Брад Тор
Необявена война (45)

44.

Старата дървена врата се оказа отключена, както му беше казал Джин-Санг. Когато я открехна, пантите изскърцаха протяжно — ужасен звук, като болезнено стенание. Почуди се дали да я затвори, но зейналата врата щеше да привлече внимание. Повдигна бравата да облекчи натиска върху пантите и вратата се затвори по-тихо, отколкото се бе отворила.

Дори през хирургическата маска усети ужасната миризма в лечебницата. Единственото стерилно нещо тук изглеждаше декорът — голите циментови стени. Подът бе покрит с петна. От какво, Танг можеше само да гадае, но имаше правдоподобно обяснение.

Съдейки по ивиците, започващи от входа и продължаващи по коридора към стаята за прегледи, вероятно бяха били и измъчвали безброй затворници, а после ги бяха довличали окървавени тук. КНДР се отнасяше по-добре към животните, отколкото към затворниците. Миризмата, примесена с представата какви ужаси е видяла сградата, надигна горчилка в гърлото му.

На първата врата, край която мина, имаше табела „Лекар“ и беше заключена. На следващата пишеше „Склад“ и също бе заключена. Третата беше празна стая за прегледи. Макар служителите в лагера и семействата им също да използваха лечебницата, тя изглеждаше поразително мръсна и окаяна.

Съдейки по миризмата, той разбра, че наближава отделението. Чу силна кашлица и се зарадва, че носи маска.

Севернокорейската идея за изолиране на Хана от другите болни се състоеше в три чаршафа, провесени пред леглото й от тавана. Некомпетентността дори на лекарите в КНДР го изумяваше и досега.

Танг отметна чаршафите и я видя. Шестнайсетгодишното момиче изглеждаше по-скоро мъртво, отколкото живо. Ръцете й бяха покрити с мехури, дишаше мъчително, а гърдите й бяха почервенели от кървавите храчки, които изкашляше. Въпреки всичко лицето й излъчваше трогателна ангелска невинност. Да погребеш в лагер петгодишно момиченце заради стореното от баща му беше повече от нечовешко.

Танг пристъпи към Хана и потърси белега под дясното й око. Джин-Санг му бе обяснил, че ядосан надзирател я ударил с метална тръба, понеже не работела бързо.

След като се увери, че девойката наистина е Хана, Танг извади малка дигитална камера от чантата и я включи. Обстоятелствата не бяха подходящи за заснемане на видео, но колкото толкова. Очите на Хана бяха притворени. Танг коленичи до леглото, улови ръката й и я попита на корейски дали го чува. Тя извърна бавно глава и го погледна.

В очите й не съзря нито стъписване, нито любопитство — само стъклено безразличие. Танг се притесни, че туберкулозата вече е засегнала мозъка й.

— Джин-Санг ме изпрати — прошепна той. — Виж, даде ми чантата си да ти я покажа.

Вдигна брезентовата торба. Лицето на Хана остана безучастно, но пръстите й стиснаха леко дланта му.

— Джин-Санг е в безопасност.

Момичето пак стисна ръката му.

— Хана, аз съм приятел. Мога да ти помогна. Но и ти трябва да ми помогнеш.

Били Танг знаеше, че думите му звучат абсурдно. В севернокорейските лагери нямаше приятели — не и истински приятели. Нямаше дори семейства. Всеки бе съперник за храна и потенциален издайник, готов да те продаде за черпак супа. В лагерите никой не се доверяваше на никого. Джин-Санг обаче изглеждаше различен. Танг се надяваше и Хана да е различна.

Бе програмирал камерата за слабо осветление и сега натисна бутона за записване. Снима бързо Хана и стаята и приближи камерата до момичето, сметнал, че в момента е по-важно да улови какво казва, а не какво е изражението му, докато го казва.

Преди да се разделят, на Тъкър му бе хрумнала идея. Ако китайците планираха биологична атака, севернокорейците навярно се бяха съгласили да заразят част от затворниците, за да стане обучението по-реалистично. Тъкър го бе предупредил, че хирургическата маска, особено ако е близо до момичето и то не е болно от туберкулоза, вероятно е недостатъчна да го защити. Танг се опитваше да не мисли за това, надвесен на сантиметри от лицето й.

Разтърси я пристъп на кашлица и той се отмести, за да избегне кървавите капки, извиращи от гърдите й. Когато пристъпът отшумя, обърна нежно главата й към тавана. Не бе необходимо да гледа към него. По-важно бе да шепне въпросите в ухото й.

— Хана, ще ти помогна да се измъкнеш оттук. Ще ти помогна да избягаш. Ще заведа теб и Джин-Санг в Китай, както ви е заръчал баща ти. Първо обаче трябва да ми кажеш защо китайците са тук.

Устните й се раздвижиха. Танг се приведе и доближи камерата, та микрофонът да запише всяка дума. Тя се затрудняваше да си поема дъх, камо ли да говори. Танг едва я чуваше.

— Фермерство? — повтори той.

Хана стисна дланта му и успя да отрони още една дума.

— Сражение? — повтори Танг. — Фермерство и сражение?

Шестнайсетгодишното момиче стисна дланта му, за да потвърди.

— Къде ще отидат, след като се обучат?

Отговорът й прозвуча като въздух, изпуснат от размекната баскетболна топка.

— Америка.

— Знаеш ли къде в Америка?

Момичето бе дошло в лагера едва на пет години. Ако знаеше нещо за Америка, вероятно го бе научило от родителите си или от ролите, които бе играло за китайците.

Хана не отговори и Танг повтори въпроса.

— Ферми. Села. Не градове — промълви тя.

Четирите думи отприщиха нов пристъп на кашлица. Танг бързаше да й зададе следващия въпрос, но бе принуден да я изчака да се успокои. Този път пристъпът продължи по-дълго. С всяка разтърсваща вълна животът й се оттичаше от тялото, сякаш душата й го напуска частица по частица.

Щом кашлицата най-сетне секна, Танг забеляза, че Хана диша по-тежко от преди. Чуваше кървавите мехурчета да гъргорят и да се пукат в белите й дробове. Звукът наподобяваше умираща гърмяща змия, за сетен път раздрусваща предизвикателно опашката си. Танг бе посещавал няколко медицински курса, ала и лаик би разбрал, че момичето умира.

Той стисна топло ръката й. Така държеше ръцете на децата си, когато се разболееха. Тя обаче не боледуваше от настинка или грип и за разлика от тях, нямаше да оздравее.

— Хана, какво нападение подготвят китайците? — попита той.

Зачака, но отново не последва отговор.

Повтори въпроса, приведе се по-близо, но пак не чу нищо.

— Хана, Джин-Санг каза, че знаеш как китайците ще нападнат Америка. Кажи ми.

Въздухът се изтръгна с гъргорене от дробовете й и тя отрони едва доловимо:

— Китай. Заведи Джин-Санг в Китай.

— Ще ви заведа и двамата — отвърна Танг. — Но трябва да ми кажеш. Какво си чула?

— Не мога да отида в Китай.

— Хана, знаеш ли за каква атака се обучават китайците? — настоя той.

Устните й се раздвижиха да оформят думите и Танг се приведе още по-близо. В същия момент обаче чу нещо друго — звука на стенещите панти на входната врата.