Брад Тор
Необявена война (3)

2.

Крайбрежието на Северна Корея

Четирима мъже във водолазни костюми подадоха глави над повърхността на разбунената черна вода и огледаха скалистия бряг. Севернокорейците параноично следяха за нашественици. Защитаваха се с всякакви средства — заглаждаха дори пясъчните ивици, та да се виждат отпечатъците от стъпки.

И дума не можеше да става за скок от голяма височина с ниско отваряне на парашута. Със самолет не бе възможно да доближат въздушното пространство на Северна Корея. Проникването трябваше да се осъществи по вода.

Използваха миниподводница — така наречената Усъвършенствана система за превоз на тюлени. За разлика от другите транспортни средства, които излагаха тюлените на изцеждащата силите ледена вода, миниподводниците бяха абсолютно непропускливи, топли и херметически изолирани. След като проблем с батерията предизвика пожар в по-раншен прототип, плъзнаха слухове, че морските пехотинци са отменили програмата. Всъщност просто я бяха замразили, докато студент от Масачузетския технологичен университет не изобрети нов начин за боравене с батериите. После програмата стартира отново с пълна скорост.

Миниподводницата се изстрелваше от подводница от клас „Вирджиния“ — в случая от подводница „Тексас“ и имаше обсег от 150 мили. Четиричленният отряд излезе през долния люк. Миниподводницата пое обратно към „Тексас“, за да плава през следващите седемдесет и два часа из Японско море, а после да се върне да прибере морските пехотинци.

Отрядът за диверсия и разузнаване, замислен отначало като четиричленен екип от тюлени, в крайна сметка бе сформиран от трима тюлени и един агент от групата за специални операции на ЦРУ. Командирът на мисията не остана очарован от промяната. Трийсет и две годишният лейтенант Джеймс — Джими — Фордайс от Ланкастър, Пенсилвания, смяташе, че замяната на един от стрелците му с шпионин, макар и с местни контакти и езикови способности, нито е добра идея, нито наложителна за успешното осъществяване на операцията. Пентагонът, Белият дом, Централното разузнавателно управление и Командването на специалните сили обаче не приеха възраженията му.

Другите двама тюлени от екипа бяха двайсет и осем годишният старшина първа степен Лестър Джонсън от Фрийпорт, Мейн, и двайсет и пет годишният старшина втора степен Ерик Тъкър — Тък — от Бенд, Орегон.

Трийсетгодишният оперативен агент от ЦРУ Били Танг от Кълъмбъс, Охайо допълваше отряда.

Били не само говореше езика, а и познаваше Северна Корея по-добре от почти всеки друг в САЩ. През последните шест годни той бе прониквал единайсет пъти в КНДР. Каквото и да мислеха колегите му, в Корея вероятно щяха да се изправят срещу десетки проблеми, които не се разрешаваха с деловата намеса на огнестрелно оръжие.

Понеже севернокорейците прихващаха сигнали, излъчени извън държавата, участниците в операцията нямаше да използват средства за комуникация. Щяха да общуват помежду си с шифрирани радиоприемници, но и към тях щяха да прибягват само в краен случай. Заловяха ли ги, нямаше спасение. САЩ щяха да отричат, че знаят кои са мъжете и защо са там. Затова включиха Били Танг в екипа. Тръгнеха ли наопаки нещата, той беше тяхната застрахователна полица.

Щом Джими Фордайс получи сигнал „чисто“, мъжете заплуваха, а миниподводницата отплава към „Тексас“. Миниподводниците бяха пригодени да остават потопени дни наред без презареждане, но колкото по-бързо си тръгнеше, толкова по-добре. Дори край това далечно скалисто крайбрежие над тях бе минал граничен патрул. Едва се укриха, потапяйки се на морското дъно. Не искаха да си просят неприятности, оставяйки колата за бягство на видно място. Бездруго ги очакваха достатъчно изненади.

Мисията нямаше да е лесна, но именно затова в операция „Златен прах“ участваха тюлени. Пред каквито и препятствия да се изправеха, те щяха да я доведат докрай. А препятствия винаги изникваха. Дори в толкова прецизен бизнес и с толкова добре обучени мъже господин Мърфи от едноименния Закон на Мърфи намираше начин да се материализира в най-неподходящия момент. Тюлените го бяха изпитали на гърба си по време на операцията срещу Бин Ладен и в множество други случаи. Понякога нещата просто се объркваха. Тюлените обаче се приспособяваха и надделяваха. В тяхната общност възможността да се провалят не съществуваше.

Силно течение, опитващо се да ги отклони от целта, затрудняваше плуването. Когато най-сетне стигнаха брега и излязоха на суша с екипировката си, няколко минути събираха сили. Трябваха им. Над тях се извисяваше скала, висока колкото осемнайсететажна сграда.

Сякаш общуваха по телепатия, тримата тюлени се изправиха едновременно и започнаха да подготвят катераческата си екипировка.

Били Танг бе работил с тюлени и преди. Те бяха находчиви и жилави мъже, почти като машини. Притежаваха издръжливост, с каквато в наши дни се отличават малцина. Колкото и лоши да бяха условията — отчаяни, гибелни — тюлените продължаваха напред.

Танг им се възхищаваше за това и същевременно го измъчваше неприятно предчувствие, че тази операция ще подложи на изпитание и умствените, и физическите им способности. Бяха дошли в Северна Корея да постигнат почти неизпълнима цел.