Тери Пратчет
Чудовището от Блекбъри

— Сега това, което трябва да решим — рече важно кметът на Блекбъри — е как да сторим тъй, че Блекбъри да се прочуе и да привлече туристи.

Той отпи от чашата с вода на бюрото си и огледа членовете на съвета.

Провеждаше се поредното заседание на общинския съвет. Слънчевите лъчи струяха през прозорците на старото викторианско кметство, а навън стрелките на часовника на кметството сочеха три без десет. От деветдесет години не бяха помръднали.

— Хайде де — подкани ги кметът. — Вие разбирате ли, че има хора, които не са и чували за Блекбъри? Нито за новите ни отоплявани бани, нито пък за новаторския план за изхвърлянето на отпадъци? Нашият град е тъй пропит с история, че… ъъ… че… е пропит с история. Но повечето хора дори не знаят къде се намира!

Членовете на съвета спряха да зяпат през прозорците и да си играят с попивателните. Най-сетне членът на градския съвет Найджъл Кофасмотана рече:

— Вижте сега, Тънбридж си има минералните извори, Бат — кифличките, Уиндзор — замъка, Брайтън — кея, ама ние какво имаме?

Всички тръснаха глави. Дори главните шосета не минаваха край Блекбъри. Понякога група викарии пристигаше да види странните готически пейки в катедралата, но освен тях в града нямаше нищо, което да привлича туристи.

Никой прочут човек нито бе живял, нито бе умрял тук. Хенри VIII някога бе казал „Къде е Блекбъри?“ и Уилям Шекспир можеше да си напише пиесите и там, ако вместо това не бе объркал завоя и не се бе върнал обратно в Стратфорд на Ейвън, но стотици години наред Блекбъри така и не бе влязъл в новините.

— И това не е справедливо — заключи кметът. — Не е честно. Предложения?

— Какво ще кажете за фестивал на изкуствата? — обади се някой.

— Правено е — отвърна кметът.

— Карнавал на цветята? Голям концерт? Изложба на коне?

— Не е достатъчно интересно — отхвърли ги кметът. — Но ми хрумна една идея. Да речем, че си имахме чудовище като онова от Лох Нес? То щеше да докара тук хора! А нали знаете — продължи той — че е напълно вероятно в Мързелан да се подвизава чудовище! Тоест искам да кажа — не знаем със сигурност, че няма, нали така?

 

 

Мързелан беше едно доста голямо езеро в парка в градския център, тинясало и обрасло с бурени. На другия ден хората доста се учудиха, като видяха три тайнствени гърбици да се подават насред водата и после пак да потъват.

Кметът свика специално заседание на съвета и членовете му станаха на крака и го аплодираха.

— Хванах пазача на парка да го стъкми от три стари гуми — призна си той. — Да видим сега дали някой ще каже нещо за него.

На другия ден някой откри големи следи от ципести крака край Мързелан — били направени с чифт плавници на сина му, както обясни кметът.

— Ето ни! — рече кметът, като отваряше брой на „Коравчакълска комета“ — Между Женските институти и моя снимка от връчване на награда в начално училище. Невероятни гледки в езерото Мързелан: проучват за чудовище, съобщи съветът. Хммм, не е зле, не е зле.

Той седеше в своята приемна, качил крака на полицата над камината и запретнал кметските си ръкави.

Господин Пател, градският писар, бе приседнал на ръба на канапето, положил бомбето си на колене.

— Не съм убеден, че това ми харесва, господин кмете — смънка той. — Не е честно. Заблуждаваме обществото. Знаете, че чудовището представлява само три стари гуми и чифт водолазни плавници.

Кметът погледна през прозореца. Оттам се виждаше Мързелан, жабунясалото езеро в парка. Край него се бяха наредили поне деветима души.

— Да, нечестно е — призна той. — Обаче подтикна народа да се разшуми. И още по-важно, в Блекбъри идват хора.

Вярно си беше. Откакто пазачът на парка за пръв път беше обиколил с плуване езерото, повлякъл подире си старите гуми, в Блекбъри пристигаха хора. Хотел „Въздържание“ и четирите градски кръчми бяха препълнени. Госпожа Амрит Гош долу в старата чайна измисли ястие с име „Изненадата на Блекбъри — яхния ай ла Чудовище“. Планът на кмета да превърне Блекбъри в туристически център сработваше.

По-късно същия ден дойде една любезна дама от „Ежедневно четиво“ с фотограф, а двама професори от Коравчакълския университет отидоха да ръчкат по краищата на езерото с мрежа за ловене на скариди.

На другата сутрин Блекбъри бе споменат в три национални вестника и за пръв път в своята история градът бе сполетян от проблеми с уличното движение.

Съветът така и не бе повярвал, че автомобилите са нещо повече от мимолетна прищявка, ала скоро главната улица бе плътно задръстена от коли и автобуси. Колкото до парка, навалицата беше изпотъпкала всички цветя и растения.

Кметът нареди на местните печатари да отпечатат много картички и плакати с чудовища, а после стори нещо, което нито един кмет не бе правил от деветдесет години насам — накара мъж да се покачи на стълба и да поправи часовника на кметството, и за пръв път от близо век Блекбъри престана да живее постоянно в три без десет.

Даннн! Даннн! Даннн!

Три часът — и всички се спряха, потресени. Часовникът удари четири часа, а улиците гъмжаха от коли с пищящи клаксони.

В пет часа пред кметството се събра сърдита тълпа и тя настояваше да види кмета.

В шест часа някой метна увеселителна бомбичка.

В седем часа един самолет пресече звуковата бариера точно над града и кметът разбра, че полетите от летище Коравчакъл са пренасочени над Блекбъри.

В осем часа тълпа местни жители настоя да застрелят чудовището.

А в девет часа пазачът на парка хвана настинка.

— Положението взе да става малко мъчно — призна кметът. — Не съм и предполагал, че чудовището ще предизвика всичко това!

Някой почука на вратата му. Той отвори предпазливо.

Пазачът на парка пъхна глава през вратата, а после, то е ясно, я последва и тялото му. Бе докаран със синьо-бели раирани бански гащи от врата до коленете, водолазни плавници, официална шапка, купища водни бурени, бял мустак, целия окалян, и простор за пране, опасан през кръста му, с три навързани на равни разстояния вътрешни гуми на него.

— Учудвам се, че дори за миг си забаламосал някого — рече строго кметът. — Приличаш на чудовище толкова, колкото и леля ми Мейбъл, а тя не мязаше на чудовище особено.

— Подавам си заявлението за напускане, ако не възразявате, сър — рече пазачът и кихна. — Не си падам по туй да се правя на чудовища, сър, не затуй съм роден и възпитан. Цветя и полянки — това да, ама да го играя чудовище — не.

И той зашляпа обратно, като кихаше.

Леле-мале, леле-мале — помисли си кметът. И него много го биваше да отглежда слънчогледи. А всички шосета са задръстени от коли, градът кънти от врява и целият е задимен и осеян с боклуци — и само аз съм виновен!

Защото, разбира се, тъкмо на кмета му бе хрумнало да хване пазача на парка да се прави на чудовище в Мързелан. Но какво ли можеше да се направи вече? Вредата бе нанесена. Блекбъри бе станал много популярен град.

Кметът си облече палтото и се отправи с бърза крачка навън, към парка. Не можеше да го познае човек. Около Мързелан, старото жабунясало вирче, бяха вдигнали големи редове със седалки. Имаше и лунапарк. Всички цветни лехи бяха изпотъпкани. Едно малко дете притича покрай кмета и закачи за палтото му валмо лепкав захарен памук.

— Само аз съм виновен — рече тъжно кметът.

Точно тогава тълпата посетители, скупчили се около Мързелан, нададе вик.

Мислех си, че пазачът си е отишъл, рече си кметът.

Той си проправи път през тълпата, излезе най-отпред и там, сред езерото, се виждаха три обръча — същински гърбици на чудовище! Кметът изтича до ръба му.

— Я излез! — извика той. — Не си струва да продължаваме.

Грамадна кална глава се надигна от водата и вторачи в кмета хлътнали очи. И мустак си имаше, също като пазача, обаче дълъг и зелен. Чудовището бе покрито със седефени люспи. То се измъкна от водата на две големи ципести ходила и засъска като чайник.

Изпообърнаха седалките и всички хукнаха да се спасяват! Освен кмета. Той стоеше като вкопан на мястото си от ужас.

Чудовището се прозя, а после двете грамадни кожести крила на гърба му се разтвориха и замахаха отмерено. То прелетя над лунапарка и отхапа върха на кулата с пързалката, а после свърна и отлетя към морето.

След няколко часа Блекбъри се опразни.

Кметът изтича да настигне пазача на парка и му се примоли да остане, а после свика специално заседание на съвета.

— Сигурно е живяло милиони години в нашето езеро — рече той — но ако кацне в някой град, жива да я ожалиш градската управа. Мисля, че Блекбъри е най-добре да бъде оставен на мира.

И той прати един човек да се качи на часовниковата кула и пак да спре часовника.

И Блекбъри, без чудовището, отново се унесе в дрямка, както когато винаги е три без десет следобед.