Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (25)

Двайсет и четвърта глава

Фелиша Стоун беше гола. Някой бе пръснал спирт в очите й и я бе ударил по главата с чук. Няколко пъти. Или пък я мъчеше ужасен махмурлук — не беше сигурна кое от двете беше вярно.

Взря се в бутилката върху румсървис менюто на нощното шкафче, опитвайки се да прочете етикета. Различи няколко цвята, но не и марката.

Веднъж бе прочела, че алкохолиците харесват една марка алкохол повече от всички останали и се напиват с друга само ако не успеят да намерят своята. Когато се замисли, осъзна, че най-вероятно бе прочела това в някой долнопробен детективски роман. Истината бе, че повечето алкохолици не бяха сноби и пиеха всичко, което им попаднеше. Ами тя? Коя бе любимата й отрова? Надигна се, обърна бутилката и видя, че онова, което течеше във вените й като бодлива тел, е водка Smirnoff. Просна се обратно на двойното легло и с облекчение видя, че е сама. Не помнеше как се бе озовала тук, в тази хотелска стая, заедно с една празна бутилка водка, но помнеше защо.

Беше се влюбила. Което я бе накарало да вземе цял куп нелогични решения и да пренебрегне някои очевидни недостатъци, като например факта, че мъжът бе достатъчно стар, за да й бъде баща. Или обстоятелството, че й се бе наложило да се премести да живее при него, преди двамата да се опознаят достатъчно и да имат възможност да споделят важни неща един за друг, да речем, че той е спал с най-добрата й приятелка в Норвегия.

Неизбежно нещата се бяха разпаднали. Реалността я бе настигнала и сега се намираше в хотелска стая в чужда държава. Беше смятала, че има приятели тук, дори беше започнала да се чувства като у дома си. Може би това бе най-лошото от всичко. В момента се чувстваше напълно празна.

Отиде в банята, където откри дрехите си. Взе си душ, преди да се облече. Студената вода избистри главата й. След това отиде до бюрото и прочете в кой хотел се намираше — „Рика Хел“.

Двамата с Уд се бяха шегували по този въпрос. Хел беше малък, гъсто населен квартал близо до летището на Тронхайм, а пътните знаци по пътя бяха много забавни. Една неделя бяха спрели да хапнат в ресторанта на местния хотел и бяха видели плакат във фоайето, на който пишеше на английски: „Добре дошли в Хел“. Много се бяха смели.

И така, Фелиша се намираше в хотел „Хел“, който не бе място, където би искала да остане дълго. Все пак едно различаваше този хотел от истинския ад — имаше собствено летище.

Не бе взела никакъв багаж, но там, където отиваше, нямаше да има нужда от багаж. Беше взела портфейла и паспорта си. Така че плати сметката в хотела и измина краткото разстояние до летището във Варнес.

Малко по-късно вече държеше самолетния билет в ръка. Зачуди се дали щеше да може да си купи бира след проверката на вещите й.

„Това е истинската проверка, помисли си тя. Сега ще открия истината.“

Спомни си как много отдавна се бе затворила в мазето на къщата на родителите си в Ричмънд. Спомни си масата, покрита с празни бутилки и шишенца с хапчета, проядения от молци диван, детинските снимки на стените и миризмата на мухъл. Почти се бе убила с хапчета и алкохол в тази тайна детска стая. Но никой не се пристрастяваше толкова бързо, нали? „Исках да се самоубия, а не само да притъпя болката. Но сега е различно“. Фелиша не искаше да избяга от живота завинаги. Пиеше, за да спре да мисли и да не й се налага да отговаря на всички онези проклети въпроси, които се въртяха в главата й. Какво правеше тук? Наистина ли го обичаше? Щеше ли някога да го разбере?

Една мисъл не й даваше покой. Именно тази мисъл я тормозеше най-много. Ами ако просто бе забравил, че е спал със Сири? Може би затова не бе казал нищо. Може би си бе спомнил едва след като бе разбрал, че Сири е бременна. Човек като Уд, преживял такава сложна мозъчна операция и загубил част от паметта си, сигурно бе загубил и част от себе си. „И ако той не знае кой е, откъде може да е сигурен, че иска точно мен?“