Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (28)

Двайсет и седма глава

Сири Холм се събуди сама в малката подземна стаичка. Надигна глава и се огледа. Каква бъркотия. Това бе бърлогата на Гюнар Берг. Докосна цицината на тила си и си спомни какво се бе случило предишната вечер.

Беше се съвзела няколко минути след като бе ударила тила си в масата. Гюнар се бе надвесил над нея с чаша вода в ръка. Бе напръскал лицето й.

— Подхлъзна се на тубичка хайвер — обясни й той. — Тя се скъса и стана много хлъзгава. Опитах се да те хвана. Може би трябваше да те предупредя за бъркотията. Когато съм си вкъщи и когато съм на работа, аз съм най-подреденият мъж на света. Това място е моята тъмна тайна. Когато съм тук, нямам време да разтребвам.

— Какво правиш тук?

— Опитвам се да построя студио — отвърна той. Обещах на неколцина приятели, които свирят фолклорна музика, че ще им построя истинско студио, където да могат да записват песните си. Учих електроника, преди да се прехвърля в историческия факултет. Това е един дългосрочен проект. Купих стар смесителен пулт, който се опитвам да поправя.

Сири осъзна колко бе грешала в преценката си за него. Гюнар не беше скучният педант, за който го бе смятала. Веднага осъзна, че вече го харесва. Старата Сири, онази, която не беше бременна, щеше да се опита да го прелъсти. Но напоследък бе станала по-консервативна.

Вместо това бяха провели дълъг разговор за баладите и генеалогичното проучване на Фелиша, стигайки до заключението, че то бе свързано по някакъв начин с двата случая, шокирали града. Накрая Сири го бе попитала за полицейския дневник. Гюнар й бе казал, че не знае много по въпроса, но после му бе дошла една идея. Беше отлична идея и Сири се бе впечатлила още повече от него. Той бе донесъл лаптопа си, чрез който бяха получили достъп до цялата информация, която ги интересуваше.

Бяха прекарали половината нощ в зрелищната бъркотия на неговата бърлога, която някой ден щеше да бъде музикално студио. Бяха хапнали сандвичи с хайвер, докато се ровеха в архивите на библиотеката.

След като Сири бе заспала на проядения от молци диван, Гюнар се бе прибрал вкъщи. Така че, когато се събуди, тя бе сама. И знаеше точно какво трябва да направи. Извади телефона си.

 

 

Сингсакер седеше в колата и се чудеше дали е редно да шофира след трите глътки аквавит, които бе изпил сутринта. Тъкмо реши, че тялото му отдавна бе усвоило алкохола, когато телефонът му иззвъня.

— Здрасти, Сири се обажда.

За негова най-голяма изненада гласът й го зарадва. Не знаеше защо, но просто не можеше да се ядоса на Сири Холм.

— Здрасти — отвърна Сингсакер.

— Опитах се да се обадя на Фелиша — рече тя. — Телефонът й е изключен. Няма навика да го изключва, но както и да е. Точно с теб искам да говоря.

— Добре, казвай — отвърна лаконично той; не беше сигурен, че може да понесе още едно усложнение на тази и без това сложна ситуация.

Сири му каза за откраднатия полицейски дневник.

Това напълно се вместваше в профила на извършителя, който Сингсакер си бе съставил.

— Краде исторически източници, свързани с Йон Блунд, и в същото време се представя за герой от музикалната вселена на Белман. Но вече знаем това. Всъщност сме почти сигурни, че Грелмакар Льофберг е извършителят — рече Сингсакер. Прииска му се да каже на Сири, че току-що го бяха насочили към човек, който можеше да се окаже убиецът, и сега седеше в колата си, готов да му отиде на гости.

— Но точно затова ти се обаждам. Знам кой е Грелмакар Льофберг — рече тя.

Сингсакер стисна телефона.

— Какво?

— Открих го.

— Защо не ми каза по-рано?

— Току-що го открихме.

— Ние?

— Да. Аз и един колега. Цяла нощ го търсихме.

— Обясни!

— Хрумна ми, че знаем само две неща за този Льофберг. Първо, че е обсебен от Йон Блунд. И второ, че има свободен достъп до книгите на библиотеката.

— Всъщност май предпочита да ги краде.

— Да. Или пък забравя да ги връща.

Имаше случаи, когато Сингсакер чувстваше, че мозъкът му функционира по-добре от всякога. Сега бе един от тези случаи.

— Взимал е и други книги, така ли?

— Технически погледнато, нямам право да ти казвам това. Закон за защита на личните данни и така нататък…

— Не ми казвай, че и в библиотеките имат такива правила — пошегува се той, надявайки се, че не звучи, сякаш флиртува.

— Проверих всички читателски файлове. Търсех невърнати книги, които да принадлежат към няколко специфични категории, като например осемнайсети век, балади, Белман, Йон Блунд и музикални кутии. Само един читател има глоби за невърнати книги, спадащи към повече от една от тези категории.

— И кой е той?

— Юнас Рьоед. Потърсих го в Google.

Каза му какво бе открила за Рьоед в Google. Мъжът работеше в музея „Рингве“. Това бе важно, въпреки че Google не можеше да им каже нищо за психическото му здраве.

— Сири, ти си невероятна! — възкликна Сингсакер. Тя наистина бе уникална — един от най-умните хора, които познаваше. Беше невъзможно да не я обикнеш поне мъничко.

Не й каза, че вече бе чул същото име от Ян Хойбротен и че знаеше кой е Рьоед и дори бе говорил с него в началото на разследването, когато му бе занесъл музикалната кутия за оценка.

Хойбротен бе казал на полицията, че е бил в „Рингве“ точно след намирането на писмото и преди то да бъде изпратено в библиотека „Гюнерус“. Съвсем случайно видял как Рьоед го пъха в джоба си. За негово съжаление няколко месеца по-рано самият Рьоед го видял как се държи твърде интимно с едно момиче след репетиция на хора. Това било достатъчно, за да го накара да държи устата си затворена.

Сингсакер благодари сърдечно на Сири.

— Винаги можеш да разчиташ на мен — отвърна тя. — Но има още нещо.

— Какво?

— Фелиша.

— Да говорим за това по-късно, а? — Зачуди се какво щеше да й каже, ако се опиташе да бъде честен.