още малко.

Оставиха тъмната корейска нощ да ги обгърне, запознавайки се с всеки неин звук. Най-сетне Фордайс даде сигнал на хората си да тръгват.

Щяха да прекосят няколко стръмни гористи възвишения и планинския скат, обграждащ целта им — тясната долина, частично скрита от сателитите. По план трябваше да намерят и да прекарат деня, събирайки сведения. После щяха да се върнат на мястото, където Хюн Сю щеше да ги чака, за да ги откара обратно до брега. Там щяха да се свържат с миниподводницата и да се върнат на „Тексас“, където да подготвят обстоен доклад и да го изпратят в САЩ.

В началото на пътя им земята бе покрита с меки борови иглички, които напомняха на Фордайс за Пенсилвания. Ако лабрадорът му Бейли беше с него, би си представил за миг, че са на нощен лов. Не след дълго обаче теренът започна да се променя.

Макар да бяха в отлична физическа форма, стръмнините, съчетани с четирийсетте килограма екипировка, която носеха, усложняваха изкачването.

Пиеха вода от раниците „Кемълбек“ през тръбички, прокарани през ремъците, а пушките им със заглушители бяха готови за стрелба, Фордайс, Джонсън и Тъкър носеха карабини „Хеклер и Кох“ 417, а Танг — автомат М4.

Бяха избрали маршрута не защото предоставя най-добър изглед, а понеже е най-тежкият и се надяваха да е най-слабо охраняваният подстъп към долината.

Фордайс свери отново посоката в джипиеса и за хиляден път преговори мислено мисията.

Според данните на ЦРУ Китай обучаваше десантници от другата страна на планината, към която вървяха. Описваха отряда не толкова като щурмова сила, а като войници, подготвяни да нахлуят в САЩ след първоначалната атака. Никой обаче сякаш не знаеше какво ще представлява въпросната атака. На Фордайс и екипа му бяха обяснили само, че целта на нападението е да се изтребят най-малко 90 процента от населението на САЩ.

Когато им съобщиха, че ги изпращат в „провинциална Северна Корея“, тюлените заклатиха глави. В Северна Корея почти всичко беше провинция. В цялата страна почти не съществуваха модерни селища, като изключим малкото големи градове. КНДР бе поредното свидетелство за провала на комунизма. Държавата олицетворяваше нищетата и човешкото страдание.

Населението на КНДР гладуваше. Телата, изтегляни от реките след наводнения, и момчетата, извадили късмет да избягат живи, бяха средно с десет сантиметра по-ниски и тежаха с петнайсет килограма по-малко от връстниците си в Южна Корея. Поради умствено изоставане, предизвикано от недохранване в детските години, четвърт от мъжкото население на КНДР бе негодно за военна служба. От гладна смърт умираха дори жители на най-големите градове като Пхенян, Кесън и Чхънджин.

„Свободните“ хора гладуваха, но „враговете на държавата“ бяха подложени на още по-нечовешки тормоз. Носеха се десетки истории за варварското отношение на Северна Корея към затворниците.

Стотици хиляди умираха бавно в тайни затворнически лагери из страната — мнозина изпратени там без съд и присъда. Като част от системата за групово наказание, наречена „вина по обвързаност“, изпращаха в затворите роднини, деца и цели фамилии. За да „прочисти кръвната линия“ на „злодеите“, режимът в КНДР често преследваше потомците на „престъпниците“ до трето коляно.

Надзирателите принуждаваха затворничките да изкопават собствените си гробове и ги изнасилваха брутално. Често в насилието се включваха и държавни служители. После пребиваха жените до смърт с чукове или тояги, хвърляха ги в гробовете и ги заравяха, за да прикрият зверството.

Освен на изнасилване и насилствена смърт затворниците бяха подложени на побои, глад и други немислими изтезания. При мисълта за тях стомахът на Фордайс се преобръщаше. Знаеше, че и другарите му изпитват същото. Всяка мисия изискваше хладнокръвие и себевладеене, особено тази. Нямаше съмнение какво ще сполети четирима тежковъоръжени американци, ако севернокорейците ги заловят.

САЩ щяха да станат жертва на пропагандно очерняне, а военнопленниците — Фордайс и хората му — да бъдат подложени на нечувани изтезания. Четиримата от екипа бяха сключили негласно споразумение. Ако нещата потръгнат зле, да се постараят да не ги заловят живи. Задачата на Фордайс обаче бе да се погрижи мисията да протече гладко.

За да разберат каква атака им подготвят, САЩ трябваше да узнаят възможно повече за китайските десантници. За какво се обучават? Защо са в Северна Корея, а не в Китай? Дали обучението разкрива естеството на атаката? Използват ли екипировка или техника, прилагана при биологическа, химическа или ядрена атака? Списъкът с въпроси бе безкраен.

Не беше безкрайно обаче времето, с което разполагаха Фордайс и екипът му да приключат мисията. Бяха инструктирани да влязат, да съберат разузнавателна информация и да излязат. Нямаше буфери за грешки и всяка секунда щеше да е от значение.

Тясната долина, накъдето вървеше отрядът, се намираше на близо триста километра от брега. Според експертите от националното разузнаване севернокорейците бяха затулили част от нея със застъпващи се мрежи, окачени върху високи пилони. Нямаха представа обаче какво се крие под тях и отрядът бе изпратен да разбере именно това.

Фордайс спря хората си в края на гората, където сухи сипеи замениха боровите иглички. Искаше да им даде известно време да хапнат и да отдъхнат, преди да се заизкачват отново и да прекосят хребета.

Хапна кашкавал и наденички — предпочитаната му закуска по време на мисия — разглеждайки снимки на терена. Търсеше мястото, където смяташе да превалят билото и да се спуснат надолу.

Част от долината бе засята с някаква зърнена култура; в западната й страна лъкатушеше поток, широк около двайсетина стъпки. В САЩ никой не успя да отговори на въпроса докъде ще се наложи да слязат, за да видят ясно какво има под мрежите. След известно време щяха да изгубят укритието на скалите и дърветата и да се озоват сред висока трева. А за разлика от дърветата и скалите тревата се движи, когато минаваш през нея.

Фордайс не се боеше да поема рискове. Бе готов на почти всичко, ако е наложително, но не искаше да излага хората си на излишна опасност. Бездруго вече бяха поели достатъчно голям риск. Ако информацията на ЦРУ бе вярна, не след дълго щяха да се натъкнат на севернокорейски патрули. Най-много го тревожеше възможността да водят кучета. Тогава наистина ги очакваха сериозни неприятности.

Докато неприятностите не се материализират обаче, Фордайс не искаше да се бои от тях. Имаше предостатъчно грижи. Погледна пак картата и даде сигнал на екипа си, че е време за тръгване. Когато всички бяха готови, ги поведе извън гората към хребета.

Напредваха бавно по ската, покрит със ситни камъчета и глинести шисти. Все едно се катереха по планина от перца за китара. Току се плъзваха и изпод обувките им шурваше лавина от чакъл.

Фордайс промени посоката и през сивкавозелената мъгла на очилата за нощно виждане се опита да намери по-стабилна пътека, която да ги изведе до било, осигуряващо естествено укритие. Нямаше смисъл да стигнат до върха и китайските или севернокорейските постови да ги забележат на откритото.

Докато се катереха, Фордайс следеше непрекъснато и времето. Трябваше да превалят хребета и да се спуснат от другата страна, преди слънцето да изгрее. По сателита бяха определили три потенциални места за тайно наблюдение. Докато не го видеха със собствените си очи обаче, нямаше начин да се уверят, че мястото наистина е добро. Разтревожен, че се бавят, Фордайс ускори ход.

Спря точно под билото. Посочи към Лес Джонсън, чието лице бе покрито с камуфлажна боя както на всички, и му даде знак да пропълзи и да погледне отвъд.

След петнайсет минути Джонсън се върна.

— Сигурен ли си, че сме на точното място? — прошепна той.

— Сигурен съм, разбира се — отговори Фордайс. — Защо?

— Долината е черна като катран.

— Вероятно не използват осветление, за да не издават местоположението си.

— Или сме сбъркали мястото — ухили се Джонсън.

Фордайс му показа среден пръст. Бяха на точното място, но Джонсън обичаше да остроумничи. Баща му бил изпълнителен директор на завод за връхни облекла в Мейн. Ако бе тръгнал по неговите стъпки, навярно е щял да заеме поста му. Джонсън обаче не бил скроен за корпоративния свят. Бил палав тийнейджър, истински размирник. Баща му явно не успял да му стегне навреме юздите. Едва когато го изключили от трети частен колеж и преживял сериозен сблъсък с фрийпортското полицейско управление, Джонсън осъзнал, че трябва да се вземе в ръце.

Полицейският началник бил треньор на Джонсън в Малката лига, преди родителите на момчето да се разведат и то да тръгне по пътя, който не води до нищо добро. Началникът обрисувал с грозни краски мястото, където Джонсън ще стигне, ако не коригира своевременно курса. Запознал го и с тюлен, набиращ в Портланд доброволци за морската пехота. Дали защото се оказало, че са имали сходни проблеми в юношеството, или понеже харесал прямотата на тюлена и какво е постигнал в живота, след четирийсет и осем часа Джонсън подписал съгласие, че постъпва в армията, качил се на кораба и останалото е история.

Фордайс му показа на картата първото набелязано място за наблюдателен пункт и му даде знак да си отваря очите на четири. Заети с еднообразна дейност, сетивата лесно се притъпяваха и пропускаха важни ориентири. Време бе да наострят зрение и слух. Не се знаеше какви препятствия и противопехотни устройства ги дебнат по склона, заложени да предотвратят точно това, което правеха.

Запускаха се по-бавно и бдително. Внимаваха да не вдигат никакъв шум и да не събарят камъчета по ската. Трябваше да са като призраци и те се превърнаха в призраци.

Когато стигнаха първото място за наблюдение, веднага разбраха, че няма да им свърши работа. На сателитната снимка изглеждаше добре, но от едната страна бе твърде открито. Не си струваше дори да разискват въпроса, Фордайс показа на Джонсън къде е следващото място и тръгнаха към него.

То се оказа по-добро, но не много. Ако някой се появеше на хребета зад гърбовете им, щеше да ги забележи. Не си струваше риска, Фордайс си погледна часовника. Не сполучеха ли и с третото място, щеше да се наложи да импровизират, притиснати от времето. Показа на Джонсън накъде да се движи и поеха след него. Фордайс си напомняше да не бърза и да стъпва внимателно.

Третото място се оказа далеч по-добро от предишните две. По средата на склона обаче и леко вляво сякаш имаше идеално убежище.

Фордайс привлече вниманието на Джонсън и му го посочи. Предоставяше им по-широк обзор към долината и по-сигурно укритие, защото бе заобиколено от дървета. Джонсън кимна и ги поведе натам.

Няма съвършени скривалища, но това покриваше почти всички критерии на Фордайс. Както обикновено, той пое първия караул. Дългото и тежко изкачване ги бе изтощило.

Другите от отряда извадиха храна от раниците си или се опитаха да подремнат, а Джими Фордайс погледна към долината през мерника на компактния си М4 „Еймпойнт“. Нищо не помръдваше. Цареше непрогледен мрак.

Фордайс опря оръжието си в гърдите и провери видеокамерата. Пентагонът искаше възможно най-много снимки. Имаше допълнителни памет карти, антирефлексни телеобективи, заредени батерии, кафеникави парчета брезент, с които да увие камерата. Малко природни обекти отразяват светлината. Ако оборудването им проблеснеше дори за кратко, играта приключваше.

Фордайс прибра камерата в калъфа и тъкмо затваряше тихо ципа, когато му се стори, че чува звук малко по-надолу по хълма. Ръцете му веднага потърсиха оръжието. Вдигна го, опря приклада в дясното си рамо и се опита да определи откъде долита шумът.

Дулото на карабината му описа бавен полукръг. За миг се почуди дали слухът не му е изиграл номер. После чу отново звука. Несъмнено имаше нещо там. Движеше се нагоре към тях. Много тихо той предупреди другарите си.

Всички взеха внимателно оръжията си, заеха стрелкова позиция и включиха очилата си за нощно виждане. Тюлените се прицелиха с карабините си, а Танг — със зигзауера със заглушител. За близък бой предпочиташе пистолет, а зареден със 147-грейновите специални К куршуми, зигзауерът вдигаше още по-малко шум.

Звукът наближаваше. Вече го чуваха всички. Нещо се движеше, спираше, после пак се раздвижваше и пак спираше. Понякога се отклоняваше настрани, сетне пак се връщаше и поемаше към тях. Не беше животно. Стъпките бяха човешки, а човекът търсеше нещо. Тях ли?

Времето спря. Невидимият човек идваше все по-близо и по-близо. Тюлените овладяваха дишането и сърцебиенето си. Оръжията в ръцете им се сгорещиха. Пръстите им обвиха спусъците.

Мислено всички си повтаряха едно и също: „Не спирай. Продължавай напред. Подмини ни“.

Когато фигурата изплува от мрака, чувствата драматично се промениха.

Фордайс даде знак на хората си да не стрелят. Джонсън не вярваше на очите си. Хлапето изглеждаше на около осем години. Какво, по дяволите, диреше дете в долината посред нощ? Танг се помоли безмълвно момчето да се отдалечи. Редник Ерик Тъкър бе подготвен да направи необходимото.

Не се намираха във военна зона като Ирак или Афганистан. Правилата за военни срещу цивилни не важаха тук. Дори да бяха в сила обаче, повечето тюлени, включително Тъкър, вече бяха взели решение как да действат в подобна ситуация. Всички в екипа бяха обсъждали темата до втръсване.

През 2005 година разузнавателен отряд от четирима тюлени изпълнявал операция под кодово име „Червени криле“ в афганистанската провинция Конар. Събирали информация за ключова фигура в талибанската терористична групировка. По време на мисията трима козари — старец, юноша и малко момче — забелязали тюлените. Те ги заловили, но понеже били цивилни, военните правила повелявали да ги освободят. Пуснали ги и платили най-тежката цена. Юношата изтичал в селото и след два часа тюлените попаднали под ожесточен обстрел на минохвъргачки, автомати и картечници „Калашников“ и гранатомети. В сражението загинали и осем морски пехотинци от отряд за бързо реагиране и осмина авиатори от армейското звено за специални операции. Оцелял само един от тюлените от разузнавателния отряд, за да разкаже историята.

Ерик Тъкър се бе надявал никога да не попадне в подобно положение. В зала от другата страна на океана човек може да си говори каквото ще, но да убиеш цивилен, особено дете, е почти непосилен жребий. Операцията им обаче бе жизненоважна за САЩ и за сънародниците им, включително за децата. Правилата им за действие не им забраняваха да застрелват деца, включително момченца, ако така ще предотвратят провал на мисията. Тъкър намести карабината и спусна пелена пред съвестта си. Прицели се в главата на детето и тихо вдигна предпазителя.

Клонките под краката на момчето пращяха, сякаш са фойерверки. Вървеше право към тях. Какво, по дяволите, правеше?

Спря на две крачки от укритието им. Беше толкова близо, че протегне ли ръка, Фордайс можеше да го докосне. Дъхът на мъжете секна.

Момчето носеше платнена торба, препасана през рамото му. Нещо на земята привлече вниманието му. Наведе се да го огледа.

„Следи от стъпки“, помислиха си тюлените. Момчето обаче не оглеждаше човешки дири. Когато се изправи, видяха, че държи телена примка. Капан. Детето проверяваше капаните си за животни. Но защо сега? Защо толкова късно през нощта?

На този въпрос и четиримата биха предпочели да не е нужно да отговарят. Помолиха се мислено детето да заложи отново капана си и да си отиде, откъдето е дошло. Не искаха да знаят нито кое е, нито защо е тук. Завърти ли обаче господин Мърфи две тела в една орбита, той обикновено се погрижва да последва сблъсък. И сега се случи точно това.

Момчето реши да заложи примката си няколко крачки встрани. Нямаше начин да предположи колко лошо решение е взело. Нямаше представа, че Джими Фордайс е там, докато не го настъпи.

Нямаше значение дали е змия или друго животно. Детето настъпи нещо живо и реагира веднага.

Тънкият му сандал стъпи върху Фордайс, умът му изкрещя „Опасност!“ и тялото му подскочи във въздуха.

Втренчи се в съществото. Беше човек — поне очите му изглеждаха човешки — но за другото не бе сигурно. Бяха му разказвали, че горите са пълни с демони и чудовища. Нямаше никакво желание да остава, за да разбере на какво се е натъкнал. Импулсът за бягство се бе задействал и момчето вече тичаше.

Фордайс, от своя страна, дори не успя да го сграбчи. До момента, когато го настъпи, той се бе надявал момчето да го подмине.

Детето реагира светкавично. Докато Фордайс се пресегне, то се бе отдалечило на повече от една ръка разстояние и тичаше, сякаш земята под него гори.

Фордайс скочи на крака да го последва. Напомни си да даде знак на хората си да не стрелят, но в същия миг чу пукот и момчето падна на земята.