Брад Тор
Необявена война (11)

10.

Северна Корея

В Северна Корея всички свободи бяха ограничени, особено свободата на придвижване. При предишните си тайни мисии в комунистическата държава агентът от ЦРУ Били Танг бе организирал нелегална „железница“, с която сновеше от място на място. Бе научил бързо, че в Северна Корея единствено представителите на бюрократичната върхушка вярват в комунистическата пропаганда на правителството — а дори и те я подкрепяха само на думи, за да не ги екзекутират.

Хората са създадени да защитават личния си интерес и севернокорейците не бяха по-различни. Почти всички търсеха възможност да припечелят нещо допълнително. Дори скромна сума бе способна да промени коренно живота им и живота на семействата им. Никой не би отказал, стига да не привлича вниманието на държавните служители.

Гражданите на потисническата комунистическа държава обаче бяха и предпазливи да не попаднат в капан. Танг не създаде мрежата си лесно. Услуга след услуга, плик с банкноти след плик с банкноти — така разширяваше и поддържаше връзките си като лехи в градина. Някои укрепнаха като роднинска близост. Всъщност толкова семейства разчитаха на него, че неведнъж Танг внасяше нелегално в страната свои пари, когато прословуто бюрократичното ЦРУ закъсняваше да попълни оперативния му капитал.

Роден в САЩ, но в южнокорейско семейство, Били Танг бе не само от корейско потекло, но и владееше съвършено езика. Севернокорейците, които вербуваше, не подозираха, че е американец, камо ли агент на ЦРУ. Смятаха го за южнокорейски журналист, работещ за сеулска организация за защита на човешките права. Вмъкваше се в КНДР — или поне така мислеха те — за да описва престъпленията на режима и да ги разобличава пред света. Севернокорейските му сътрудници поеха сериозен риск, но усилията им се възнаграждаваха щедро.

При всяко посещение Били Танг носеше не само пари, но и лекарства — за понижаване на холестерол и кръвно, инсулин, епинефрин и дори виагра. Смятаха го за ангел на милосърдието и в някои случаи буквално спасител. Колкото повече помагаше на информаторите си и на семействата им, толкова по-предано му съдействаха, поемайки все по-сериозен риск. Някои рискове обаче бяха твърде големи даже за най-приближените му. Затова той започна да отсява сътрудниците си.

За разлика от другите държави, където организираната престъпност се стреми да се внедри в правителството, в Северна Корея правителството се домогваше до организираната престъпност. Дори на върха на тоталитарната хранителна верига животът в „утопичната“ КНДР бе толкова оскъден, че мнозина висшестоящи търсеха начин да допълнят скромните си доходи и да подобрят стандарта на живот на семействата си. С тази цел се обръщаха към организираната престъпност — трафикантите на метамфетамин, опиум, хероин, фалшиви пари и луксозни стоки. Чрез незаконна търговия в хазната на Северна Корея ежегодно постъпваха над един милиард долара. Повечето престъпни групи предлагаха стоката си на чуждестранния пазар, но съществуваше и малобройна подземна общност, провеждаща дейността си в КНДР. Предизвикателството пред Танг бе не да се инфилтрира в местна престъпна група, а да намери такава, в каквато държавните служители все още не са пуснали пипала. Последното, от което се нуждаеше, бе да прави бизнес с кадри на военното командване, дипломатическия корпус или разузнаването. За да вербува подобен човек, най-добре бе да използва посредник.

Когато набеляза един второразреден контрабандист, Танг се представи за южнокорейски гангстер и изкуши младежа с неустоимо предложение. Срещу дрога щеше да го снабдява с нещо изключително трудно достъпно в Северна Корея — истински американски продукти, а не фалшификати. Младият мъж веднага се възползва от възможността.

ЦРУ купи айпадове, лаптопи, ексбоксове, „Джак Даниълс“, американски цигари, смартфони и други желани стоки. Танг предоставяше ограничени количества на контрабандиста. Не искаше да го превърне в голям играч и да привлече вниманието на по-могъщите групировки, а да създаде зависимост и да възбуди апетита му.

Хлапето не беше глупаво селяче, ала не беше и престъпен комбинатор. Още не. В бъдеще може би щеше да стане. Засега притежаваше необходимата доза смелост и находчивост, за да бъде и полезен, и опасен. Танг смяташе да се възползва в пълна степен и от двете качества.

Само две категории севернокорейски граждани бяха в състояние да си позволят цените на американските продукти, които Танг щеше да внася нелегално — мафиоти и висши държавни служители. Младият контрабандист на име Хюн Сю нямаше такива контакти. Щеше да продава стоките си на следващия в престъпната стълбица. Оттам те щяха да изкачат още две стъпала, удвоявайки и утроявайки цената си, докато стигнат до крайния купувач.

Убедени, че електрониката ще се озове във влиятелни ръце, ЦРУ и Националната агенция за сигурност се погрижиха да я „модернизират“ с най-съвременното шпионско оборудване. Благодарение на Танг и младия му контрабандист разузнаването на САЩ гостуваше тихомълком в домовете на някои от най-могъщите фамилии в КНДР.

ЦРУ започна да провежда брилянтната операция и в други държави. Две години след началото на сътрудничеството с младия контрабандист Танг откри още една полза от нея. Всички севернокорейци мразеха правителството, ала омразата на Хюн Сю се оказа много лична.

Силно подозрителен към всеки, контрабандистът държеше Танг на дистанция. С течение на времето обаче езикът му се поразвърза. Най-сетне една вечер Танг го напи, задръжките му рухнаха и истината излезе наяве.

Родното му село се намирало до военни казарми — особено опасно място да живееш в Северна Корея. Веднъж по тъмно някой започнал да думка по вратата. Гладни войници търсели храна. Бащата на Хюн Сю им обяснил, че семейството няма излишни провизии. Войниците започнали да го налагат с прикладите на пушките си. Майка му и по-голямата му сестра ги умолявали да спрат. И те наистина спрели, но вместо да тръгнат веднага към съседната къща, изнасилили зверски и двете жени.

Побоят парализирал баща му — смъртна присъда за семейство, принудено да си изкарва насъщния с физически труд. Сестра му не понесла унижението и се самоубила. Не след дълго майка му спряла да се храни. После се залежала. Горяла в треска. Починала уж от пневмония. Хюн Сю знаел истинската причина. Съкрушеното сърце е неспособно да помпа животворяща кръв в тялото.

Бил едва на тринайсет, а светът му рухнал. Чашата преляла, когато баща му го помолил да го убие. Немислима молба, отправена от родител към дете. Хюн Сю не можел да я изпълни. Колкото и трудно да му било да намира храна и да се грижи за баща си, просто не можел да го направи. Обичал баща си. Единствен той му бил останал на света.

После и той си отишъл. Някой, Хюн Сю така и не разбрал кой, направил това, което той не бил в състояние да извърши. Което не искал да направи. Някой от селото издебнал момчето да излезе и удушил баща му, за да го освободи от страданията.

Хората от селото посъветвали Хюн Сю да го приеме като благодеяние. Баща му се молел да умре. Сега бил освободен. Синът му също бил свободен. Вече нямало нужда да се превива под бремето на грижите.

Фактът, че животът е толкова обезценен, го поразил до дъното на душата. Вече не можел да живее в селото, особено след като не знаел кой е убиецът.

Събрал оскъдните си притежания и заминал. Загърбил невинността, детството си и нищожното уважение, което изпитвал към властта. Военните и държавниците му станали врагове.

В САЩ Били Танг имаше две малки деца. Не бе способен дори да си представи болката, преживяна от Хюн Сю. Тя обаче осветляваше характера му, а и предоставяше възможност на Танг да го включи по-дълбоко в операциите си и да го използва не само за захранване на местните снабдителни канали с електроника с подслушвателни устройства на Националната агенция за сигурност. Ако някой му бе казал, че младият контрабандист в крайна сметка ще се превърне в най-безценния му сътрудник, Танг не би повярвал. Сега обаче Хюн Сю бе точно това — тяхното спасително въже.

Екипът се отдалечи на пет километра от брега и стигна до укритието преди зазоряване, воден от Джими Фордайс — началника на отряда. Завъртяха часовника. Не говореха и почти не се движеха. Същата нощ Хюн Сю пристигна на мястото на срещата точно навреме. Едва след като Танг се увери, че всичко е наред, и им даде знак, тюлените в камуфлажни униформи излязоха от укритието.

Качиха се в багажното отделение на камионетката, а Танг и Хюн Сю — в шофьорската кабина. И двамата бяха облечени като севернокорейски селяни — с черно кепе а ла Мао, развлечени памучни панталони и провиснала туника.

Под туниката Танг държеше остър като бръснач нож, дълъг единайсет сантиметра. Наричаха го Отанаши но Кен — Тихия меч, на японски. Сгъваемото острие бе разработено за общността на специалните агенти от известния ножар и експерт по близък бой Джеймс Уилямс — малко, за да се крие лесно, и същевременно предназначено за максимално проникване през дрехи и достатъчно дълго да достига жизненоважните органи и да нанася смъртоносни удари. Отанаши но Кен имаше една-единствена цел — да убива възможно най-тихо.

Огнестрелните оръжия бяха отлични за бързо елиминиране на една или повече мишени, но нямаше начин да ги заглушат напълно. Дори пистолетите със заглушител издаваха лек пукот при стрелба. Затова Били Танг предпочиташе ножовете. Те бяха съвършено безшумни. Само жертвата издаваше звук, ала и той можеше да се смекчи, ако човек си знае работата.

Не че огнестрелните оръжия нямаха място в инструментариума на Танг. В джоба на вратата до него лежеше деветмилиметров „Зигзауер“ Р226 за тактически операции със заглушител SWR Trident 9. През петчасовото пътуване щяха да прекосят части от страната, където никога не бе стъпвал. Нямаха представа с какво ще се сблъскат.

Освен оръжията Танг бе снаряжен и с пачка банкноти, бутилка „Джак Даниълс“, стек цигари и три списания „Плейбой“. В КНДР въпросните изделия бяха равносилни на малко състояние. Озовяха ли се в критично положение, Танг щеше да се опита да ги измъкне с подкуп. Бяха отвъд вражеската линия. Трябваше да избягват стрелбата на всяка цена. Изчезнеше ли полицай или войник, сигналът за тревога щеше тутакси да прозвучи.

Целта им бе да влязат и да излязат, без севернокорейците да се досетят, че са били там.

Хюн Сю включи двигателя на камионетката. Танг го огледа още веднъж от главата до петите. Младежът превозваше чуждестранни войници — престъпление, наказващо се със смърт — ала изглеждаше съвършено спокоен. Не, помисли си Танг. Не спокоен. Доволен. Така си отмъщаваше.

Младият контрабандист нямаше представа кои са мъжете и защо са тук, но съдейки по вида им, навярно бе предположил, че не са приятели на режима в Пхенян. Само това имаше значение за него.

Единствената задача на Хюн Сю бе да ги закара и откара. Дотук добре, помисли си Танг. Ако всичко друго минеше толкова гладко, щяха да се върнат в САЩ след няколко дни.

Танг обаче знаеше отлично, че и най-добрите планове на хората и мишките често се объркват. В мрачната кабина той се пресегна към зигзауера и се почуди дали на тази мисия късметът най-сетне ще му изневери.