Брад Тор
Необявена война (28)

27.

Космически център „Джонсън“, Хюстън, Тексас

Специален агент Хайди Роу от ФБР прочете съобщението, появило се току-що на екрана на блекбърито й. Невъзможно!

Партньорът й забеляза как поклаща глава.

— Какво има?

— Сътрудникът ни от Нашвил докладва, че Томи Уон не е слязъл от самолета.

— Шегуваш се.

— Ще ми се.

— Какво се е случило?

— Нямам представа, но смятам да разбера. Ще се справиш ли тук, ако изляза за минута?

Партньорът й кимна и специален агент Роу излезе от конферентната зала, която им бяха преотстъпили. Олекна й да стане и да се поразтъпче. Работеха без прекъсване, откакто пристигнаха от Лос Анджелис. ФБР бе събрало тук най-добрите си хора от цялата страна. Провеждаха разпити в Хюстън и проследяваха всяка улика, свързана с шестимата мюсюлмански студенти по инженерство, изчезнали и заподозрени, че подготвят масирана терористична атака срещу САЩ.

ФБР бе мобилизирало цялото кралско войнство, но това не значеше, че другите случаи остават на заден план. Роу и партньорът й планираха удар срещу лосанджелиския клон на китайска международна престъпна организация, замесена в трафик на наркотици и малолетни проститутки. Бяха установили самоличността на главните играчи и се бяха съсредоточили върху членовете надолу по хранителната верига. Надяваха се да намерят причина да арестуват някого от тях и после да му предложат имунитет, ако се съгласи да стане къртица на ФБР в групировката. Бяха набелязали Томи Уон.

От няколко месеца следяха Уон. Знаеха, че подготвя нещо, но не бяха успели да разберат какво точно. За целта трябваше да включат повече хора в наблюдението. Роу представи случая пред висшестоящите в лосанджелиския офис, но й отговориха, че няма начин да им отпуснат допълнителни ресурси, докато не открият по-солидни улики.

Типичният Параграф 22. Знаеше, че мъжът не е чист, и шефовете й знаеха, че не е чист. Беше твърде дребна риба обаче, за да инвестират още средства в него. Ала ако не инвестираха, нямаше да съумеят да го впримчат и да стигнат до по-високите нива на китайската триада. Роу съзнаваше, че не може да прескочи бюрократичните бариери, но негодуваше, че ченгетата и агентите на ФБР са принудени да спазват правилата, докато престъпниците се радват на неограничена свобода. Макар да използваха всички държавни инструменти за подслушване, проследяване и наблюдение, лошите момчета продължаваха да намират начини да бъдат на крачка пред тях.

Преди да постъпи във ФБР, Роу работеше като прокурор и разбираше колко важен е законът. Без него свободата не беше възможна. Удивяваше се колко много американци се заблуждават, че системата на управление на САЩ е „демокрация“. Америка не беше демокрация, а република. Отличаваше я именно законът.

Когато в основното училище трите й деца започнаха да изучават структурата на държавното управление, тя им показа видеозапис в Ютюб, озаглавен „Американската форма на управление“. Искаше да разберат защо Америка е различна и защо майка им е избрала кариера във ФБР и често работи нощем и през почивните дни.

Записът започваше с Бен Франклин след подписването на Конституцията. „Сър, какво ни дадохте?“, питаше го жена. Франклин отговаряше: „Република, мадам. Ако успеете да я запазите“.

После се описваше разликата между демокрация и република. При демокрацията управлява мнозинството. Ако въоръжен караул залови конекрадец и участниците в хайката гласуват петнайсет срещу един да го обесят, това е демокрация. Престъпникът ще увисне на бесилото.

В републиката обаче шерифът идва и казва на участниците в хайката, че нямат право да обесят набедения за конекрадец. Той трябва да се върне в града, където ще го изправят пред съдебни заседатели, защото така повелява законът. Всъщност думата република произхожда от латински — „рес публика“, „публично дело“.

Едва след като видяха записа, децата й проумяха, че без закон има хаос, а твърде многото и твърде суровите закони са тирания. За да съществува справедлив баланс, законите трябва да се прилагат, а гражданите да бъдат бдителни пазители на републиката и да се стремят да избират най-отговорните водачи.

Записът обаче не показваше абсолютното зло, подвизаващо се по света, от което тя се опитваше да предпази малките си деца. Надяваше се никога да не се сблъскат с ужасите, каквито бе виждала като агент на ФБР. Човекът притежава безгранична способност да проявява безчовечност.

Роу бе отраснала в предградие на Детройт в стабилно семейство от средната класа с майка, баща, брат, сестра и котка. Родителите й я учеха да отличава доброто от злото и я насърчаваха да използва в максимална степен възможностите си. За тях американската мечта означаваше децата им да постигнат повече от тях. Родителите й бяха постигнали целта си. Дъщеря им бе щастливо омъжена, имаше свои деца и обичаше работата си. Когато някой не си свършеше работата обаче, Роу се ядосваше.

Сигналните лампи на Роу светнаха, когато Уон си купи самолетен билет за Нашвил в последната минута. Доколкото знаеше, не бе контактувал нито по телефона, нито по имейла с някого в Нашвил. Нямаше приятели и съдружници там. Нетипичният му ход заинтригува и нея, и партньора й. Надяваха се да разберат къде отива и с кого ще се срещне и това да се окаже дългоочакваният пробив.

Роу намери нашвилския номер в телефонния си указател, набра го и притисна телефона до ухото си. След секунди мъжки глас каза:

— Детектив Хофман.

— Детектив Хофман, обажда се специален агент Роу.

— Значи получи съобщението ми?

— Да. Получих го, но не го разбирам.

— Какво не разбираш? Човекът ви не слезе от самолета.

— Абсолютно сигурен ли си?

— Напълно.

— Беше там, нали?

— Бях там, но Томи Уон не беше. Повярвай ми.

— Получи ли снимката, която изпратих?

Хофман се засмя снизходително.

— Агент Роу, каквото и да смятат мнозина, Нашвил е доста космополитен град. Често ни посещават азиатци. Ако целият самолет беше пълен с монголоиди, вероятно щях да се затрудня да различа вашия човек. Този обаче не беше.

— Имаше ли азиатци?

— Да, трима — възрастен мъж на около седемдесет, млада жена на двайсетина години и мъж на средна възраст. Нямаше двайсет и шест годишен, отговарящ на снимката или описанието на Томас „Томи“ Уон. Сигурна ли си всъщност, че изобщо се е качил на самолета?

Макар ФБР да бе прогресивна организация, Роу се бе изкачвала в служебната йерархия с чувството, че се налага да работи два пъти по-усърдно от мъжете, за да се докаже. Не беше гневлива, но се случваше да избухне, когато не срещне необходимото уважение.

— Не знам как действа нашвилската полиция, детектив Хофман, но не бих ви помолила да отидете на летището, ако не бях сигурна, че Томи Уон е бил в самолета.

— Видя ли го да се качва?

— Не, но…

— Значи не си сигурна, че е бил на самолета, нали?

По принцип Хофман имаше право, но Роу се доверяваше на колегите си от лосанджелиската полиция. Опита се да се отнесе със същото уважение към Хофман като представител на нашвилския полицейски отдел за борба с организираната престъпност. Операциите, изискващи участието на множество агенции, протичаха успешно само ако всеки си свърши работата. Роу разбираше, че трябва да го предразположи, за да й съдейства.

— Имаш право. Възможно е човекът ми в Лос Анджелис да е оплескал нещо — призна тя. — На летището ли си? — попита.

— Вървя към паркинга. Защо?

— Ще те помоля за услуга. Не ми е приятно, че ти изгубих времето. И никак не ми харесва, че изгубихме следите на Уон.

— Какво искаш? — попита Хофман.

— Имаш ли солидни връзки на летището?

— Да речем.

— Ще ми осигуриш ли копие от списъка на пътниците и от записа на охранителната камера, проследила слизането им от самолета?

— Вероятно. Какво ще правиш с тях?

— Ще ги използвам като основна улика, за да сдъвча задниците на хората ми в Лос Анджелис.

— Не можеш ли да ги сдъвчеш без списък и запис?

— Мога, но снимката струва повече от хиляди думи. Освен това има нещо гнило в цялата работа. Не знам какво е, но искам да видя записа. Възможно е да разпозная друго лице.

— Дай ми четирийсет и пет минути и ще ти изпратя материалите по имейла.

— Благодаря, детектив — усмихна се Роу. — Наистина съм ти признателна.

Прекъсна връзката и веднага набра колегата си от лосанджелиската полиция.

Нанси Варгас отговори на третото позвъняване.

— Варгас. — Тя завалваше „р“-то и произнасяше фамилията си с испански акцент, макар семейството й да живееше в Лос Анджелис от четири поколения.

— Хайди е, Нанси.

— Привет. Как е в Хюстън?

— Облачно с голям шанс за ядове. Какво стана с Томи Уон?

— Какво имаш предвид?

— На лосанджелиското летище.

— Чакай малко. Ще проверя.

Роу долови, че Варгас е отлепила телефона от ухото си и го е притиснала до гърдите си, за да заглуши разговора. Дочуваше обаче, че води разгорещена дискусия с някого в кабинета си.

Когато приключи, Варгас докладва в слушалката:

— Хората ми потвърдиха, че са проследили Уон до летището и единият го е видял как минава през охранителния пункт. Какво се е случило?

— Хората ти трябваше да потвърдят, че Уон наистина се е качил на самолета. Ето какво се е случило.

— Знам, но сме натясно. Извикаха ги по друг случай. Решихме, че всичко е наред, щом е минал през охранителния пункт.

— Очевидно не е наред. Екипът ни в Нашвил казва, че не е слязъл от самолета.

— Мамка му — отвърна Варгас. — Сигурно е излязъл, след като хората ми са си тръгнали. Съжалявам много, Хайди.

Роу усети как я заболява главата.

— Прави сте, Хайди — продължи Варгас. — Уон определено е замислил нещо. Доста зор си е дал да ни подведе.

— И доста скъпо му е излязло — отбеляза Роу. — Защо просто не си е купил евтин билет до Оукланд?

— Знам колкото теб. Междувременно ти си в Хюстън, а аз — в Лос Анджелис. Хората ми са изпуснали топката. Как да поправя грешката?

Роу отвори уста да обясни, но другата й линия изжужа. Тя погледна екрана и каза:

— Ще ти се обадя по-късно.

Не дочака Нанси да отговори. Прехвърли на втората линия.

— Специален агент Роу.

— Агент Роу, обаждам се от централния офис на ФБР във Вашингтон — обясни женски глас. — Задръжте. Директорът иска да говори с вас.

Роу се бе срещала с директор Ериксън само веднъж, и то колкото да се здрависат. Никога не бе разговаряла лично с него.

— Агент Роу, директор Ериксън е — прекъсна мислите й мъжки глас.

— Да, директоре?

— С партньора ти работите по случая „Томи Уон“, нали?

Роу се изуми. Как е възможно толкова незначителен случай да привлече вниманието на директора? И защо точно сега? Опита се да сглоби мозайката, да намести наум всичките й части. Тръгна бързо към конферентната зала и почука по стъклото. Партньорът й я погледна и тя му махна да излезе в коридора.

— Агент Роу? — настоя директорът.

— Съжалявам, сър. Да, ние работим по случая „Томи Уон“ Защо се интересувате, сър?

— Ще ти кажа, когато се видим. Изпращаме самолет да те вземе. Междувременно искам да науча всичко, което знаеш за Уон.

— Значи ли това, че прекратяваме издирването на алаинската шесторка?

— Не — отговори Ериксън. — Всъщност вероятно ще го ускорим.