Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (19)

Осемнайсета глава

Гру Братберг беше добър началник, когато нещата не вървяха добре. И още по-добър, когато вървяха. Според нея бяха извадили късмет, че извършителят беше прострелян. Стига да не беше мъртъв. Братберг много добре знаеше колко важно бе това за разследването.

Заедно с нея в конферентната зала тази сутрин бяха Сингсакер, Йенсен, Гран и Грунгстад.

— Значи мислиш, че той най-вероятно още е жив? — попита Братберг, обръщайки се към Грунгстад.

Криминалистът се замисли, преди да отговори, и се намръщи. Изгледа я преценяващо и отвърна:

— Не открихме много кръв. Но преди снегът да се засили, успяхме да съберем достатъчно биологичен материал, за да извършим необходимите тестове. Съмнявам се, че ще умре от кръвозагуба. Следите от кръв свършват на няколкостотин метра от мястото, където е бил прострелян. Това означава, че е успял да спре кървенето, като най-вероятно е превързал раната с парче от своя дреха. Предполагам, че става дума за повърхностна, а не за дълбока прострелна рана.

— А музикалната кутия?

— Открихме косъм вътре. Предполагам, че става дума за същия ДНК профил като кръвта. Стига да не принадлежи на някой от семейство Едвардсен, разбира се.

— Възможно ли е да е на дъщерята?

— Съмнявам се. Косъмът е от човек с къса коса, а доколкото знаем, Юлие Едвардсен има дълга коса.

— Какъв е цветът на този косъм? — попита Братберг.

— Според мен — сив.

— Значи е от възрастен човек? — попита Сингсакер с интерес.

— Не е задължително. Много хора започват да посивяват в началото на трийсетте. И понякога сивите косми са толкова малко, че са почти незабележими. Така че на теория този косъм може да е дошъл от някой мъж на средна възраст или дори от по-млад мъж.

Сингсакер кимна:

— Музикалната кутия е интересна. Мисля, че може да ни каже почти толкова за вътрешния му свят, колкото за външния му вид.

— Да, това е повратна точка в разследването за нас — съгласи се Братберг. — Явно става дума за човек с психически отклонения, а мотивът за това ново отвличане ми изглежда крайно нелогичен.

— Така е — отвърна Сингсакер. — Възможно е извършителят да е в системата, но нямаме достъп до архивите на психиатричните заведения. Ръцете ни са вързани заради поверителния характер на отношенията лекар пациент и законите, защитаващи неприкосновеността на личната информация.

— Просто трябва да използваме ресурсите, с които разполагаме — въздъхна Братберг. — Гран, искам да проучиш този въпрос. Прегледай отново полицейските доклади, официалните оплаквания и криминалните досиета. Може би сме пропуснали или забравили нещо. Търсим личности, които са се държали странно или са били обвинени в следене или друг вид нелогично поведение. Трябва да четеш с очите на психоаналитик.

— Добре — отвърна Гран. — Въпреки че господин Едвардсен не ни даде добро описание на заподозрения и знаем само това, че е носил палто и качулка, има едно нещо, което не бива да забравяме. Човекът, когото търсим, е ранен. Можем да го идентифицираме по огнестрелната рана.

— За Хойбротен ли мислиш? — попита Сингсакер.

— Трябва да го проверим.

— И да не е ранен, трябва да го поканим на разговор днес. Дори ако го премахнем от списъка със заподозрените, това ще е някакъв прогрес — каза Братберг.

— Има още едно нещо — обади се Сингсакер. — Трябва да очакваме дори по-голямо медийно внимание. Как можем да попречим на репортерите да надушат историята със стрелбата?

— Не можем — отговори Братберг. — Все пак Едвардсен е застрелял някого. Но засега ще казваме, че е било нещастен случай и ще впрегнем цялата си енергия в това да открием момичето.

 

 

Сингсакер спря пред блока си. Докато вървеше към асансьора, той си тананикаше мелодията от музикалната кутия, която се бе загнездила в мозъка му.

Когато влезе, завари Фелиша седнала пред компютъра на бюрото в дневната. Насочи се към кухнята и хладилника.

— Искаш ли нещо за ядене? — извика той през отворената врата, след което продължи да си тананика.

Тя застана на прага.

— Къде чу тази мелодия? — попита Фелиша с интерес.

— Свързана е със случая, по който работя — каза й той. — Защо?

— Свързана е и с моя случай — отвърна тя, отиде в дневната и след малко се върна с лист хартия. Това бе баладата, която нейният клиент й бе изпратил. Подаде листа на Сингсакер.

— Погледни нотите — каза тя.

— Фелиша, забравяш с кого говориш. Знаеш, че не мога да чета ноти — отвърна той с безпомощен жест и й върна листа.

— Аз също не съм много добра, но Сири ми я изтананика. Чуй.

Фелиша започна да тананика.

Ледена тръпка полази по гърба на Сингсакер.

— Какво, по дяволите! — възкликна той.

Тя кимна.

— Онова копеле знае мелодията на балада, която е почти напълно неизвестна — рече Фелиша. — Музика, която е съществувала единствено като част от наследството на едно норвежко-американско семейство и в една балада, открадната от библиотека „Гюнерус“. И е толкова обладан от нея, че е направил музикална кутия, която да му я свири. Защо?

— И аз много бих искал да знам. Как върви твоето проучване?

— В момента чакам Сири да открие още информация за този Йон Блунд — отвърна Фелиша.

— А, да. Йон Блунд — рече той. — Това е име, което в никакъв случай не бива да достига до новинарския отдел на „Адресеависен“. Не ми се мисли за заглавията, които ще пуснат. Може би веднага трябва да отидем да говорим със Сири.

— Тя спомена, че тази сутрин има някаква работа. Мисля, че ще ходи на фитнес.

Сингсакер си направи сандвич с шунка за из път.

— Хайде — рече той и се насочи към входната врата. — Знам къде ходи на фитнес.

Нощните му тревоги се върнаха. Нима отново щеше да става баща? Как щеше да каже на Фелиша? И беше ли подготвен за такава огромна отговорност? Все пак вече отдавна не беше млад.

— Дойде ми една идея — рече Фелиша, докато пътуваха.

Спряха на един светофар, Сингсакер погълна остатъка от сандвича и я погледна.

— Каква?

— С моя клиент си общуваме единствено по електронната поща.

— Е?

— Има имейл адрес в Gmail. Досега не се бяха замисляла. Струва ми се, че неговият английски е прекалено формален. Не прави граматически грешки, но начинът, по който формулира мислите си, е много скован. Сякаш са били написани от чужденец, който владее английски, но това не е майчиният му език.

Сингсакер се замисли. Светна зелено и отново тръгнаха.

— Значи смяташ, че твоят клиент не е онзи, за когото се представя?

— Ами… не мислиш ли, че съвпадението е твърде голямо? Тази балада се появява в моя първи случай и в същото време представлява важна брънка от твоето разследване?

— Права си — отвърна той и осъзна, че стиска волана малко по-силно, отколкото трябва. Натисна спирачката, за да отклони към центъра по бойни изкуства. — Но защо убиецът би направил подобно нещо?

— Не знам. Може би иска да научи повече за този Йон Блунд, без да привлича внимание върху себе си. Това фалшиво интернет проучване може да е прикритието, от което се нуждае. Трябва да приемем, че Йон Блунд и тази балада по някакъв начин са свързани с неговите извратени причини да убива.