Брад Тор
Необявена война (15)

14.

Дубай, Обединени арабски емирства

Минаваше пет следобед и прашният Бур Дубай гъмжеше от туристи. Бизнесмените се прибираха у дома или отиваха да пийнат по чаша. Шофьорите на таксита, неуязвими за жегата, караха със спуснати прозорци и качваха или оставяха клиенти пред магазините с пъстроцветни надписи на арабски. Дрехи, бижута и електроника си съперничеха за вниманието на купувачите редом с молитвени килимчета, наргилета и антикварни мебели. Мирисът на Залива се смесваше с ароматите, носещи се от ресторантите.

Едно от първите наблюдения на Харват за Бур Дубай бе, че кварталът не е толкова стриктно охраняван колкото други в града. Нямаше камери по всяка сграда и всяка пресечка. Добра новина. Улесняваше задачата му.

Отново и отново прехвърляше в ума си как най-сполучливо да организира похищението на Кхурам Хан-джур. Да му изпрати покана от Фахад? Дали ще откликне? Дали ще реагира бързо? Кариерата — особено в тайните служби — го бе научила, че хората, склонни към рисково поведение, са изключително податливи на изкушения. Влече ги самият риск и винаги се стремят да надминат предишната авантюра. Основателно можеше да предположи, че ако Ханджур е в града, ще зареже всичко, за да се позабавлява с Фахад.

Съдейки по акаунта на Фахад в Грайндър, както и от въпросите, които колегата на Ливай му бе задал в затвора, Фахад и Ханджур не бяха контактували от седмица. От Харват се изискваше само да сложи подходяща стръв на въдицата.

С Ливай проучиха всички съобщения, които мъжете си бяха изпращали. След кратко разискване Ливай измисли кратка, но изкусителна покана. Сега оставаше само да чакат. Часовете минаваха.

Свързаха се с Ханджур едва след като пристигнаха в Дубай, провериха подсигуреното убежище за подслушвателни устройства и резервираха стая в „Арабски двор“. Ако Ханджур решеше да не отлага срещата, а бяха още на път от Абу Даби, щяха да пропилеят възможността. Съществуваше твърде голям риск, ако му се „играе“, а от Фахад го делят часове, Ханджур да намери друг партньор в Грайндър.

Въпреки тази опасност съобщенията на петдесет и седем годишния Ханджур подсказваха, че има слабост към двайсет и шест годишния Фахад. Харват предположи, че е нещо като афинитета на възрастните хетеросексуални мъже, блазнещи се от два пъти по-млади жени. Не беше сигурен, но се надяваше да излезе прав и хипотезата му да проработи в тяхна полза.

Когато клонираният телефон избръмча, Харват и Ливай веднага зарязаха всичко и прочетоха съобщението. Ханджур искаше да се срещнат. Беше написал: „ПК @1800“.

— „Пътят на коприната“ в 1800? — попита Ливай.

Харват кимна.

— Шест следобед в „Пътят на коприната“.

Започваха. Ханджур бе налапал стръвта, но сега настъпваше моментът за истинската работа. Най-големият проблем с Бур Дубай — като изключим трафика — бе липсата на паркинги. Пиколата в „Арабски двор“ откарваха и докарваха автомобилите на клиентите, но Харват не би заложил на карта операцията си, разчитайки на експедитивността на хотелския персонал.

Той оцени възможността един от екипа им да остане в колата и това му припомни за пореден път предимството на съвместната работа. Ливай и ресурсите й бяха неоценими.

Освен че остави човек в беемвето, тя разположи двама съгледвачи на улица „Ал Фахиди“, където се намираше хотелът. Задачата им бе да наблюдават за Ханджур и да преценят дали е сам. Ливай изпрати и мъж и жена в ресторанта, уж за дълга вечеря на маса, откъдето виждаха всеки влязъл и излязъл.

Не действаха безшумно както си представяше Харват, но постъпваха разумно, а Ливай познаваше отлично персонала си.

Най-сериозното предизвикателство бе къде и как да заловят Ханджур. Бур Дубай приличаше много на Френския квартал в Ню Орлиънс, но три пъти по-многолюден. Нямаше как да паркират, да го натъпчат в багажника и да потеглят, без никой да забележи. Дори да успееха да го упоят с рохипнол, пак щяха да се затруднят да го изведат от ресторанта и през хотела, без да привлекат внимание.

Ханджур трябваше доброволно да им свърши работата — да падне сам в ръцете им. Идеята най-сетне осени Харват и той я сподели с Ливай. Първите й думи бяха:

— Какъв е план Б?

Не прозвуча като вот на доверие.

Успя да я убеди обаче, обяснявайки й подробностите. Не че нямаше да подготвят план Б. Подготвиха и план В, Г и Д. Проваляха ли се и те, щяха да преминат към план М — „Мамка му, ще импровизираме“. Понякога, колкото и да се опитваш да предвидиш всяка възможност, нещата просто се объркват. В такъв случай събитията обикновено се развиват бързо. Тогава разчиташ на опита и на обучението си и впрягаш способностите си, за да постигнеш целта. Често изникваха непредвидени обстоятелства. Харват се надяваше този път да му ги спестят.

В шест без седем минути им се обадиха, че мъж, отговарящ на описанието на Кхурам Ханджур, току-що е паркирал пред хотела. Предал на пиколото белия си мерцедес и влязъл вътре. Бил сам.

Докато съгледвачът обясняваше как е облечен Ханджур, Ан Ливай съобщи на другите от екипа — първо на двойката в ресторанта — че мишената е пристигнала.

После се обърна към Харват:

— А сега какво?

— Сега ще чакаме — отговори той.

Хотел „Арабски двор“ бе построен около просторен атриум със стъклени асансьори, които се изкачваха пред очите на посетителите. Така Коулс, седнал в приземното фоайе, успя да проследи как Ханджур прекосява мраморната зала, качва се в един от асансьорите и се отправя към нивото на „Пътят на коприната“. След като докладва движенията на мишената, той се облегна назад и се престори, че отпива с наслада от кафето си, продължавайки да наблюдава зорко фоайето и главния вход на хотела за нежелани гости.

— Прихванахме го — съобщи агентката в ресторанта по блутут слушалката, пъхната в ухото й. Видя как Ханджур поговори със салонната управителка и се настани до маса близо до прозорците.

Ханджур бе олисял мъж, среден на ръст и кльощав. Късо подстриганата му черна брада очевидно бе боядисана. Носеше стилни очила без рамки, панталони в цвят каки, бяла копринена риза с къси ръкави и меки мокасини. Върху дясната му китка проблясваше голям златен „Ролекс“, златен пръстен с печат красеше лявото му кутре. Нямаше други бижута и на пръв поглед ръцете му бяха празни.

Поръча джин с тоник и огледа залата, докато отпиваше от чашата, чакайки компаньона си. Младите агенти от ЦРУ го следяха с периферното си зрение, преструвайки се, че са погълнати един от друг. Последното, което искаха, бе да се досети, че го следят.

Когато часовникът на телефона му показа две минути след шест, Харват изпрати снимка на Ханджур — възглавница върху разтурено легло. Върху възглавницата бяха подпрени две малки найлонови пликчета, привидно пълни с метадон и синтетична марихуана. Имаше и кутия с презервативи и червена роза. Текстът гласеше лаконично „501“ — номера на стаята.

Ханджур извади телефона си от джоба и прочете съобщението. Извади портфейла си, остави няколко банкноти за сервитьорката и отиде при салонната управителка. Размени няколко думи с усмихнатата жена и й даде бакшиш. Излезе от ресторанта. Агентката на ЦРУ докладва на Ливай, а тя на свой ред алармира Коулс във фоайето да наблюдава асансьорите. Повдигнал чашата с кафе пред устните си, Коулс насочи вниманието си към асансьорите и описа стъпка по стъпка какво вижда, завършвайки с:

— Асансьорът спира на петия етаж. Той слиза. Тръгва към вас.

Ливай погледна към Харват и каза:

— Идва.

Вратата беше открехната. Влезеше ли, Ханджур щеше да прекоси късия коридор с тъмната баня вдясно. Нощните лампи бяха включени, но покрити с червени кърпи, за да светят приглушено в хармония с духа на рандевуто. Носеше се аромат на благовонна свещ, за да изглежда, сякаш Фахад се опитва да прикрие, че вече е започнал партито и е готов да премине веднага към „играта“. Завивката лежеше на пода пред леглото. Радиото свиреше тихо.

Приглушена светлина, благовонни свещи, отметната завивка и музика — декорът бе предназначен да извади Ханджур от равновесие, да подсили в съзнанието му картината, която иска да види.

Сега оставаше само да влезе през вратата. И той го направи.