Брад Тор
Необявена война (4)

3.

Карачи, Пакистан

Скот Харват зърна отражението си в страничното огледало на камионетката. Носеше традиционните шалвар-камиз — широки панталони с дълга памучна туника. Кожата му кафенееше след лятото, прекарано навън. Имаше проницателни сини очи, къса пясъчноруса коса и беше в по-добра форма от мнозина, два пъти по-млади от него. Нуждаеше се от душ и от бръснене, но за бивш морски пехотинец тюлен на четирийсет години изглеждаше отлично.

До него седеше двайсет и осем годишният Чейс Палмър, който шофираше тойотата им. Преди осем години Палмър бе най-младият войник, допуснат в Делта форс — Отряда, както го наричаха вътрешните лица. Имаше по-светла коса от Харват, но двамата толкова си приличаха външно, че биха минали за братя.

На задната седалка се возеше двайсет и пет годишната Слоун Ашби, скрила автомата си „Хеклер и Кох“ МР7 под широката бурка. През кратката си военна кариера тя бе натрупала повече умения от всяка друга жена и от повечето мъже. С високите си скули, пастелно сиви очи и руса коса тя приличаше по-скоро на студентка от колежанския календар, отколкото на оперативен агент, чиято задача е да рита вратата и да застрелва лошите момчета в лицето.

Харват отново насочи поглед към стоповете през няколко автомобила от техния. Нощта бликаше от живот. Мотори слаломираха по шосето. Камионетки задръстваха движението. Между пелените от бензинови изпарения се прокрадваше мирис на море. Наближаваха. Харват включи радиоприемника си и каза:

— Всички да си отварят очите!

С над двайсет и три милиона жители Карачи бе третият по големина в света и градът с най-многобройно население в Пакистан. Лесно място да намериш укритие. Да се криеш обаче, помисли си Харват, изисква дисциплина. Да не посещаваш например любимия си ресторант просто защото утре отпътуваш от града. Точно това обаче бе планирал Ахмад Якуб.

Поспориха къде да го заловят. Дали в Карачи, докато е под закрилата на пакистанската разузнавателна агенция, или да изчакат да се върне в укреплението си във Вазиристан?

Министърът на външните работи настояваше да изчакат. Искаше да се плати на съперническа фракция в смутния граничен район между Пакистан и Афганистан да го похити, та да не остават американски отпечатъци. Удареха ли автоколона на пакистанската разузнавателна агенция в Карачи, едва ли щяха да се разминат без неприятности. Сериозни неприятности. Часовникът обаче тиктакаше.

Якуб — свързан с „Ал Кайда“ саудитец — участвал в джихада в Афганистан и си взел жена от влиятелен вазиристански клан. От планинското си свърталище той финансираше и координираше терористични операции срещу корумпирани пакистански и афганистански политици и други „врагове“ на исляма и талибаните.

Най-големият му удар бе убийството в Равалпинди на Беназир Бхуто — американска „марионетка“, която щеше да спечели изборите и да стане президент на Пакистан. Бхуто не криеше в каква посока ще поведе държавата и как възнамерява да унищожи талибаните.

Якуб знаел, че ще разследват смъртта й, и оставил достатъчно улики да обърка всички. Някои смятаха, че съперническата политическа фракция е поръчала убийството й. Други виняха талибаните. Трети се кълняха, че атентатът е организиран от най-дълбоките ядра на Пакистанската разузнавателна агенция, чиято власт зависела от хаоса, царящ в региона. Нито една диря не водеше към Ахмад Якуб. Или поне така си въобразяваше той.

Хората във Вазиристан обаче говореха, особено когато в уравнението присъстваха пари. Талибаните често се оплакваха, че парите са най-опасното оръжие, с което американците излизат на бойното поле. Парите ги плашеха повече от безпилотните самолети, убиващи без предупреждение. Американските долари бяха като мразовития зимен вятър. Колкото и добре да построиш къщата си, той винаги намира начин да се вмъкне вътре. И един хартиен повей бе направил точно това.

Сега задържането на Ахмад Якуб се бе превърнало в първостепенна цел на САЩ. Бяха обърнали всеки камък, за да съберат възможно повече информация за него. Най-добрите сведения получиха от частна разузнавателна агенция, управлявана от бивш шпионин на ЦРУ на име Рийд Карлтън.

Като контрагент на министерството на отбраната, „Карлтън Груп“ бе създала единствена по рода си човешка мрежа в Афганистан и Пакистан. Никой не събираше повече полезна разузнавателна информация в региона, дори ЦРУ.

Двайсет и четири часа след като й възложиха задачата, „Карлтън Груп“ активира контактите си и подготви внушително досие за Якуб. Разбраха къде точно се намира, колко ще му отнеме да приключи банковите си операции и другите делови ангажименти в Карачи и къде ще прекара последната вечер. Вещината на „Карлтън Груп“ обаче не свършваше дотук.

Карлтън работеше с най-добрите специалисти от разузнавателния бранш, включително най-изявените таланти от общността на специалните операции. Сред най-забележителните му постижения бе наемането на Скот Харват.

Харват бе служил в екипи 2 и 6 на морските пехотинци и в отряда за охрана на президента към Сикрет Сървис. С благословията на предишния президент бе издирвал тайно и убивал терористи. Двамата с президента следваха просто правило — щом терористите отказват да играят по правилата, Харват също няма да спазва никакви правила.

Карлтън оцени неизчерпаемата природна дарба на Харват. След като го нае, той шлифова не само изключителните му умения в сферата на контратероризма, но и го научи на всичко, което знаеше за света на шпионажа.

Накрая Харват стана повече от талантлив ловец и убиец на хора; превърна се в съвършен хищник — създание на върха на хранителната верига, вдъхващо страх у всички.

Той прибавяше още едно предимство към настоящата операция — убедителна възможност да отричат съучастие. „Карлтън Груп“ беше частна организация. Ако операция „Кос“ не сполучеше, нямаше да има дири, уличаващи Белия дом.

За да прикрие напълно следите на САЩ, Харват предложи да използват за удара кюрдски пешмерги^[1] вместо американски агенти. Пешмергите се обучаваха със Специалните сили на САЩ, бяха неумолими и благонадеждни дори в най-критични ситуации.

Щяха да подсилят пешмергите с няколко доверени пакистанци от мрежата на „Карлтън Груп“, подкрепяли и преди деликатни подмолни операции в страната. Харват и хората му нямаше да се намесват освен в случай на крайна необходимост. По-добър план не бяха в състояние да предложат. Времето течеше. Налагаше се да действат веднага и в Карачи. Външният министър се съгласи неохотно.

Щом получиха зелена светлина, Харват и Карлтън обсъдиха операцията. Бяха длъжни да обмислят всички подробности — оръжия, логистика, непредвидени обстоятелства, персонал. Разковничето бе да заловят Якуб в движение. Тогава щеше да е най-уязвим. Харват знаеше с кого точно иска да работи.

Чейс Палмър бе интелигентен, агресивен и много способен. На двайсет и осем бе участвал в повече мисии от мнозина оператори от Делта форс и вече очакваше с нетърпение следващото приключение. Работил с него и преди, Харват бе останал впечатлен и знаеше, че Чейс ще е отлично попълнение в „Карлтън Груп“. Оставаше да изберат още един.

След като талибаните и „Ал Кайда“ обявиха награда за главата й, армията бе изтеглила Слоун Ашби от бойното поле. Назначиха я в поделението на Делта форс във форт Браг, където обучаваше женското звено, известно като „Проект Атина“. Биваше я за инструктор, но беше твърде млада да мине в запаса. Липсваше й истинският екшън. Когато Карлтън се срещна с нея и й предложи работа, тя прие охотно.

Слоун ги уведоми, че наближават пресечката с „Кхайбан-е-Джами“. Десетки пъти бяха изминавали маршрута между тайното жилище на Якуб и любимия му ресторант. Познаваха го като на длан и бяха премисляли множество точки, където да го заловят. Разчитаха на бързината на пешмергите. Всичко зависеше от светкавичното обезвреждане на охраната му.

Якуб пътуваше към известния ресторант „Барбекю Тунайт“ — близо до яхтклуба и по ирония на съдбата, до Мемориала на Беназир Бхуто. Можеха само да гадаят дали този факт възбужда извратено задоволство у него.

— Петнайсет метра до пресечката — извика Слоун.

— Проклятие! — изруга Чейс, понеже колата пред тях забави ход. — Ще ги изгубим. Светофарът се сменя.

Ескортът на Якуб, състоящ се от два автомобила, вече навлизаше в кръстовището, следван от пешмергите.

— Гледай да не ги изпуснеш — отвърна Харват.

Чейс натисна клаксона.

— Хайде, размърдай си задника!

— По-полека с клаксона — предупреди го Харват.

— Този май е единственият идиот в Карачи, който не минава на жълто.

— Ще се справим. Да не привличаме излишно внимание — успокои го Харват.

Чейс се опита да заобиколи препятствието, но нямаше достатъчно място.

— Не е добре — констатира Слоун от задната седалка.

— Запазете спокойствие — настоя Харват.

Не му харесваше, че ще се отделят от колите на Якуб и от екипа си, но нямаше смисъл да издават присъствието си. Внимаваха много да не приближават прекалено, сменяйки непрекъснато позициите си. Агентите на Пакистанската разузнавателна агенция бяха добре обучени и щяха да се оглеждат за опашка. А и нямаше начин да разберат колко от мотопедите и скутерите, движещи се на зигзаг по шосето, са съгледвачи.

— Знаем къде отиват и наблюдаваме… — продължи Харват.

Преди да довърши обаче, масивна камионетка профуча през кръстовището и се заби право в автомобила с пешмергските бойци.