Брад Тор
Необявена война (54)

53.

Шосето се охраняваше от необичайно многочислен отряд от шестима тежковъоръжени полицаи.

Всеки в Северна Корея беше мишена. Полицаите вероятно събираха подкупи, дебнейки контрабандисти на провинциалното шосе, но операцията не допадна на Танг. Присъствието им точно на това шосе лесно можеше да значи нещо друго. Дали бяха открили мъртвия китайски офицер? Или в лагера бяха забелязали, че Джин-Санг е изчезнал? Знаеха ли полицаите, че камионетката е открадната?

Хюн Сю изключи двигателя и Танг му напомни да не вдига поглед и да си придава почтително изражение. Бяха минавали неведнъж през подобни контролни пунктове и се бяха сработили.

Старшият полицай — видимо връстник на Танг — вдигна ръка да ги спре, стиснал пистолет в кобур. Севернокорейската полиция напомняше Гестапо. Провинциалните служители на реда бяха по-склонни да парадират и да спазват правилата и регламента от градските, които изпълняваха по-нехайно задълженията си. Незнайно защо провинциалните полицаи наподобяваха феодали, властващи над местните жители.

Танг се поклони сервилно, взе платнената торба и слезе от камионетката.

— Да, сър. Благодаря, сър — повтори на корейски.

— За какво ми благодариш, глупако — присмя му се полицаят.

— Защото пътищата са безопасни — отвърна Танг и пак се поклони първо на офицера, после — на подчинените му. Всички имаха автомати „Калашников“ 47 и изглеждаха крайно отегчени. — Вие и вашите хора изпълнявате съвестно дълга си. Заслужавате дълбоко уважение.

— Какво има в камионетката ти? — попита полицаят.

— Гъши пух!

— Гъши пух! — повтори полицаят. — За идиот ли ме смяташ?

— Не, сър. Не, сър. Смятам ви за много интелигентен човек. И за мъж с изтънчен вкус!

Полицаят се ухили.

— Защо смяташ така?

— Изглеждате ми като ценител на уискито — каза Танг.

Бръкна в торбата и неколцина полицаи вдигнаха оръжията си. По лицата им вече не се четеше отегчение.

Танг извади бутилката „Джак Даниълс“ от торбата и я вдигна високо, за да я види командирът.

Той пристъпи напред, взе я и се обърна към подчинените си.

— От гъши пера явно се живее добре.

Неколцина полицаи се разкикотиха. Лицата на мъжете с вдигнатите автомати останаха безизразни. Танг започна да се притеснява, че отрядът е повече от опасен.

— Какво друго има във вълшебната ти торбичка? — поинтересува се командирът.

Агентът на ЦРУ се усмихна и извади три списания „Плейбой“, но ги задържа пред гърдите си.

— Нещо, което само истинските мъже с изтънчен вкус оценяват.

Обърна бавно списанията и им показа кориците. Полицаите със свалени оръжия нададоха одобрителни възгласи. Командирът взе списанията и ги пъхна под мишница.

Танг се усмихна.

— Това ли е? — смръщи вежди полицаят. — Само толкова ли имаш? Бутилка уиски и няколко списания?

— Моля ви, сър. Искаме просто да се приберем вкъщи.

— И още как! — ухили се севернокореецът. — Ние също. Какво друго имаш?

Танг извади цигарите.

— Аха! — зарадва се командирът. — Знаех си! Дай ги!

Танг се подчини.

— Ако успееш да извадиш и топла храна от торбата, угощението ни е готово!

— Какво ви се яде? — попита Танг.

Командирът се замисли. После проговори със съвсем различен тон:

— Имаш странен акцент. Откъде си?

Агентът на ЦРУ усъвършенстваше усърдно произношението си, но знаеше, че не е съвършено.

Спомена глуха провинция близо до границата с Китай и добави:

— Знам, че говоря странно. Като дете бях глух. Морбили. Когато навърших шестнайсет, слухът ми се възвърна донякъде, но не достатъчно. Не успях да постъпя в славната ни армия или да стана добър полицай като вас, почитаеми.

Мъжът го погледна, неспособен да реши дали вярва на историята му.

Танг се върна към темата за храната, любима на всички севернокорейци, включително на полицаите.

— Каква топла храна бихте желали да извадя от торбата? — попита той отново. — Развихрете въображението си, моля.

Командирът се усмихна и след кратък размисъл отговори:

— Патица. И свинско на скара.

— Отличен избор — кимна Танг. — А какво ще кажете за печено говеждо със зеленчуци?

— И ориз.

— Разбира се. Много ориз.

— Много съм гладен — отбеляза полицаят с усмивка. — Надявам се за твое добро, както и за доброто на колегите ти, да имаш всичко в торбата.

— Но, разбира се…

Командирът вдигна ръка да го прекъсне.

— Защото ако нямаш, дано наистина носиш само гъши пух в камионетката и дано е предназначен за някоя много, много важна клечка.

Танг се поклони почтително и извади от торбата руло банкноти, овързани с ластик.

— Непременно купи на хората си и десерт — каза той и подаде парите на командира.

Той свали ластика и прелисти с палец банкнотите.

— Явно пътуваш добре подготвен.

— Както казах, вие пък вършите отлична работа, охранявайки пътищата.

— Наш дълг е и се стараем да го изпълняваме.

Безпокойството на Танг постихна. И преди бе минавал през подобни контролни пунктове. Почти бяха приключили ритуала. Още две-три думи и щяха да ги отпратят да си вървят.

— Преди да тръгнеш — продължи командирът, — все пак ще огледаме товара ти. За пръв път спирам камионетка с гъши пух.

Агентът на ЦРУ запази спокойствие. Кимна към подаръците в ръцете на командира и констатира:

— Вече получихте най-добрата част от гъските. Оставете ми перушината, та и моето семейство да има с какво да се навечеря.

Ласкателствата бяха додеяли на командира. Той кимна рязко с глава на хората си да проверят товара на камионетката. Посочи към Хюн Сю и нареди:

— Излизай веднага.

Контрабандистът се подчини, но затръшна вратата, щом слезе от камионетката.

Полицаят го прие като проява на неуважение.

— Ядосан си? Попречих ли ти нещо?

Хюн Сю се поклони на командира и се обърна към Танг.

— Идиот! — избухна той. — Казах ти да не минаваме по този път. Казах ти!

— Тихо! — изрева полицаят.

Танг се съмняваше, че на морските пехотинци им е било необходимо по-красноречиво предупреждение, че назрява беда. За всеки случай обаче затръшването на вратата на камионетката и крясъците на Хюн Сю безспорно бяха свършили работа.

— Хайде! — командирът даде знак на подчинените си да отворят багажника.

Когато застанаха зад камионетката, Танг се примоли още веднъж да го пуснат да си върви.

— Стига! — извика командирът. — Отваряй!

Танг се поклони и хвана дръжката на едната врата, а Хюн Сю стисна другата. Танг дръпна лоста и двамата с Хюн Сю отстъпиха настрани, отваряйки широко вратите.

Стрелбата започна незабавно.

Фордайс, Джонсън и Тъкър изстреляха бързи, отмерени откоси. Глава, гърди. Глава, гърди. Глава, гърди. Разлетяха се месингови гилзи и обсипаха пода на багажното отделение и шосето.

Само двама полицаи успяха да отвърнат на огъня. Единият проби дупка в покрива на камионетката. Другият проби дупка в главата на полицая пред себе си.

Когато стрелбата приключи, тюлените бяха спечелили двубоя срещу севернокорейците с шест на нула. Тримата морски пехотинци изскочиха от камионетката да огледат пораженията.

Джонсън вдигна като по чудо оцелялата бутилка „Джак Даниълс“ и я подаде на Танг.

— Както казват, прасетата ги хранят, а глиганите ги убиват.

Танг взе бутилката. Прибра и списанията „Плейбой“, цигарите и парите.

— Какво ще правим с тази касапница?

Фордайс огледа околността.

— Не бива да ги оставяме тук. Трябва да ги скрием някъде.

Танг обсъди въпроса с Хюн Сю, който предложи след около пет километра да свърнат по тясно шосе, водещо към горичка, Фордайс се съгласи.

Натовариха труповете в полицейския ван, а тюлените се качиха отново в камионетката.

Танг седна зад волана на полицейския ван и пусна радиостанцията. Никой не търсеше полицаите и вероятно нямаше да ги потърсят още известно време.

Когато стигнаха отклонението, Хюн Сю измина около миля и половина по лъкатушния път, отби встрани и спря. Понеже ванът вече бе оплискан в кръв, нямаше смисъл да измислят инсценировки. Надяваха се да са се измъкнали от Северна Корея дълго преди властите да го открият.

Това не значеше обаче, че ще оставят вана във вид, издаващ военно нападение. Взеха часовниците, портфейлите и оръжията на полицаите и подхвърлиха списанията „Плейбой“ в колата. Заляха труповете с уискито и захвърлиха бутилката до командира.

Нямаше значение дали в крайна сметка севернокорейците ще разберат какво се е случило в действителност. Шестима добре въоръжени полицаи бяха убити. Историята щеше да се разнесе надлъж и шир и да ужаси всяко ченге, войник и правителствен служител в страната.

Когато се качиха пак в камионетката, всички бяха напрегнати, особено Фордайс. Неприятностите имаха склонност да се натрупват, а им предстоеше дълъг път.