Брад Тор
Необявена война (10)

9.

Подводницата „Флорида“

Харват и тюлените надянаха качулката върху главата на Ахмад Якуб и го пренесоха от сухата палуба във вътрешността на подводницата.

Докато го пренасяха, членовете на екипажа страняха от пътя им. Така, подложеха ли ги на разпит, щяха да свидетелстват, че не са видели нищо. Преоблякоха Якуб в сухи дрехи, закопчаха го с белезници върху койка в частна кабина и го покриха с одеяла. Морски пехотинец остана да го наблюдава. Когато дойде на себе си, му поднесоха топла супа и горещ чай, за да възстановят телесната му температура. Щом тюленът му даде картбланш, Харват започна да разпитва терориста отначало.

Съсредоточи се върху Исмаил Кашгари, китайския мюсюлманин, обърнал се към Якуб да му осигури наемници за атака срещу САЩ. Търсеше несъответствия във версията на Якуб. Проверяваше всяка подробност — как поддържат връзка, къде, кога и колко често се срещат, как прехвърлят парите и колко са му платили. Напълни половин тефтер с бележки.

Час по-късно смени темата и поиска информация за Кхурам Ханджур — човека, наел терористите: къде живее, как да се свърже с него, с кого работи, коя джамия посещава, всичко, за да попълни цялостната картина.

Когато изчерпаха основните сведения за Ханджур, Харват повери разпита на тюлен на име Скобъл и излезе от каютата. Нуждаеше се от шепа аспирин, бутилка вода и чаша кафе.

Надникна в съседната каюта и попита тюлените дали имат витамин М — войнишкия жаргон за мотрин. Един от морските пехотинци му подхвърли шишенце.

Харват изсипа две хапчета в дланта си и върна шишенцето. Благодари на тюлена и тръгна към столовата на подводницата. Влезе и поиска бутилка вода. На стената висеше плакет, отбелязващ факта, че „Флорида“ е първата подводница от клас „Охайо“, изстреляла крилата ракета „Томахоук“. В другия край на помещението група моряци гледаха един от любимите уестърни на Харват — „Великолепната седморка“ със Стив Маккуин. Спомни си как някой му бе споменал, че филмът е вторият най-излъчван в историята на американската телевизия след „Магьосника от Оз“.

Служещите във военноморския флот бяха по неволя киномани. Нямаше кой знае какви други развлечения, когато си на път и не си на дежурство. Като морски пехотинец Харват също бе гледал неведнъж „Великолепната седморка“, но за пръв път го направи с баща си.

Даваха го в малко кино в Сан Диего, където от време на време пускаха стари популярни уестърни. През един съботен следобед с баща му поеха с колата от дома им в Коронадо към отсрещния край на залива. Харват беше деветгодишен.

Филмът разказваше за група наемници, повикани да защитават мексиканско селце от бандити. Селяните бяха земеделци и не умееха да се бият. Наемниците ги научиха.

Бащата на Харват бе тюлен и възприемаше филма като метафора на своето призвание. „Великолепната седморка“ помогна и на сина му да го разбере по-добре. Имаше запомнящи се диалози с хапливи и същевременно затрогващи реплики. Седнал в тъмния салон, Харват наблюдаваше как баща му ги рецитира безмълвно дума по дума. Преживяването му оказа дълбоко въздействие.

През следващите три съботи се връщаха в киносалона Не помнеше по-щастливи мигове от онези, когато двамата седяха сами в тъмния салон. Не си падаха по спорта а не биваше да обсъждат работата на баща му. Имаха обаче филмите и особено този филм.

Преди да навърши седемнайсет, Харват бе гледал „Великолепната седморка“ повече от двайсет пъти и бе научил репликите наизуст. С възрастта проумя по-дълбокия им смисъл, но една се запечата завинаги в паметта му дори след като баща му загина в тренировъчен инцидент, а той самият стана тюлен.

Обиколи много места по света които му напомняха селцето от филма. Винаги срещаше безстрашни деца. Те се дивяха на оръжията на войниците и искаха непременно да ги пипнат. Какво прави това? Какво прави онова? Въпросите винаги бяха едни и същи, а по лицата на децата се изписваха усмивки, необичайно широки за мизерните условия, в които живееха.

Тюлените наистина бяха новост на повечето места където ги изпращаха и неотменно привличаха децата Впечатлени, малчуганите понякога дори пренебрегваха семействата си. Това създаваше проблеми по очевидни оперативни причини, а и нарушаваше баланса който бяха длъжни да поддържат. Ако войниците не внимаваха, местните щяха да ги обвинят, че навлизат в територията им, което би предизвикало опасни последици. Тюлените се нуждаеха от съдействие, а не от негодувание.

В едно село момче бе казало на Харват, че иска да стане смел войник като него, а не страхливец и прост земеделец като баща си. Харват извика преводача и на всеослушание порица момчето. Точно като Чарлз Бронсън от „Великолепната седморка“ обясни на детето, че да носиш пушка не значи да си мъж: да си мъж значи да носиш отговорност. Мъжете от селото, поясни, проявяват истинска храброст. Грижат се за семействата си, дори да не са сигурни дали ще успеят да осигурят прехраната им, всеки ден се трудят неуморно на полето, защото знаят, че семействата им разчитат на тях. Това се нарича кураж.

Момчетата се засрамиха от себе си — както беше редно — и се разотидоха нацупени, оставяйки Харват да размишлява за своя кураж, особено по отношение на трайните връзки.

Той искаше да има семейство, но знаеше, че работата му усложнява положението. Да изчезваш ненадейно посред нощ и да не знаеш кога и дали изобщо ще се върнеш, бе почти непосилно изискване към близките.

Браковете на тюлените често се разпадаха пред очите му. Причината обаче бе в избора на несъвместими партньори. Имаше тюлени със стабилни бракове и всички останали им завиждаха. Харват мечтаеше да е един от тях, ала суровите изисквания на професията му го затрудняваха да създава връзки, камо ли да ги поддържа.

За да се радват гражданите на САЩ на американската мечта, някой трябваше да ги пази. Харват смяташе, че се числи към защитниците. Според него на света имаше вълци, овце и пастирски кучета. Той беше от кучетата пазачи — дори като дете, когато се сприятели със съседското хлапе с умствено увреждане, тормозено от кварталните побойници. Харват не понасяше насилниците, които измъчват невинните и слабите. Тази нетърпимост бе неотменна част от ДНК-то му. За добро или за зло, винаги постъпваше правилно, независимо каква цена ще плати — а понякога тя се оказваше висока.

Най-дълбоко се страхуваше от провал. Да не съумее да оправдае очакванията на екипа си, на страната си, своите. Това го движеше напред, караше го да впряга способностите си докрай и да ги усъвършенства. Така бе станал толкова добър в професията си.

Разбираше обаче, че ще настъпи моментът за отбой. Не днес, не утре, ала все някога ще се наложи да предаде поста на някой по-млад, по-бърз и по-издръжлив. Вече не беше на двайсет и две. Нещо повече — бе срещнал прекрасна жена с чудесно момченце и започваше да съзира възможност да заживее с тях.

Той развинти капачката на бутилката с вода, лапна хапчетата и пристъпи по-близо до телевизора. Юл Бринър тъкмо се канеше да произнесе крилата реплика. Селските старейшини го попитаха възможно ли е да съществува наемник, който не се интересува от пари, и Бринър отговори, че мъжете, изкарващи си прехраната с оръжие, не са еднакви. Някои изобщо не се интересуват от пари. Някои просто се опияняват от опасността.

Харват изрече безмълвно думите също както правеше баща му, седнал до деветгодишния си син в тъмния киносалон в Сан Диего. После взе картонена чаша, напълни я с кафе и се върна да нагледа Якуб.

Скобъл излезе от каютата да му докладва. Бе научил подробности за организационната структура на Якуб и как придвижват хора и боеприпаси от Вазиристан. Нищо изненадващо.

Харват му благодари, каза му да продължава и понесъл кафето, тръгна да напише рапорта си.

След като подводницата изплува на повърхността до нивото на перископа и изпратиха шифрованото му послание, Харват взе бърз душ и се избръсна. После намери свободна койка, където да поспи. Помещението бе възтясно, но топло и сухо — петзвезден хотел в сравнение с местата, където му се бе налагало да нощува през годините.

Инструктира Скобъл да го събуди, ако Якуб разкрие нещо полезно за операцията им, затвори очи и заповяда на тялото си да се отпусне. Съсредоточи се върху дишането. Вдишваше и издишваше бавно, за да заспи.

Съзнанието му се пренесе при четиричленния разузнавателен екип, изпратен от президента в Северна Корея. Опита се да си представи къде се намират в момента.

Беше участвал само в една операция в Северна Корея и помнеше колко мъчително се разви. Помоли се другарите му да успеят. Необходима им беше цялата помощ, която можеха да получат.