Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (35)

Трийсет и четвърта глава

Тронхайм, 1767

Ниле Байер яздеше към Тронхайм рано сутринта. Насочи се към крепостта, градът се ширна под него в светлината на утрото.

Беше малък град. След годините, които бе прекарал в Копенхаген, Байер винаги щеше да смята Тронхайм за малък град и се опасяваше, че по един или друг начин това ще се окаже фатално за него. Но сега не можеше да не се възхити гледката, огряна от първите слънчеви лъчи: старите дървени сгради със сламени покриви, улиците, кочияшите, музикантите, учените, рибарите, благородниците и пияниците, курвите и лунатиците. Чувстваше известна привързаност към странната малка държава, в която се бе озовал. Норвежците имаха необяснима вяра в бъдещето. В същото време той идваше от стара държава, населена с мрачни, намусени хора, които бяха твърде заети да я бранят. Но в Тронхайм, в малка и бедна Норвегия, животът процъфтяваше. Тук се продаваха най-новите книги от Европа. Правеха се научни изследвания. Разискваха се нови идеи. Това бе нова ера за Норвегия.

Байер си спомни как през една дъждовна вечер, когато го бяха поканили в дома на Сьорен Енгел, епископ Гюнерус, може би най-мъдрият и образован норвежец, когото бе срещал, бе споделил нещо с него.

— Норвегия е страна, която скоро ще бъде преродена — бе заявил епископът. — Затова хората тук гледат с добро око на бъдещето.

Тези мисли трябваше да оправят настроението му, но не можеха да разсеят кошмарните спомени от онова, което се бе случило снощи. Виждаше картините отново и отново пред очите си. Светлината, изригнала от дулото на пистолета. Шведът, паднал възнак, мъртъв. Червеното петно, разцъфнало на бялата му риза. Краката, стърчащи от гроба. Близката река, с нейното примамливо обещание за вечен мир. Ниле Байер се бе превърнал в убиец от последния път, когато бе видял Тронхайм. И щеше да прекара остатъка от живота си като убиец.

Дръпна юздите на коня и се насочи към кабината на лодкаря. След като се прехвърли на другия бряг, той пое право към вкъщи и спа до края на деня.

 

 

Сънува, че се е върнал в реката. Двамата шведи бяха станали от гроба и се взираха в него, сякаш го съжаляваха. След това долетяха мухи, които ги накацаха. Насекомите идваха от всички посоки и постепенно покриха двата трупа от главата до петите, превръщайки ги в жужащи сенки в нощта. Байер вдигна пистолета и стреля в тъмното. Мухите отлетяха. Двете тела бяха изчезнали.

Байер се въртеше неспокойно в леглото. Посегна към бутилката, която бе оставил на нощното шкафче. Беше празна. Нямаше нищо за пиене, освен една стомна вода от Илабекен, която бе стояла твърде дълго. Той алчно изгълта водата, цял разтреперан. Нощницата му бе пропита с пот. Захвърли я и се облече. Сетне излезе, яхна коня и препусна в нощта.

Събуди лодкаря в Братора и му плати три пъти повече от обичайната такса, за да го прекара през реката. Насочи се към имението „Рингве“. Пристигна няколко часа след полунощ. Всички спяха, което бе добре, тъй като не бе дошъл на посещение. Върза коня си в гората около имението и измина остатъка от пътя пеша. Вместо да тръгне към предния двор, той мина през високата трева и се насочи към задния. Там откри цветните лехи, засадени от съпругата на капитана, и започна да копае.

Копаеше с голи ръце. Пръстта влизаше под ноктите му. Беше тежка работа, но той бе изпаднал в нещо като транс. Спомените от вчерашните събития, липсата на алкохол и ярката звездна нощ — всичко това го изпълваше с енергия, той забравяше ограниченията на дебелото си, тежко тяло. След малко откри онова, което търсеше. Извади го от влажната почва и го избърса с опакото на ръката си. После се усмихна за пръв път от няколко дни. Взе нещото, което бе намерил, и го прибра в дисагите на коня си.

Веднага препусна обратно към града. Когато пристигна, все още оставаха няколко часа до утрото. Този път спа много добре и когато се събуди, най-накрая се чувстваше отпочинал.

Слезе в кабинета си. Там завари полицай Торп, който скочи на крака, когато началникът на полицията отвори вратата.

— Хората се разтревожиха — рече той и наклони глава на една страна. — Къде беше?

— Преследвах един призрак — отвърна Байер. Той разказа на Торп за опита си да залови шведа. Но в тази версия на историята шведът успя да му се изплъзне при Мерокер и да премине границата заедно с трупа.

— Трябва да оставим този случай зад гърба си — заключи Байер.

— Това ще е добре — рече Торп. — През последните няколко дни имаше много неща, които не успяхме да свършим. Получихме оплаквания за бира, разредена с вода, за мухлясал хляб, който пекарят Ериксен пробутвал на хората, и за търговци, които продават на пазара без разрешение. Имаме достатъчно работа.

— Да, със сигурност имаме достатъчно работа — отвърна Байер разсеяно.

Той седна и разлисти бележника на бюрото си. Това бе бележникът на Йон Блунд и след малко попадна на балада, която харесваше. Наричаше се „Златният мир“. В нея ставаше дума за дълбок сън, изпълнен със сладки сънища — нещо, за което копнееше повече от всичко друго. Забеляза, че това е последната песен в бележника. Следващата страница бе откъсната, а останалите бяха празни. Отдели листовете с баладата, отиде до печката и остави бележника при подпалките на пода. Щяха да го изгорят наесен. Обърна се към Торп, който седеше на другото бюро, погълнат от някакви важни документи.

— Има още едно нещо, което трябва да направя, преди да посветя цялото си внимание на възстановяването реда по улиците на Тронхайм — рече Байер. — Междувременно, скъпи Торп, ти трябва да се справиш с хаоса, както можеш. Предлагам ти да започнеш с мухлясалия хляб. Това звучи като сериозен проблем, който може да донесе голяма парична глоба в градската хазна.

Байер сгъна листовете с текста на приспивната песен, прибра ги в джоба на жилетката си и излезе.

 

 

— Искате само три копия? — попита Виндинг, вдигнал листовете над главата си, сякаш по-добре се виждаха от разстояние.

— Опасявам се, че един беден началник на полицията не може да си позволи повече — отвърна Байер с извинителна усмивка.

— Можете да си поръчате по-евтино копие. Не че не можем да отпечатаме рисунката, която искате, на заглавната страница. Имам отлични художници в моята печатница — може би най-добрите в занаята, въпреки че не обичам да се хваля. Но подобна рисунка ще отнеме време и пари, за да се направи.

— Но я искам — отвърна категорично Байер.

— Ще ви струва доста пари, както вече казах. И няма да мога да отпечатам вашите копия по-рано от… чакайте да видя. Сутринта на трети юли ще излезе първият брой на вестника. Мога да отпечатам вашите копия малко по-късно същия ден.

— Добре. Същия ден като вестника на Нисен. Сложете датата на заглавната страница, за да се знае.

— Добре. Значи искате рисунката, която ми описахте? Спящите хора, заглавието „Златният мир“, датата и името Йон Блунд на заглавната страница, заедно с текста, който идва преди песента? А на другите три страници да бъдат отпечатани самият текст на песента и мелодията? Това може да се окаже едно от най-добрите неща, които съм отпечатвал — рече Виндинг доволно. — Но ще ви помоля да ми платите предварително.

Байер извади портфейла си и го изпразни на тезгяха.

Сетне си тръгна. Върна в жилището си. Влезе в спалнята, коленичи, бръкна под леглото и извади големия, тежък метален предмет, който бе открил заровен в двора на имението „Рингве“. Взе го и се запъти към имението на Сьорен Енгел.

Вратата отново бе отворена от чернокожия прислужник. Размениха си няколко шеги, след което прислужникът, точно както бе направил предишния път, въведе Байер в ярко осветената библиотека.

— Извинете, сър, искате ли да взема този… този предмет? — попита мъжът, сочейки дискретно към това, което Байер бе донесъл.

— Не, благодаря. Ще говоря с твоя господар за него — отвърна началникът на полицията.

Сьорен Енгел го накара да чака почти половин час. Байер нямаше нищо против, защото веднага щом седна, му донесоха гарафа с вино. Освен това видя една забавна книга на рафта зад гърба си. Беше издание на пиесата „Животът е сън“ от испанския драматург Педро Калдерон дела Барка. Зачете се в нея и времето мина много бързо.

— Моля за извинение — рече Енгел, когато най-накрая се появи, — но съм много зает човек. Ако ме бе предупредил, че ще идваш, щеше да ми бъде по-лесно да ти отделя време.

— О, нямам нищо против да почакам малко, особено когато имам четиво и сладко вино — отвърна весело Байер и остави книгата на масата.

Енгел се усмихна широко.

— Знаеш ли какво означава думата „дефенестрация“, скъпи мой Сьорен? — попита неочаквано Байер.

— Разбира се, че знам — отвърна търговецът. — Кой не е чувал за чудовищните събития, случили се в Прага в началото на миналия век? Но защо питаш?

— Да се върнем на това след малко, ако нямаш нищо против.

— Разбира се — рече Енгел с неловка усмивка.

Лицето му се вкамени, когато Байер извади металния предмет, който бе скрил под стола си. Беше красиво отлята фигура. Всеки човек, който бе поне малко запознат с тези неща, щеше веднага да осъзнае, че е ветропоказател.

— Знаеш ли какво е това? — попита тихо Байер и вдигна фигурката, за да може Енгел да я види.

Търговецът пребледня.

— Откъде взе това? — попита студено той.

— Намерих го заровено в двора на имението „Рингве“. Странно, не мислиш ли?

Енгел се втренчи в началника на полицията, но не каза нищо.

— Ще ти разкажа една история — рече Байер. — Да кажем, че съм я сънувал.

Енгел продължаваше да мълчи. Пресегна се и изля остатъка от виното в чашата си. Изпи го на екс, после проговори:

— Надявам се, че няма да отнеме много време.

— Не, сънят е много кратък — отвърна Байер. — Имало едно време един мъж — започна, — който бил по-богат от всички останали големци в града, в който живеел. Имал и две красиви дъщери, но нямал мъжки наследник, който да поеме процъфтяващия семеен бизнес и да продължи семейното име. Както може да се очаква, този заможен баща бил крайно взискателен по отношение на мъжете, на които позволявал да прекарват време с дъщерите му. Онзи, спечелил сърцата им, щял да се превърне в сина, който нямал, и в бъдещ собственик на неговото огромно състояние. Един ден този търговец отишъл с жена си и дъщерите си на гости на друг свой благороден приятел, който живеел в провинцията. Там взел участие в пролетните тържества. За този голям празник били наети музиканти, които да поддържат настроението. След време тържеството станало толкова шумно и весело, че богатият джентълмен забравил да наглежда своите дъщери. По-голямото момиче се заговорило с един от музикантите — беден, но чаровен чужденец, при това — много красив. Двамата напуснали тържеството и се разходили из поляните около имението. Тя му дала красив цвят. На следващия ден джентълменът и неговото семейство се прибрали в града, без да знаят, че нов член на това семейство расте в утробата на по-голямата дъщеря.

Тук Байер млъкна и погледна към Сьорен Енгел. Лицето му бе бледо, а очите — много тъмни. Стискаше столчето на чашата толкова силно, че кокалчетата му бяха почервенели. Байер осъзна, че трябва да завърши историята бързо, преди Енгел да избухне и да го изхвърли.

— Истината лъснала само няколко месеца по-късно. По-голямата дъщеря била принудена да признае греха си и веднага било решено да бъде изпратена да роди бебето тайно. Но това не било достатъчно за клетия патриарх. Мисълта, че този мръсен и беден трубадур е баща на единственото му внуче, била непоносима. Така че той се разбрал със своя приятел, който живеел в провинцията. Заедно те поканили музиканта в имението на приятеля, обещавайки му работа. Когато мъжът пристигнал, те го отвели в трапезарията на втория етаж и го изхвърлили през прозореца. Това се нарича дефенестрация. Екзекуция, при която жертвата бива изхвърлена през прозорец. Клетият музикант се приземил на ветропоказателя, закачен на входа, и бил набучен на острия му метален връх. Този ветропоказател много приличал на онзи, който открих заровен в градината на имението „Рингве“. Металната фигурка направила голяма прободна рана в стомаха му, но оставила малка изходна рана — от върха, излязъл през гърба му. Музикантът бил оставен да виси там, докато кръвта му изтекла. Най-накрая ветропоказателят се счупил и мъжът паднал на двора, където двамата джентълмени стояли и чакали. Предполагам, че това се е случило късно вечер, когато наоколо нямало работници. Двамата убийци искали да пренесат тялото възможно най-далече от местопрестъплението. Замъкнали го чак до залива Рингве, където била закотвена новата лодка на собственика. С нея превозили трупа до другия край на града. Занесли тялото на брега, без да оставят и следа. Всеки момент щяло да се съмне, а от последния прилив били минали само няколко часа. Надявали се, че тялото ще бъде отнесено от вълните, така че да стане неразпознаваемо, преди да бъде открито. За да направят работата на солената вода още по-лесна, те свалили дрехите на мъртвеца и ги хвърлили в морето. Възможно е да са сторили това и за да унижат този скитник още повече — този мъж, който се осмелил да докосне дъщерята на най-богатия и могъщ човек в града.

Байер млъкна и изгълта остатъка от виното. Знаеше, че ще мине много време, преди отново да опита такова вино.

— Какво се опитваш да ми кажеш с тази твоя история? — попита Сьорен Енгел с леден глас.

— Нищо. Не се опитвам да ти кажа нищо. Просто реших, че трябва да я разкажа на някой, който ще ме изслуша — отвърна Байер.

— Пари ли искаш?

— Не. Справедливостта е единствената награда, която началникът на полицията иска в замяна на своите усилия.

— И как смяташ да получиш тази награда? — попита Енгел. — Отнасям се с теб като с приятел, но съм по-богат и могъщ, отколкото можеш да си представиш.

— Справедливостта приема различни форми — каза Байер. — И понякога на човек му се налага да чака дълго. Но аз съм точно толкова търпелив, колкото ти си богат и могъщ.

— Тогава трябва да отидеш другаде да чакаш. Нямаш доказателства. Нямаш нищо, с което можеш да обориш думата ми и показанията на свидетелите, които ще накарам да ме подкрепят в съда.

— Не съм споменавал съд. Казах, че справедливостта идва при онези, които имат търпението да я чакат — отвърна Байер. За собствения си свидетел премълча. Шведският джентълмен, който бе последвал музиканта в „Рингве“ онази вечер и бе видял всичко от поляната до имението. Този свидетел никога нямаше да влезе в съдебна зала от тази страна на гроба, което означаваше, че на практика не бе съществувал.

Байер стана и се поклони. Чувстваше как сърцето му препуска в гърдите. Гърлото му бе пресъхнало. Въпреки това се принуди да срещне погледа на Сьорен Енгел.

Още не знаеше каква справедливост щеше да дочака този заможен убиец. Но единственото наказание, което можеше да му наложи, се криеше в думите, които му бе казал, и в този последен поглед. Независимо колко пари имаше, търговецът трябваше да живее с онова, което бе сторил. Да спи с него всяка нощ и да го сънува.

— Ще те помоля никога повече да не стъпваш в тази къща — изрече Енгел. Началникът на полицията си тръгна.

 

 

С изненадващо весело и безгрижно чувство в душата, Ниле Байер прекоси града на път за любимата си кръчма. Порови в джобовете си и намери няколко дребни монети. „Достатъчно, за да изкарам до края на деня“, каза си.

Ингрид дойде да напълни чашата му. Усмихнаха се един на друг като стари приятели, но тя усети, че не му се говори. Остави го на спокойствие цял следобед и чак когато се свечери, му донесе чиния сушено месо и седна срещу него на малката масичка в ъгъла.

— Трябва да хапнеш малко истинска храна, скъпи Байер — рече нежно тя и сложи ръка на рамото му.

Той й се усмихна немощно.

— Ще хапна нещо, ако се омъжиш за мен — отвърна. И двамата знаеха, че това бе шега. Но също така знаеха, че той е напълно сериозен.

Сега Ингрид впи в него поглед, какъвто не бе срещал преди.

— Ще се омъжа за теб в деня, в който спреш да пиеш. Израснах с баща пияница. Тъкмо алкохолът подпали дома ми и затри семейството ми. Никога няма да се омъжа за теб, ако продължаваш да пиеш. Покажи ми, че можеш да останеш трезвен до Коледа, и сериозно ще обмисля твоето предложение.

Ингрид се наведе и го целуна по бузата.

— А сега яж — нареди тя и си тръгна.

 

 

Когато същата вечер Байер се отправи със залитане към дома, се чувстваше развълнуван и уверен. Беше потънал в собствените си мисли — необичайно ясни този път.

— Шест месеца без пиене. Мога да го постигна. Нептун, богът на моретата, знае, че мога. Ще се задържа над повърхността.

Минавайки покрай Калвскинет, той реши да се отбие в къщата на своето детство, но майка му не пожела да отвори вратата и му викна да се върне, когато изтрезнее. Прибра се, просна се в собственото си легло и цяла нощ сънува щастливи сънища за Ингрид Смедатер без дрехи.

 

 

Три дни по-късно отиде да види Виндинг и да вземе копията на баладата. През тези три дни не бе пил нищо, освен преварена вода и целият се тресеше и потеше. Но се чувстваше малко по-добре от вчера. Всеки ден се чувстваше малко по-добре от предишния.

Байер разгледа трите копия със задоволство. Мушна ги под мишница и се върна в участъка, където завари Торп в приповдигнато настроение.

— Чака те пратеник на префекта — рече той, ухилен до уши.

— Нима? — отвърна хладно Байер и хвърли поглед към мъжа, седнал на един стол в дъното на стаята.

— Ще ви оставя да си говорите насаме — рече Торп и се насочи към стълбището.

Байер поздрави пратеника, а онзи му разкри причината за посещението си.

— След продължителни размишления нашият многоуважаем префект стигна до заключението, че дълго време началникът на полицията на Тронхайм не е получавал уважението, отговарящо на длъжността, която заема. По тази причина префектът иска да издигне началника до нивото, което заемат началниците в други части на страната. Решил е да предостави на вас, Ниле Байер, правото да получавате половин скилинг за всяко буре, което пристига в нашия град. Ще откриете всички подробности в това писмо.

След тези думи пратеникът се поклони и му подаде лист хартия, запечатан с восък, на който се виждаше гербът на префекта.

— Разбирам — отвърна Байер и хвърли документа на бюрото си. — Разбирам много добре. Моля ви, предайте моите най-сърдечни поздрави на префекта и неговото семейство.

Байер изпрати мъжа до вратата. Секунда по-късно Торп се върна.

— Какви прекрасни новини! — възкликна.

— Това зависи от гледната точка — отвърна Байер. — Всяко нещо в този живот си има цена.

Торп объркано се втренчи в шефа си.

— Все пак от цялата тази работа може да има някаква полза — добави началникът на полицията. — Скоро ще можем да увеличим надницата ти съвсем малко.

— Само ако началникът смята, че го заслужавам — поклони се Торп.

— Хайде, отивай да поддържаш реда в Тронхайм. Нали за това ти плащам?

Торп отново се поклони и излезе, широко усмихнат. Отдавна бе спрял да опитва да разбере своя началник.

 

 

Ниле Байер остави на бюрото две от баладите, които държеше, но занесе третата в „Хопа“. Там откри Ингрид Смедатер, седяща сама в празната трапезария.

— Тиха сутрин? — попита той с усмивка.

— Тиха и спокойна до твоето пристигане — засмя се тя.

— Имам подарък за теб — рече Байер и й подаде баладата.

Ингрид я взе и я разгледа.

— Прекрасна е — рече тя. — Но защо ми правиш подарък?

— Защото сме три дни по-близо до Коледа — отвърна той.