Тери Пратчет
Дядо Коледа започва работа в зоопарка

Дядо Коледа спеше непробудно на канапето, захлупил лицето си с вестник, и похъркваше. Госпожа Коледа седеше от другата страна на пламтящата камина, кърпеше му чорапите и мрънкаше.

— Почна да ми писва вече! Напоследък работиш само една вечер годишно и дори да сколасат да ти платят навреме, трябва да храним елените! Крайно време е да си намериш нова работа, момчето ми.

— Ъъ? Какво? — надигна се Дядо Коледа и седна.

— Нова работа — повтори госпожа Коледа и подхвана нов чорап. — Нещо, дето ще ни докара малко парици отгоре, а и няма да ми се мотаеш из краката по цял ден. Пък може дори да ти хареса.

— Абе за това не знам — поглади Дядо Коледа брадата си. — Мъж с моето положение си има своите отговорности, нали знаеш…

А после си помисли: това, дето го говори тя, е разумно! Като малък исках да стана машинист на влак. Питам се какво ли още бих могъл да върша?

И тъй, на другата сутрин изтупа от праха стария си сив костюм (насам-натам обикновено ходеше облечен в червен костюм с украса от бяла кожа), госпожа Коледа му направи сандвичи и той тръгна да си търси работа.

— Действително ли сте Дядо Коледа? — попита смаяно мъжът в бюрото по труда. — Гледай ти! Помня, че като бях на девет години, ми купихте влакче.^[1]

— Да, да, добре си го спомням — отвърна Дядо Коледа, докато сядаше.

Служителят от бюрото се залови да попълва формуляр.

— Казвате, че можете да летите, но нямате книжка за пилот. Влизате в хорските къщи през комина, ама, честно казано, това ми звучи малко обирджийски. Раздавате разни неща. Хммм… Леле, не знам. Много е трудно. Сигурно нямате кой знае какъв опит с грижите за животни?

Дядо Коледа, който съвсем бе увесил нос, живна.

— Разбира се, че имам! — заяви той. — Северни елени, бели мечки и тъй нататък.

— А! — възкликна служителят. — Значи в зоопарка имат тъкмо работа за вас.

— Какво е зоопарк?

— Там държат животни, за да ни помагат да ги разберем по-лесно и за да спасяват онези, застрашени от измиране. Както си го представям, сигурно е голяма веселба — само идете и кажете, че аз ви пращам, сигурно даже и униформа ще ви дадат!

На другия ден Дядо Коледа отиде да постъпи на работа в зоопарка в Блекбъри.

Около два часа по-късно на мъжа от бюрото по труда му се обадиха по телефона и разговорът продължи много дълго (както когато човекът отсреща е страшно, ама страшно ядосан).

И щом затвори телефона, Дядо Коледа се промуши стеснително в стаята, все още облечен в униформата си от зоопарка.

— Е — рече сурово служителят. — Хубава сте я забъркали!

— Знам — отвърна тихичко Дядо Коледа.

— Пуснали сте маймуните от клетките…

— Знам.

— На всички сте давали да яздят слоновете безплатно…

— Ами видите ли, много ми дожаля за тях. Пък и на слоновете им хареса…

— И сте научили хипопотамите да летят. Летящите хипопотами са нещо много опасно!^[2]

— Нямаха елени, нали разбирате — рече нещастно Дядо Коледа.

— Не разбирам, да ви кажа! Не се ли сещате за нещо друго, което бихте могли да вършите?

— Искам да стана астронавт или каубой — отвърна Дядо Коледа.

— Хъм! — възкликна служителят. — Тези не се търсят много-много. А продажба на сладолед? Тук на едно място търсят сладоледаджия…

 

 

Два часа по-късно Дядо Коледа предпазливо потегли от сладоледената фабрика в Блекбъри зад волана на фургон в яркожълто и розово с надпис Мистър Бррррр отстрани. Спря на едно подходящо на вид място и скоро купища деца се редяха за сладолед.

— Един малък сладолед във вафлена фунийка, моля — поръча първото дете.

Дядо Коледа напълни фунийката и я погледна притеснено.

— Тоя сладолед хич не е много — рече той и плясна върху фунийката още две големи гребки, а после добави и вафличка, две шоколадени джунджурийки и половин дузина черешки. — Ето! — засмя се той. — Струва двайсет пенса.

Момченцето погледна слисано сладоледа и само след миг край фургона се натрупа грамадна навалица. Дядо Коледа се веселеше като никога през живота си и трупаше грамадански конуси от крем, накичени с всякакви завъртулки, заврънкулки, черешки^[3] и вафли. И ги продаваше кажи-речи за без пари, че и по-евтино.

Ето това е тъкмо работа като за мен, мислеше си той, щастлив.

— Тъй — рече служителят. — Пак в хубавичка каша ме забъркахте.

— Извинявайте — каза печално Дядо Коледа.

— Според управителя на сладоледената фабрика сте се отървали от сладолед на стойност сто лири срещу седем лири! Много, много са сърдити — рече строго служителят, вперил очи в записките си. — Има ли нещо, дето да можете да вършите, без да го оплескате?

Дядо Коледа, който действително много съжаляваше и тъжеше, си издуха шумно носа.

— Срамота ми се виждаше да взимам парите на дечицата — обясни той.

— Вижте, единственото друго работно място, с което разполагаме и което би ви подхождало, е за градинар — рече по-любезно служителят. — Здравословен живот на открито в дирекция „Паркове и градини“ в Блекбъри, Мисля, че това ще ви устройва, а и надали ще успеете да се забъркате в някаква беля.

 

 

И тъй, на другия ден Дядо Коледа започна работа в един от общинските парници и доста време изглеждаше, че се справя много добре. Нали беше нещо като старомоден магьосник, видите ли, много го биваше да кара растенията да растат, а и много му допадаше да се мотка там, да кастри и да сади.

— Много добре се справяте, господин Коледа — рече му главната градинарка след няколко дни. — Всъщност си мисля, че можете да засадите утре голямата цветна леха пред Кметството, Нали се сещате, онази, с фигурите.

Дядо Коледа се сещаше. Горе-долу всеки месец сменяха цветята в тази леха и цветовете изписваха имена или пък изрисуваха герба на общината и тям подобни интересности.

— Изборът на мотив ще предоставим на вас — рече главната градинарка. — Нещо изискано от иглики може би?

Дядо Коледа си помисли хубавичко, а после тръгна, като взе градинарските си инструменти и една голяма ръчна количка. Застла около лехата платнено покривало и се захвана за работа. Когато спря, часът вече отиваше към пет и стана време да се пие чай.

След малко главната градинарка дойде да провери как се е справил. Щом съзря лехата, спря вцепенена и ченето й увисна от изумление.

— Не ви ли харесва? — попита смутено Дядо Коледа.

— Вие сте изписали Весела Коледа с цветя! — избъбри главната градинарка. — Но Коледа е чак след единайсет месеца! Такова нещо не можем да позволим!

— Мислех си, че това може да поразвесели хората — рече Дядо Коледа. — Навярно съм уволнен?

— Боя се, че кметът ще настоява за това, щом види лехата — отвърна главната градинарка.

И тъй, Дядо Коледа се оттегли към бюрото по труда, където служителят вдигна очи от папките си и попита:

— Какво, пак ли вие?

— Имахме малки разногласия относно една цветна леха, нали разбирате.

— Всъщност не разбирам, ала бездруго сега разполагаме с работни места само за шофьори на валяци и за пекари, а само като си представя каква ще я свършите и на двете места, изпадам в ужас.

Той даде на Дядо Коледа да попълни един формуляр, в случай че изникне някоя работа, а после старецът се прибра. Госпожа Коледа переше червения му костюм, та да е готов за декември.

— Като че за нищо не ме бива — рече Дядо Коледа, докато си събуваше ботушите.

— Направо не знам как ще се оправяме до следващата Коледа — оплака се госпожа Коледа.

И тъкмо тогава на вратата се почука. Беше служителят от бюрото, тъй запъхтян, че дъх не можеше да си поеме, и с попълнения от Дядо Коледа формуляр в ръка.

— Вие защо не ми казахте, че сте на шестстотин години? — попита той.

— Значи било важно?

— Разбира се — та вие трябва да получавате държавна пенсия! Като се замисля, трябва да ви отпуснат нещичко и за петстотин трийсет и петте години, които сте пропуснали! Та това са хиляди и хиляди лири!

— Държавна пенсия ли? — зачуди се Дядо Коледа. — Представи си само! Заповядайте, влезте да пипнем по един чай!

И пийнали.

Бележки

[1] Всъщност онази година Дядо Коледа купи влакчета на всяко деветгодишно дете. ↑

[2] Последно ги видяха да прелитат над Ламанша по посока на Африка. На хипопотамите им беше писнало да ги изучават и спасяват и решиха да си се спасяват самички. ↑

[3] Най-сетне всичките тия захаросани черешки да влязат в употреба! ↑