Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (36)

Трийсет и пета глава

Звукът на сирените се усилваше. В същото време силите й намаляваха. Животът бавно изтичаше от тялото й.

Беше тъмно и много тихо в тази снежна пещера. Вече никой не пееше и единственият звук бе хрипливото дишане на другия човек.

В тишината й се струваше, че чува собствения си пулс.

Туп, туп, туп.

Ставаше все по-бавен. Въпреки че той не я бе намушкал, Юлие знаеше, че няма да издържи още дълго в този студ.

Представи си, че чува сърцебиенето на мъжа, който се бе опитал да я спаси. Но знаеше, че халюцинира между моментите яснота, когато разбираше какво й се случва.

„Ще измръзна до смърт. Затова ми е толкова топло. Чела съм някъде за това. Сънища, халюцинации, топлина. Така напускаме този живот.“

 

 

Турвал Йенсен мислеше най-вече за Уд Сингсакер.

Защо той винаги пристигаше пръв и понасяше най-големите щети? А бе най-слабият от всички тях. Бе онзи, който най-малко можеше да си позволи стреса. Йенсен отдавна си мислеше, че неговият колега се бе върнал на работа твърде скоро след операцията и че Братберг трябваше да му дава по-лесни задачи, вместо да го кара да разследва най-важните и напрегнати случаи. Подозираше, че Сингсакер бе много по-дълбоко засегнат от болестта, отколкото признаваше, а вместо това се опитваше да прикрива или омаловажава трудностите, които изпитва. Йенсен не бе споделил тези свои притеснения с него. Не знаеше дали това го прави добър, или лош приятел. В момента това нямаше значение. Важното бе да го намерят жив и здрав. Надяваше се, че нищо лошо не му се е случило, след като се бе обадил в участъка. Надяваше се, че все още бе жив.

Бяха се събрали на улицата пред къщата. Шест полицейски коли, две линейки и пожарна кола с брадви, стълби и друго оборудване, което можеше да потрябва. Бяха отцепили цялата улица и бяха започнали да евакуират съседите. Един от тях веднага се бе оплакал, че колата на Сингсакер е навлязла в двора му и повредила оградата му. Бяха загубили много време в опити да успокоят мъжа, но не можеха да си позволят да рискуват в опасна ситуация като тази. Най-близките къщи трябваше да бъдат евакуирани.

Йенсен ръководеше операцията; не даваше вид колко е притеснен. Нареди на униформените полицаи да заемат позиции. Нямаха информация, че притежава огнестрелно оръжие. Вече бе тъмно, а това бе предимство за тях. Беше говорил с пожарникарите и ги бе попитал дали могат да изключат тока в целия квартал. Един от тях се оказа електротехник. „Странно, помисли си Йенсен. Един от пожарникарите винаги се оказва електротехник“. Въпросният мъж тръгна към електроразпределителната кутия, която се намираше на няколко къщи разстояние, понесъл голям инструмент. Всички притихнаха в очакване и след малко лампата над входната врата на къщата на Рьоед изгасна. Няколко секунди по-късно всички улични лампи в квартала също изгаснаха.

Йенсен се зарадва, когато мракът ги обгърна. Така мислеше по-ясно, въпреки че страхът продължи да го човърка. Дори се засили. С всяка задача, която изпълняваха, всяко рутинно действие, което извършваха, и всяка минута, която изминаваше, ставаше очевидно, че нещо не е наред. Беше твърде тихо.

Йенсен имаше чувството, че къщата е празна. Или поне че вътре няма живи хора.

— Изпращаме екип! — извика той. — Влизаме през входната врата!

Група мъже от екипа за бързо реагиране се придвижиха към къщата като безшумни сенки. Разделиха се и заеха позиции от двете страни на вратата. След миг нахлуха вътре с крясъци и шум.

„Искат да го стреснат, помисли си Йенсен. Тези момчета знаят какво правят.“ Петнайсет минути по-късно стоеше, загледан в трупа на Муна Гран. Екипът за бързо реагиране бе обезопасил къщата, но не бяха открили Сингсакер, Юлие Едвардсен или Юнас Рьоед.

Няколко полицаи се бяха приближили зад Йенсен. Повечето бяха свалили шапките си. Йенсен имаше трийсет и пет годишна кариера на полицай. Отдавна не бе губил колега при изпълнение на служебния дълг. Защо трябваше да се случва точно сега? Защо Муна трябваше да е толкова по-млада от него, с цял живот пред себе си?

Не издържа и излезе от стаята. Грунгстад трябваше да поеме нещата оттук.

Вече навън, той се замисли, забил поглед в земята. „По дяволите, Уд, къде си?“

Тогава видя кървавата диря в снега.

Използва фенера си, за да я проследи през двора и около огромната снежна преспа. Видя отвора.

Потръпна, когато забеляза брадвата в снега — острието й бе покрито с кръв. Пулсът му запрепуска, той се наведе и пропълзя през прохода, широк едва колкото да го пропусне.

Насочи фенера право напред и видя голямо пространство, издълбано в снега. Почти можеше да се изправи в него и имаше достатъчно място за трима души, легнали един до друг. Разгледа трите безжизнени тела. По средата лежеше мъжът, когото бяха преследвали. От гърлото му стърчеше дръжката на нож. Незнайно защо Йенсен почувства, че мъжът сам си бе причинил това, но Грунгстад и Кителсен трябваше да го потвърдят. Раната все още кървеше. Кръвта, която бе покапала в снега, вече се бе превърнала в ледена кора.

Вляво лежеше Юлие Едвардсен. Очите й бяха затворени.

Сингсакер лежеше по корем с извърнато лице. Имаше дълбока рана в бедрото.

Йенсен се наведе и докосна шията на Сингсакер. Задържа пръстите си за миг, след което ги премести малко по-нагоре; най-накрая усети пулса. Беше слаб. Слаб като муха, която бе пернал с върха на пръста си. Извади радиостанцията и бързо издаде няколко заповеди. След това се премести при момичето и провери и нея. Тя също имаше пулс. Много слаб, но все пак го усети.

Но Юнас Рьоед беше мъртъв.