Тери Пратчет
Предговор

Насочете поглед към една въртяща се планета в космоса…

Съсредоточете се върху една малка страна в Северното полукълбо — Великобритания.

По-близо, още по-близо… и в западния край на Лондон ще видите графство Бъкингамшир. Селца и лъкатушни селски пътища.

И ако можете да се върнете назад във времето, в средата на шейсетте, току-виж сте мярнали млад момък на мотор да се спуска по един такъв път, мушнал в джоба на якето си бележник и писалка.

Това съм аз. Младши репортер от „Бъкс Фрий Прес“, пратен да отразява местни събития. При повече късмет отразявах разни неща като селски панаири, нали ги знаете: мъжете си пъхат невестулки в панталоните, народът наминава за жаби в кофа, тук-там пита сирене се търкулва с шеметна скорост надолу по хълма…

Голяма веселба падаше по онова време. И някъде посред цялата тази веселба се научих да пиша, като четях книги от библиотеката — колкото можех да замъкна вкъщи. И тогава започнах и сам да пиша разкази — разкази за млади читатели, които отпечатваха всяка седмица във вестника.

Историите в този сборник са подбрани от тях. В тях има дракони и магьосници, общински съветници и кметове, костенурка авантюрист и езерно страшилище, а също и много островърхи шапки и някое и друго вълшебно заклинание (няколко от тях даже действат точно както се предполага). От някои от тези ранни разкази дори се роди първият ми роман, „Килимените хора“.

Тъй че обърнете страницата и прочетете разказите, които съм писал в юношеството си, почти както са били публикувани за пръв път, макар и аз, възрастният, да съм ги пипнал само мъничко и да съм добавил някои малки детайли — дръп тук, щип там, бележчица под линия, където трябва — и всичко това, защото аз, по-младият, тогава не съм бил чак толкова умен, колкото се извъдих после.

Но онзи наивен млад момък на мотора и аз, брадатият възрастен с черната шапка, сме един и същи човек; и единственото, което и двамата някога сме искали да правим, е да пишем за хората, достатъчно пораснали, та да разбират.

И да си въобразяват…