Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (29)

Двайсет и осма глава

Сингсакер се обади в музея „Рингве“ и му казаха, че Юнас Рьоед е излязъл в болнични в деня след посещението му. Попита за адреса му, който се оказа в Хаймдал. Това не го зарадва, тъй като досега бяха работили върху хипотезата, че извършителят живее близо до местопрестъплението. Но Сингсакер не се усъмни в това, че Рьоед е убиецът. Освен показанията на Хойбротен и проучването на Сири те разполагаха с още един важен факт — той разбираше от музика и от музикални кутии. Известно време Сингсакер седя в колата и разсъждава върху разговора си с Рьоед. „Изигра ме“, каза си. Ако Рьоед наистина бе убиецът, той можеше и да е умопобъркан, но това не означаваше, че не е хитър и пресметлив.

Набра номера на Братберг и й предаде разговора, който бе провел със Сири за музея „Рингве“.

— Каква коса има този Юнас Рьоед — сива или червена? — попита Братберг.

— Червена. Защо?

— Грунгстад е в кабинета ми. Казва, че е анализирал косъма, открит в музикалната кутия. Въпреки че бил сив, в него все още имало достатъчно пигмент, за да бъде определен първоначалният му цвят. Червен. И това съвпада с Рьоед. Възможно е това да е бил единственият сив косъм в рижавата му коса, точно както спомена Грунгстад. Искам веднага да отидеш в Хаймдал. Но трябва да вземеш някого със себе си.

— Аз съм още в гаража — отвърна той.

— Тогава ще изпратя Гран — рече Братберг. — И се обади за подкрепление. Искам една патрулка да ви чака там. Няма да поемаме никакви рискове. Ако Рьоед е нашият човек, знаем на какво е способен.

Сингсакер се съгласи. Приключи обаждането и лапна един бонбон за гърло.

След това се облегна назад и зачака Гран да дойде.

 

 

Нямаше нищо необичайно в малката двуетажна къща, намираща се недалече от центъра на Хаймдал. Всъщност дворът изглеждаше по-добре поддържан от дворовете на останалите къщи. Това най-вероятно се дължеше на факта, че снегът бе изринат. Алеята пред къщата и пътеката, водеща до входната врата, бяха грижливо почистени от сняг.

Сингсакер последва Гран, която отвори портата. И двамата бяха в цивилни дрехи. Гран бе донесла служебното си оръжие, скрито под якето й. Двамата униформени полицаи от участъка в Хаймдал бяха пристигнали със своята патрулка. Един от тях излезе от колата и тръгна зад двамата детективи от отдел „Убийства“.

Приближиха се до вратата и натиснаха звънеца. Сингсакер разгледа табелката с името, беше ръчно направена — очукано парче дърво с красиво изрисувани букви. На табелката пишеше: Юнас и Ана. Предположи, че Ана бе художникът, нарисувал буквите. Имаше нещо женско в тях — сякаш бяха изпълнени с амбициите и надеждите на една млада жена за нейния първи брачен дом. Цветовете бяха избелели, което означаваше, че най-вероятно са рисувани преди години.

Никой не дойде да отвори.

Гран отново натисна звънеца, докато Сингсакер обмисляше следващия им ход. Върна се на тротоара и разгледа къщата. Не беше много голяма. Всъщност бе една от най-малките къщи на улицата. Но дворът около нея бе доста обширен, въпреки че свършваше рязко отзад, където снегът бе натрупан на голяма камара. Къщата изглеждаше така, сякаш се нуждаеше от пребоядисване. Заключи, че или Рьоед бе абсолютен педант, или двамата с Ана нямаха деца. Не видя снежни човеци, пластмасови шейни или покрити със сняг трамплини в двора, нито някакви следи от деца, които са играли в снега. Рьоед бе около трийсетте — възрастта, когато се появяваха първите сиви косми. Но също така възрастта, когато на човек му се раждаха деца. Сингсакер с облекчение заключи, че той най-вероятно няма наследници.

— Рьоед ли търсите? — прозвуча глас зад него.

Сингсакер се обърна и пъхна още един бонбон за гърло в устата си. Видя възрастен мъж, стиснал каишката на малко кученце. Инспекторът предположи, че бе някакъв териер. Много отдавна, още докато бе женен за Аникен, той бе имал ирландски късокосмест териер — проклето създание, което не можеха да оставят само вкъщи, защото не спираше да лае и тормозеше съседите. Сингсакер не обичаше кучетата, но познаваше териерите. Познаваше и любопитните съседи, които си врат носа навсякъде. Като детектив се бе научил да цени тази порода хора.

— Познавате ли семейство Рьоед? — попита.

— Не сме приятели, ако това намеквате. Но живея ей там.

Мъжът посочи към съседната къща. Тя бе почти два пъти по-голяма от къщата на семейство Рьоед.

— Не можеш да не забележиш едно-две неща, когато живееш толкова близо.

— Струва ми се, че няма никой — отбеляза Сингсакер.

— Не ги виждаме често — отбеляза мъжът. — Жената е в болнични и не е излизала от къщи от няколко седмици. Той пътува до града всяка сутрин.

— Аз разбрах, че той също е в болнични.

— За пръв път чувам такова нещо. Винаги съм смятал, че е много посветен на работата си в музея. Не е от хората, които лесно можеш да опознаеш. Но определено обича да говори за музика и музикални инструменти.

— А жена му?

— Тя е напълно различен човек. Много по-социален. Винаги е готова да спре и да си поговори с някого. Или поне така бе преди. През последните няколко години не ми изглежда много щастлива.

— Какво имате предвид?

— Не знам. Спря да ни идва на гости. И вече не се усмихва, когато си казваме здрасти. Такива неща. И започна постоянно да носи слънчеви очила — обясни съседът.

— Знаете ли защо е в болнични?

— Говорил съм само с Юнас за това. Така че не съм сигурен. Той казва, че има проблеми с кръста. Но какво знам аз? В някои отношения той ми се струва напълно безвреден. Дори бих казал, че ми изглежда малко… как да се изразя? Женствен.

— Ами жена му? Не би ли трябвало да си е вкъщи, ако е в болнични?

— Предполагам. Но както споменах, не сме я виждали от доста време. Може и да се е изнесла.

— Разбирам — каза Сингсакер. Така се бе умислил, че без да иска, глътна бонбона цял.

— Да не е направил нещо незаконно? — попита изведнъж старецът. Втренчи се в патрулката, сетне обърна поглед към Гран и униформения полицай, които вървяха към тях.

— Не — отвърна Сингсакер.

— Не сте тук, за да му изключите тока или нещо от този род, нали?

— Не, това не е работа на полицията — отвърна Сингсакер, въпреки че му се искаше да бяха дошли за нещо толкова тривиално.

— Ще се прибере вечерта. Но обикновено се връща доста късно — каза старецът, подръпна каишката на кучето и продължи по улицата. Обувките му скърцаха при всяка стъпка по твърдия сняг.

— Никакви признаци на живот — каза Гран, която се бе приближила до Сингсакер.

— Това невинаги означава, че вкъщи няма никой — отвърна той и отново се насочи към двора.

Този път се отклони от прилежно изринатата пътека, водеща до входната врата. Проправи си път през преспите покрай фасадата на къщата. Когато стигна до прозореца, вече бе затънал толкова дълбоко, че трябваше да се изправи на пръсти, за да погледне вътре. Видя стая, която приличаше на дневна.

Беше празна и изключително добре подредена.

Без да таи особена надежда, Сингсакер се придвижи до другия прозорец. Тъй като парцелът бе полегат, този прозорец оставаше малко по-високо. Закриваше го нещо като щора, но бе оставен открехнат.

Известно време Сингсакер замислено почесваше белега от операцията на челото си. Прозорецът бе от онези, които се отваряха навън. Пресегна се, сграбчи ръба с пръсти и опита да го отвори още малко. Както подозираше, имаше скоба, която му пречеше да се отвори докрай. Инспекторът въздъхна примирено и пусна прозореца. Тъкмо се канеше да се върне при Гран, когато забеляза мухите.

— По дяволите! — промърмори той. — Мухи насред зима?

Четири-пет летаргични мухи се бяха изтъркаляли от процепа. Направиха няколко безуспешни опита да полетят, но повечето паднаха в снега и останаха там, досущ като черни снежинки.

Сингсакер се наведе и вдигна една от мухите за крилете. Беше мъртва. Изненадан, той я хвърли настрани.

Отново посегна към перваза и се улови за него с две ръце. Използвайки цялата си сила, успя да се набере нагоре, за да погледне вътре. Едва тогава видя, че прозорецът не бе покрит с щора, както бе смятал. Бе покрит с мухи.

 

 

Цялата вътрешна страна на прозореца бе покрита с черен слой пълзящи и жужащи насекоми. Втрещен, той пъхна лицето си в процепа. Тогава усети вонята. Бе я усещал и преди. Миризмата на смърт бе едно от най-неприятните неща в неговата професия.

— Влизаме — изрече, щом се върна при другите. Нареди на униформения полицай от Хаймдал да донесе необходимото от патрулката.

Полицаят се върна с брадва.

Гран извади пистолета си и застана от едната страна на вратата. Сингсакер зае позиция от другата. Полицаят разби вратата с два удара на брадвата. С ускорен пулс, Сингсакер последва Гран в къщата. Усетиха миризмата веднага — миризма на труп, който бе стоял тук поне няколко дни. Вонята изпълваше цялата къща и придаваше уродлив вид на иначе подредената и уютна дневна.

Сингсакер забеляза, че тя също бе пълна с мухи, които жужаха апатично навсякъде. Знаеше, че стаята с открехнатия прозорец бе точно до тази.

Първо провериха останалите стаи в къщата. Единственото необичайно нещо бе колекцията от полупразни шишенца с приспивателни хапчета в банята.

След като се увериха, че в къщата няма никой, те се насочиха към стаята с мухите. Сингсакер помоли Гран да му даде пистолета си, деветмилиметров „Хеклер и Кох Р. 30“. Сграбчи бравата, отвори и влезе.

Въздухът бе почернял от мухи. Роякът го обгради на мига. Покриха го от главата до петите, кацаха върху дрехите и лицето му. Искаше незабавно да размаха ръце, за да ги прогони, но не можеше да пусне пистолета, който държеше с две ръце и бе насочил право напред. С всяка стъпка навътре миризмата ставаше по-лоша.

Приближи се до леглото и я видя през облака от мухи. Лежеше върху юргана, напълно облечена. Зърна лятна рокля на цветя под пласта насекоми. Лицето й вече бе започнало да се разлага. Косата й бе събрана в две дебели плитки, спускащи се върху раменете.

Плитките изглеждаха така, сякаш са били направени скоро. Някой бе сплел косата й, след като бе умряла.

Той се задави и рязко пое дъх, в резултат на което глътна няколко мухи. Обърна се и хукна навън, затръшвайки вратата след себе си. Влетя в кухнята и изплю мухите в мивката.

Гран го последва.

— Някога виждала ли си такова нещо? — попита я той.

— Не — отвърна тя. — Никога не съм виждала такива мухи. Не и по средата на зимата.

— Ами тялото? Погледна ли в стаята? Трябва да е умряла преди повече от седмица.

— Поне сега знаем, че Рьоед не е тук — рече Гран.

— Да. Тогава къде е?

Сингсакер отново се обърна и изплю нещо, което изглеждаше като крило на насекомо, в мивката. След това се обади на Братберг да докладва.

— Остави полицаите от Хаймдал там — каза тя. — Ще изпратя Грунгстад и неговия екип.

— Грунгстад е завършил биология в университета, нали? — попита Сингсакер. Бе му хрумнало нещо.

— Така мисля. Защо?

— Искам да го питам нещо.

Сингсакер затвори и набра номера на криминалиста.

— Знаеш ли нещо за мухите? — попита инспекторът, когато Грунгстад вдигна.

— Не много. Какво те интересува?

— Мислех, че умират през зимата.

— Не е задължително. Е, много мухи умират от студа, но някои оцеляват в състояние на летаргия, навирайки се на топли места като пукнатини, процепи или хралупи.

— А събират ли се на огромни рояци? — попита Сингсакер.

— Може би, ако са таванни мухи — отвърна Грунгстад. — В редки случаи те спят зимен сън на рояци. През есента влизат в студени стаи в хижи или къщи, където отоплението още не е включено. Завират се в дупки в стените или други процепи, особено в тавански помещения. Оттам идва името. Когато отново стане топло или ако мястото, където спят, започне да се отоплява, те се събуждат, но са летаргични, трудно летят. Предимно пълзят наляво-надясно. В редки случаи изпълват цялата стая. Дори съм чувал истории за хора, които са били задушавани от тавански мухи, но не знам дали са верни. Когато мухите се събудят, те търсят светлина и често се събират на прозорците. Таванските мухи имат свойството да се събират в една и съща къща година след година. Няма задоволително обяснение на този феномен. Защо питаш?

— Ще ти обясня по-късно — отвърна Сингсакер и затвори.

Последва Муна Гран навън и й каза какво бе научил от Грунгстад. Докато вървяха към колата, той хвърли един последен поглед назад към малката къща в снега с изрядно изринатата алея. Включи радиото в мига, в който влязоха в колата. В момента имаше нужда от музика. Не изпитваше желание да говори. Мислеше за Фелиша и за това как не бе открил нея в къщата.

Докато пътуваха към града, телефонът му иззвъня.

Беше синът му Ларш, който живееше в Осло. Чувствайки вина, Сингсакер остави обаждането да бъде прехвърлено на гласовата му поща. След това се сети, че скоро можеше отново да стане баща. Не се бе справил особено добре първия път. Как щеше да се справи сега?

 

 

Складовото помещение, в което седеше, нямаше нито прозорец, нито кофа, в която да пикае. Имаше само две тухлени стени и две стени, направени от дъски. Тежката врата бе заключена и не помръдваше. Беше почти пълен мрак и тя едва виждаше собствените си ръце, протегнати пред очите й.

Може би този път не я бе вързал, защото знаеше, че няма как да избяга. След като бе взел Бисмарк, той бе влизал само веднъж, носейки й нещо за пиене, но оттогава не го бе виждала. От време на време го чуваше как се движи горе, но през дълги периоди от време сякаш изобщо не беше в къщата.

Веднъж, когато бе сигурна, че го няма, тя опита да вика за помощ, надявайки се, че гласът й ще мине през основите на къщата и ще достигне до улицата. Но знаеше, че усилията й са напразни. Виковете й се връщаха обратно, сякаш бяха гумени топки, рикоширащи в стената.

Това, което най-много я плашеше, бе фактът, че той вече не й пускаше музикалната кутия. Едва сега осъзнаваше каква утеха й бе носила онази нежна мелодия. Всеки път, когато я чуеше, тя имаше чувството, че над света се спуска воал от нереалност. Част от нея разбираше, че прави грешка, разсъждавайки по този начин, защото така задоволяваше откачените фантазии на червенокосия психопат, като се чувства така, както той иска. Но просто не можеше да устои. Мелодията й липсваше. И това, че бе изчезнала, я плашеше до смърт. Какво означаваше тази липса? Нима той се бе отказал от нея? Нима чакаше подходящия момент да я пребие до смърт и да пререже гърлото й, както бе направил с другата жена?

Няколко пъти, когато бе сигурна, че той няма как да я чуе, тя изпя песента на себе си. Бе имала предостатъчно време да научи както мелодията, така и текста. Веднъж, точно след като изпя песента, тя се унесе и сънува Бисмарк.

Иначе не спеше.

И предполагаше, че детето в нея също не спеше. Бяха попаднали в ада и той бе място, където никой не спеше.