Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (30)

Двайсет и девета глава

Тронхайм, 1767

Юнските нощи в Тронхайм никога не ставаха толкова мрачни, колкото мислите, минаващи през главата на Ниле Байер. Цялото тяло го болеше след дългия ден, прекаран на седлото, и едва измина краткото разстояние от жилището си до болницата. Синьо-сивото лятно небе изглеждаше толкова тежко и потискащо, сякаш бе дълбока зима. Бутилката, която в Рингве бе напълнил с отлежало вино, вече бе празна. Което бе неприятно, защото капитанът го бе уверил, че виното ще се отрази чудотворно на храносмилането, настроението и паметта му. Не бе забелязал някакво подобрение при първите две и за съжаление никога не се бе нуждаел от помощ с последното.

Торп му бе представил изчерпателен доклад. Вчера двама караули пренесли трупа от плажа до болницата. Там пасторът поръчал обикновен ковчег за трубадура, а един гробар подготвил тялото за погребението. То било оставено в една стая в мазето. Тази сутрин гробарят пристигнал да закове капака на ковчега само за да открие, че трупът е изчезнал.

Ниле Байер се срещна с енорийския пастор пред голямата дървена сграда на болницата. Освен че бе духовник, този образован саами работеше и като помощник в Seminarium Lapponicum — училище, основано, с цел да обучава мисионери, които да бъдат изпращани да опитомяват диваците, живеещи в Северна Норвегия, и да ги превръщат в ревностни християни. Пасторът бе един от хората, които покръстваха езичниците на собствения им саамски език. В момента той дори работеше върху превод на катехизиса на този неразбираем език.

Мъжът поздрави Байер, обръщайки се към него с пълното му име и титла.

— Един от лудите е сторил това — рече той. — Те живеят в стаята над мазето, където е бил оставен ковчегът. Бил е някой от онези ненормалници и дори не мога да си представя какво е причинил на трупа. Предполагам, че тялото на клетия трубадур е било осквернено по неописуем начин. Ох, каква противна мисъл!

Началникът на полицията изгледа пастора, чието лице бе пребледняло.

— Не е ли вярно, преподобни, че вратата на стаята на лудите се заключва всяка вечер с тежък катинар? Разбрах, че този катинар е бил доставен от Германия и е дори по-як, отколкото катинарът, с който се заключват градските порти нощем.

— Да, това е вярно. Използваме катинара предимно вечер, но често и през деня. Градът има право да се предпазва от лудите.

— Несъмнено. Но да не би по някаква причина снощи катинарът да не е бил заключен?

— Разбира се, че беше. Няма катинар, който да се заключва по-съвестно от този. Мога да ви уверя в това.

— И нищо не подсказва, че този катинар, с който се заключва вратата на стаята на лудите, е бил счупен през нощта?

— Не, нищо.

— И прозорците на тази лудница са снабдени с решетки?

— Стаята няма прозорци. Има само един тънък процеп в стената близо до тавана, който пропуска малко светлина. Но той е снабден с решетки както отвън, така и отвътре.

— Разбирам. Можете ли тогава да ми обясните, преподобни, как някой от лудите е могъл да избяга от стаята, да слезе в мазето и да открадне трупа? И дори да е успял да стори това, къде го е отнесъл?

— Както знаете, ние имаме собствен караул тук.

— Да, знам. Микел Хансен — отвърна Байер.

Началникът познаваше този караул под друго име — Падащия Микел. Мъжът не носеше на пиене и започваше да се клатушка само след няколко чаши. Но това не означаваше, че пие по-малко от всеки друг мъж в Тронхайм. Байер обичаше да пие с него в таверната и преди да започне да залита, Падащия Микел бе добра компания. Тази негова слабост означаваше, че рядко се налива достатъчно, за да участва в сбивания, и на Байер никога не му се бе налагало да го арестува. А според началника на полицията това доказваше неговия добър характер.

— Не искам да си мислите, че му нямаме пълно доверие. Но е възможно да е направил грешка. Дори най-разумните хора понякога изпитват съжаление към лудите и забравят за силите, които причиняват тяхната лудост — мрачно изрече пасторът.

— Значи вашата теория е следната, преподобни — започна Байер, едва сдържайки усмивката си. — Караулът Микел е позволил на един или повече от лудите да излязат през нощта, за да откраднат трупа от мазето и да го занесат горе в стаята си или да го скрият някъде из града, след което да извършат неописуеми неща с него. И после?

— Съгласен съм, че звучи неправдоподобно. Но идеята, че някой разумен човек би откраднал труп, изглежда дори по-невероятна. Не мислите ли?

— Предполагам, че никой не е броил лудите?

— Какво имате предвид?

— Ако всички са в стаята си, значи можем да отхвърлим вашата теория, преподобни, и да се съсредоточим върху други възможности.

— Решихме да не отваряме вратата на лудницата, преди вие да пристигнете, така че не сме ги броили. Но ако съм прав? Ако трупът наистина е там? Самата гледка би ме накара да съжаля за това, че не съм сляп. Самата мисъл! Каква гнусна идея!

— Къде е Микел? — попита сухо Байер. — Трябва ни ключът.

— Реших да държа ключа у мен, докато дойдете.

Пасторът извади голям железен ключ от джоба на расото си.

— Последвайте ме, ако обичате — каза той. Звучеше по-спокоен и в думите му се бе прокраднал саамски акцент.

Байер тръгна след пастора, чудейки се дали мъжът наистина вярваше в странната си теория. Беше чувал, че саамите вярват, че хората могат да напускат телата си и да се отправят на духовни пътешествия. Може би точно от това се страхуваше пасторът: че някой от лудите бе изпратил духа си долу в мазето, за да открадне трупа. Ето защо му бе хрумнала неправдоподобната идея за Падащия Микел — за да прикрие собствените си вярвания. Байер се гордееше с това, че не се поддава на религиозни заблуждения. Не харесваше нито езичниците, нито християните. За него светът бе само онова, което можеше да види.

Когато влязоха в болницата, пасторът запали лампата и я подаде на Байер заедно с ключа. След това посочи към вратата и се дръпна, за да направи място на началника на полицията.

— Колко са? — попита той и пъхна ключа в ключалката.

— Седем. Имаме седем луди — отвърна пасторът; звучеше, сякаш цитира Библията.

Байер превъртя ключа. Ключалката изщрака с влажен звук, подобен на клокоченето, което се чува, когато човек пие от бутилка вносен аквавит. Падащия Микел очевидно смазваше ключалките си редовно.

Байер отвори вратата и се взря в мрака. Вдигна лампата и я протегна напред. Видя как светлината се отразява в очите на лудите, които лежаха на койки, наредени покрай стените. Един седеше в ъгъла и си мърмореше сам. Той рязко вдигна глава и впери очи в лампата, която Байер държеше, сякаш тя бе неговото спасение. Разочарован, отново заби поглед в мръсния дъсчен под, тъй като Байер изобщо не приличаше на ангел.

„Ето ги, помисли си началникът на полицията. Единственото им престъпление е това, че вярват в свят, различен от онзи, в който живеят.“ Преброи ги. Бяха седмина. Всички бяха тук. Стаята вонеше на пот, развалена храна, урина и изпражнения, но не и на труп. Байер затвори вратата и я заключи, оставяйки ги насаме с тяхната лудост.

— И не сте забелязали нищо необичайно по времето, когато тялото е било откраднато, преподобни?

Отново бяха навън и стояха между главното крило на болницата и църквата. И двамата гледаха към църквата — красива осмоъгълна сграда, построена преди повече от половин век от холандеца Юхан Кристофер Хелпел. Байер най-накрая бе убедил пастора да приеме, че извършителят на кражбата не е някой от лудите.

— Да са ви посещавали непознати хора?

— Не. Поне не човек, който би направил нещо подобно — отвърна пасторът и го изгледа твърдо.

— Това означава ли, че са идвали непознати хора?

— Може да се каже. Но ви уверявам, че в никакъв случай не става въпрос за някой крадец на трупове. Тази сутрин тук дойде един много знатен джентълмен. Каза, че е слушал хубави неща за нашата болница. Той също я похвали и обеща, че ще направи щедро дарение. Помоли ме да го разведа наоколо и аз веднага се съгласих. Но после ме извикаха в параклиса, така че му позволих да разгледа болницата сам. Тръгна си доста неочаквано, но предполагам, че скоро ще се върне и дарението му ще бъде повече от щедро.

— И това посещение е било, преди гробарят да слезе в мазето, за да закове капака на ковчега?

— Да, сигурно е било преди това, защото виковете на гробаря прекъснаха работата ми в параклиса. Клетият човек бе много разстроен, когато откри, че тялото е изчезнало.

— Разбирам го. Но я ми кажете едно нещо: този знатен джентълмен, този щедър покровител на лекарската професия… случайно да е говорил на шведски?

— Не се бях замислял, но да, наистина говореше шведски.

Ниле Байер се поклони и благодари на пастора за отделеното време. След това се отправи бавно към участъка. Там извади пистолета, който си бе купил, докато работеше в Копенхаген, въпреки че никога не бе стрелял с него. Зареди го и го прибра в една пътна чанта заедно с още няколко лични вещи.

Отиде в конюшнята, оседла коня си и завърза пътната чанта за седлото. Преди да напусне града, той мина през таверната, където бе опитал да причака шведския джентълмен. Извади късмет и хвана съдържателите, преди да са си легнали след дългата лятна вечер и многото жадни клиенти. Те потвърдиха подозренията му. Шведът се бе отбил в таверната по свечеряване и много бързо бе събрал багажа си. След това се бе сбогувал със съдържателите и бе отпрашил. Домакинята отбеляза, че конят му бил необикновено красив. Но Байер бе по-заинтригуван от нещо, което шведът бе казал — че възнамерявал да се върне в родината си по стария път, който едно време бяха ползвали католическите поклонници и че след два дни имал среща на границата и затова трябвало да си тръгне толкова внезапно.

Ниле Байер изпсува, докато яздеше към покрайнините на града. Шведът имаше цял ден преднина. Единствената му утеха бе, че мъжът се бе натоварил доста, което щеше да му попречи да поддържа висока скорост. Освен това трябваше често да се отклонява от пътя, да не би някой от другите пътници да види трупа, който пренасяше. Въпреки това Байер трябваше да язди цялата нощ, за да има някакъв шанс да го догони.

Разбира се, историята със срещата на границата можеше и да е лъжа и шведът можеше да е поел по друг път. Но незнайно защо, това не съвпадаше с представата, която Байер си бе изградил за него. Освен това началникът на полицията нямаше избор и трябваше да заложи всичко на предположението си, че онзи бе казал истината на съдържателите.

Рано на следващата сутрин той стигна реката в долина Стьордален. Оттук пое по пътя към Швеция, пресичащ северната половина на долината. Беше по-изтощен и натъртен, отколкото конят, който яздеше, и не си спомняше последния път, когато бе изкарвал толкова дълго без алкохол. Но бе решен да не се отказва и да не дава почивка на коня си, докато не претърси цялата долина Стьордален, чак до медните мини в Мерокер.

Издържа почти целия ден без почивка и бе пред припадък от изтощение, когато стигна до голяма ферма в покрайнините на Мерокер. Реши да спре там и да помоли за малка чаша бира.

Чувстваше се примирен и жаден. Беше твърде близо до границата и се опасяваше, че шведът се бе изплъзнал заедно с трупа. Може би трябваше да помоли за голяма чаша. Байер искаше да удави мъките си, но знаеше, че те са прекалено добри плувци.

— Няма много бира в нашата долина по това време на годината — каза фермерът. — Върнете се през есента и ще видите, ще нашата бира е толкова добра, колкото градската. Но ако сте жаден, имам нещо друго, което мога да предложа на пътник като вас.

— И какво е то? — попита Байер с надежда в гласа.

Фермерът влезе в къщата и след малко се върна с две тежки чаши.

— Истински шведски билков аквавит — рече той е усмивка и подаде едната чаша на Байер. — Миналата пролет ходихме до пазара и купихме тази бутилка за най-изтъкнатите си гости.

Байер знаеше, че тук, в тази долина, неговият елегантен датско-норвежки акцент го прави изтъкнат гост във всеки дом. Особено когато хората чуеха, че няма нищо общо с мините. Тук никой не знаеше за скромното му съществуване в града и не обръщаше внимание на петната и кръпките по дрехите му. Тук той бе образован и високопоставен мъж.

Учтиво благодари на фермера за аквавита. Прииска му се да го изпие на екс, но се сдържа. Фермерът очакваше Байер да демонстрира изтънчени обноски в замяна на неговото гостоприемство и началникът на полицията възнамеряваше да уважи това желание, поне при първата чаша.

Чукнаха чашите си и отпиха учтиво от алкохола. Той подпали целия стомах на Байер. Огънят стигна чак до кожата му.

— Тези шведи знаят как да отглеждат билки — коментира той.

Фермерът се засмя сърдечно.

— Днес случайно да си имал други посетители? — попита Байер с нехаен тон.

— Не. Понякога минават седмици, без да се отбие човек от града — отвърна фермерът. — А хората, които отиват до мините, никога не спират тук.

— Разбирам — рече Байер, след което отново вдигна чашата и отпи. Този път глътката бе по-голяма и не толкова учтива, колкото първата. Тя ознаменува факта, че вече бе изгубил всякаква надежда.

Четири чаши по-късно гостоприемството на фермера се бе изчерпало, а Байер му бе разказал всички вицове, които знаеше. Освен това бутилката шведски аквавит вече бе празна, а началникът на полицията не възнамеряваше да прекарва нощта в тази ферма. Така че благодари и изведе Букефалос в двора и поведе коня към гората.

Известно време вървя пеша, след това опита, с много пъшкане и пуфтене, да се качи на седлото. Точно тогава усети колко силен бе шведският алкохол. Трябваха му няколко опита, за да яхне коня. Едва при четвъртия успя да прехвърли крака си през седлото, но веднага му се зави свят и му се догади. Причината бе както силното питие, така и фактът, че цял ден не бе ял нищо. Изведнъж се изсули от седлото от онази страна на пътеката, където земята се спускаше към реката. Падна и се затъркаля бавно надолу, докато се удари в един дънер и застана, изпаднал в несвяст.

Не знаеше колко дълго бе лежал там. Но когато се свести, лятното слънце бе залязло. Беше се напикал, а лицето му бе покрито с повръщано. Единственото му желание бе нощта да го погълне цял. Ако беше зима, най-вероятно вече щеше да е умрял от измръзване. Зачуди се дали това не е за предпочитане и прокле лятото. Веднъж доктор Фредричи бе споделил с него, че хора, спасили се от бяла смърт, разказваха, че са изпитали нещо прекрасно в последните мигове — топлина, изпълваща цялото им тяло. „Да, помисли си Байер. Така искам да умра и аз.“

Точно тогава забеляза лагерния огън. Отначало помисли, че виси във въздуха. След това осъзна, че лежи по гръб и гледа надолу по склона, следователно онова, което виждаше, се намираше на брега на реката. Изправи се възможно най-бързо, треперейки от глад и изтощение. Отново разгледа речния бряг. Някой седеше до огъня.

Изпълнен с радостно вълнение, той се качи обратно на пътеката, където Букефалос, за негово най-голямо облекчение, спокойно пасеше. Завърза юздите за едно дърво, взе пистолета от пътната чанта и отново се спусна по склона.

Приближи лагера, стъпвайки възможно най-внимателно и безшумно. Накрая пълзеше през храстите.

Спря.

Мъж седеше до огъня, обърнат с гръб към Байер. Чистеше риба, която бе уловил и с която смяташе да вечеря. Наблизо бе вързан конят му. Малко по-нататък имаше нещо, положено върху камъните. Голям вързоп, обвит в платнище. Това най-вероятно беше трупът. Байер бе открил своя трубадур. Извади пистолета от джоба на жилетката си и го стисна в дясната си длан. Бавно се прокрадна напред. Тъкмо се канеше да стъпи на брега, когато кракът му попадна на изсъхнал клон, който изпращя достатъчно високо, за да бъде чут въпреки рева на реката. Мъжът с рибата се обърна. Но началникът на полицията вече бе достатъчно близо и тъй като държеше пистолет, предимството бе на негова страна.

— Хвърлете ножа в реката, ако обичате, приятелю — рече той с крива усмивка.

Мъжът държеше къс нож, с който чистеше рибата. Нямаше друго оръжие подръка. Той се втренчи в пистолета, който Байер стискаше. Може би се опитваше да прецени колко добра бе изработката и дали нямаше да засече, ако барутът бе влажен, или пък да избухне в ръцете на началника на полицията и да изпрати оловото право в кръглото му лице. Може би бе забелязал окаяното състояние на Байер и дебелото му, тромаво тяло. Най-вероятно се опитваше да прецени дали рефлексите на полицая бяха достатъчно бавни, за да успее да скочи и да избие пистолета от ръката му, преди да натисне спусъка. Но след като се взира в него в продължение на около минута, мъжът очевидно реши, че въпреки всичко шансовете са на страната на Байер и хвърли ножа във водата.

— С какво мога да ви помогна, сър? — попита сухо той и Байер веднага осъзна, че бе от онези противници, които харесваше.

Началникът на полицията разгледа шведа. Жакетът му бе направен от скъпо кадифе, а яката на копринената му риза бе подрязана по най-новата мода. Дрехите му бяха мръсни след няколкото дни, прекарани на седлото, но въпреки това външният му вид бе впечатляващ.

— Разбирам, че служите на заможен джентълмен.

— Простете ми — отвърна шведът, очевидно обиден.

— Но какво знаете за мен?

— Знам, че швед, който пътува чак до Тронхайм, за да открадне труп, не го прави за собствено забавление — рече Байер. — Сигурно това начинание ще ви донесе някаква облага. Чест или пари. Най-вероятно и двете. Което най-вероятно означава, че човекът, който ви е пратил, може да си позволи услугите ви.

— Кой сте вие? — попита шведът. Изглежда, уважението му към Байер бе нараснало.

— Простете ми за това, че не се представих. Колко нетактично от моя страна. Казвам се Ниле Байер и съм началник на полицията на Тронхайм.

— Началник на полицията. Това означава, че работата ви е да поддържате реда в града и да проверявате товара на корабите, които пускат котва в пристанището. Важна работа в служба на вашия крал. Но може ли да попитам какво правите тук, в този пущинак?

— Позволете ми да бъда откровен с вас. Изглеждате ми като човек, който оценява откровеността. — Шведът кимна. — Тук съм, за да направя така, че онзи трубадур да почива в мир.

— Определено сте откровен. И как възнамерявате да постигнете това?

— Като получа обяснение за тайнствената му смърт. Виждате ли, има едно нещо, което просто не мога да си обясня в тази странна история. Почти съм сигурен, че сте дошли в Норвегия, с цел да убиете този човек. Сегашното му състояние е доказателство за факта, че сте изпълнили успешно своята мисия. Но после трябва да се запитам: ако наистина сте човекът, отнел живота му и трябва да докажете това, като занесете тялото му на своя работодател, който, между другото, е толкова високопоставена личност, че не смее да пресече границата в случай че това има политически последствия за нашите две държави… защо не сте взели тялото веднага? Защо е трябвало то да бъде открито на брега, за да може после да го откраднете от болницата? Това ми изглежда твърде… как да се изразя? Абсурдно.

Шведът изучаваше Байер с поглед и мълчеше. Може би отново се чудеше дали ще да успее да го обезоръжи. Началникът на полицията реши да му даде време да помисли.

— Така че стигнах до заключението, че не сте го убили вие — заяви след малко той.

— Тогава защо ме последвахте дотук?

— Първо — каза Байер, — защото кралят на Дания и Норвегия, подобно на вашия крал, не гледа с добро око на крадците на трупове. От името на моя крал аз можех да ви застрелям в главата тук и сега и това щеше да е краят на всичко. Но имам различно предложение. Основната причина за моето присъствие тук е фактът, че искам да разреша случая. Не знам какви са вашите мотиви. Но се нуждая от обяснение. От логично обяснение. Искам да знам истината. Това е единственото нещо, което ми носи спокойствие в живота.

— Благодаря ви за това интимно описание на благородния ви ум — рече язвително шведът.

— Не забравяйте, сър, че аз държа пистолета, а вие сте крадец на трупове в чужда държава, така че не се намирате в особено благоприятно положение. По тази причина ви моля да изслушате моето предложение. То е в две части.

— Да го чуем — отвърна шведът.

— Първо искам да се представите и да ми кажете какво знаете за смъртта на трубадура. Второ, ако потвърдите моите подозрения, искам да ми помогнете да погребем мъжа тук, в Норвегия. Няма да ви позволя да измамите своя работодател, приписвайки си дело, което не сте извършили.

Шведът задържа погледа си по-дълго върху пистолета, отколкото върху Байер. След това въздъхна и рече:

— Казвам се Теодор Гранквист и съм доверен прислужник на граф Ерик Йеленхярта. Ще бъда пределно кратък: трубадурът, който се казва Кристиан Вингмарк, нанесе позорна обида на моя господар. Графът има пълно право да търси отмъщението, което желае. И както правилно предположихте, той ме чака на границата.

— Разбирам — каза Байер. — Но сте пристигнали твърде късно, за да му отмъстите, нали така? Нашият музикант е имал и други таланти. Като например таланта да си печели опасни и безмилостни врагове. Прав ли съм?

— Така изглежда.

— Проследили сте го чак до Тронхайм. Очевидно сте много находчив и съобразителен мъж. Кажете ми, ако обичате, какво знаете за смъртта му.

Шведът се усмихна.

— Вие също сте доста съобразителен. И нещо, което е дори по-важно — не се предавате лесно.

След това му разказа всичко, което знаеше, а Байер го изслуша с доволна усмивка. Тази история бе липсващото парче от пъзела, който началникът на полицията толкова дълго бе опитвал да подреди в главата си. Когато шведът свърши, Байер бе толкова щастлив, че едва не изпусна пистолета. Все пак бързо се окопити. Сега единственото, което оставаше, бе да принуди Гранквист да изпълни втората част от сделката. Шведът щеше да се подчини, защото знаеше, че животът му е в ръцете на началника на полицията на Тронхайм, който бе непредсказуем пияница.

— Виждам, че имате лопата, вързана за седлото — подхвърли Байер, забелязвайки колко дрезгав бе станал гласът му. — А онова там е бутилка, ако не се лъжа. — Той посочи шишето, лежащо до изчистената риба. — Вие вземете лопатата, а аз ще взема бутилката — рече той.

Гранквист стана и хвърли бутилката на Байер, който реагира по-бързо, отколкото шведът бе очаквал, като я улови с лявата си ръка, без да изпуска пистолета от дясната.

— Лопатата — каза строго той. — И без повече номера, ако обичате.

Шведът се подчини и двамата мъже навлязоха заедно в гората.

— Копай! — нареди Байер, след което седна на един камък и извади тапата със зъби.

Теодор Гранквист бе силен и едър мъж. Това, което при Байер бяха сланини, при Гранквист бяха мускули. Той започна да копае, но не след дълго удари на камък. Изглежда, трубадурът трябваше да се задоволи с плитък гроб, дълбок не повече от метър.

— Това ще свърши работа — рече Байер. — Да положим музиканта вътре. Сигурен съм, че иска да си почине.

Гранквист се запъти към брега, следван от началника на полицията. Шведът сам качи трупа на коня и поведе великолепния жребец към гроба. Байер, стиснал пистолета, го следваше от разстояние, като гледаше нито да се отдалечава, нито да се приближава твърде много. Гранквист положи вързопа в дупката.

Оказа се, че гробът не само е твърде плитък, но е и прекалено къс и краката на трупа стърчаха отвън.

Гранквист грабна лопатата и скочи в гроба.

— Това няма да отнеме много време — заяви той и започна да копае, за да удължи дупката.

След малко Байер се приближи, за да види как върви работата. Това бе моментът, който шведът бе чакал. Той напълни лопатата с пръст и неочаквано я запрати в лицето на Байер точно когато началникът на полицията се бе навел над гроба.

Влажната глина го удари като тежък парцал и влезе в устата и ноздрите му. Той отстъпи назад, отчаяно опитвайки се да си поеме въздух, но все пак не изпусна пистолета. Шведът изскочи от дупката и посегна към оръжието, но Байер го прибра зад гърба си, за да не може шведът да го измъкне от ръката му. Вместо това той сграбчи лявата му китка и дръпна Байер в гроба. Двамата мъже се приземиха върху трупа. Но шведът бе пренебрегнал теглото на Байер и когато началникът на полицията се стовари върху него, дори от тази скромна височина, това бе достатъчно, за да изкара въздуха на едър мъж като Теодор Гранквист.

Байер усети как тялото на шведа се отпуска под него. Известно време той лежеше неподвижно, чувствайки се замаян и натъртен. След това успя да се изправи на колене.

Шведът не беше в безсъзнание. Байер отчаяно се опита да изпълзи от гроба, но неговият противник бе събрал сили и отново посегна към него. Този път шведът сграбчи пистолета. Обви пръсти около китката на Байер и дръпна пистолета към себе си. Но началникът на полицията все още го държеше здраво и когато дулото се обърна към гърдите на шведа, той дръпна спусъка. Не го направи нарочно. Случи се в разгара на битката — най-обикновен рефлекс. Барутът реагира на удара на петлето, избухна в цевта и изпрати куршума в Теодор Гранквист.

Уби го незабавно.

Мъжът падна назад. На Байер му се стори, че за миг тялото му увисва във въздуха. След това Гранквист се строполи върху мъртвия трубадур, и се изтърколи до него в гроба. Байер бе коленичил до краката на двамата мъртви мъже, които стърчаха навън от гроба, тъй като дупката все още бе твърде къса.

Въпреки че Байер не бе ял от предишната вечер, в стомаха му все пак имаше нещо, което настояваше да излезе.

Остана там, седнал в гроба, незнайно колко дълго.

Накрая изпълзя на четири крака и успя да се добере до бутилката с алкохол, лежаща до камъка, където само допреди малко бе седял. Грабна я и я изпразни на екс. След това я хвърли настрани с лявата си ръка, което го накара да осъзнае, че все още държи пистолета в дясната. Без да мисли, той пъхна дулото в устата си. Стоманата все още бе топла от изстрела. Обви устни около метала.

И дръпна спусъка.

Разбира се, не бе заредил пистолета. Това бе просто жест. Нещо, което да го пречисти.

След това Байер стана и съблече всичките си дрехи. Бавно, като сомнамбул, той отиде до реката. Нагази във водата до кръста. След това сниши своето голямо, нещастно тяло в реката. Потопи главата си и за миг се замисли дали да не остане там. Но нещо в него искаше да продължи да диша. Накрая вдигна глава и рязко си пое въздух.

След като се изми, той се качи на брега и облече мръсните си, зловонни дрехи.

После направи онова, което трябваше. Разшири дупката, за да има място за краката на мъжете и дори каза няколко думи, преди да ги засипе с пръст. Но тези думи едва ли са ги утешили много, тъй като излязоха от устата на езичник. Зарови пистолета и вещите на Гранквист заедно с телата. После отвърза коня на шведа, върна се при Букефалос и се покатери на седлото.

На връщане заобиколи отдалече имота на гостоприемния фермер. През целия път към града се чувстваше като празен чувал, който се лашка на седлото.

Нил Байер бе открил обяснението, което търсеше, но то бе дошло на твърде висока цена и никога нямаше да се съгласи да го приеме, ако бе знаел предварително каква бе тя.