Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (18)

Седемнайсета глава

Чашата се удари в кухненския шкаф и се пръсна на парчета. Повечето стъкла паднаха в мивката, а останалите се плъзнаха по кухненския плот. Някои се приземиха на пода. Следващата чаша се удари почти на същото място. Този път повечето парчета се приземиха на дъбовия паркет.

Елизе Едвардсен не бе успяла да приеме, че си бе въобразила музиката в двора. Всичките й опити да заспи се бяха провалили и накрая бе решила да стане от леглото. В момента стоеше в кухнята, виеше като животно и риташе стъклата. Грабна трета чаша от плота и я хвърли, без да се прицелва. Тя се удари във вратата на дневната и стъклата се посипаха по прага. На Елизе й се прииска да свали пантофите си и да започне да скача върху стъклата, за да почувства как се врязват в стъпалата й. Представи си топлата кръв, изтичаща от раните. Имаше нещо успокояващо в тази мисъл. След това се свлече на пода, разтърсвана от ридания.

„Трябва да се обадя в полицията и да им кажа какво чух“, помисли си тя.

Но не помръдна от мястото си, докато Ивар не се върна от двора. Той също не бе успял да заспи и бе излязъл да изрине алеята пред къщата. През нощта отново бе заваляло. Бе й казал, че така няма да му се налага да чисти снега на сутринта. Сякаш това бе важно.

— Елизе, какво е станало?

„Пак този фалшив глас“, помисли си тя, след което изрева:

— Какво ти пука, по дяволите?!

Той не отговори, а вместо това започна да мете стъклата от пода, докато тя тихо ронеше сълзи. След малко той се обади:

— Не си справедлива. Знаеш, че и аз съм разтревожен. Знаеш, че се притеснявам не по-малко от теб. Опитвам се да бъда позитивен. Все още мисля, че ще я намерят.

Той отвори шкафа под мивката и изпразни лопатката в кошчето за боклук.

— Знаеш ли какво означава това? — попита Ивар. — Чупенето на чаши? Означава, че сме се предали. А ние не сме се предали. Тя е избягала и полицаите ще я намерят.

— Млъквай, глупак такъв!

Той събра стъклата, паднали на плота, и прибра чашите, които все още не бяха счупени. След което отиде при нея и се наведе.

— Недей да говориш така.

Тя вдигна глава.

— Знам. Извинявай.

Той я хвана за ръката и й помогна да стане. Тя обви ръце около врата му и го прегърна. Няколко минути стояха така, като двама тийнейджъри на купон. Сълзите й бавно се просмукаха в плата на ризата му.

— Да се обадим в полицията — рече той. — Права си. Може би навън наистина е имало някой.

След това отново чуха мелодията.

Отначало тя не осъзна какво бе чула. Мелодията бе толкова тъжна, че можеше да е част от собствените й мисли. След това забеляза, че идва отвън.

— Затвори ли вратата, когато влезе? — попита тя, усещайки студеното течение.

— Чух те да плачеш — отвърна Ивар. — Сигурно съм забравил.

Отидоха в антрето заедно. През отворената врата видяха тъмната фигура на мъж, застанал неподвижно в снега. Този път и двамата го видяха. Нямаше никакво съмнение.

Ивар отвори вратата на гардероба. Елизе знаеше, че там той държеше пушките си. Мъжът отвън сигурно го бе видял, но продължи да стои неподвижно. Мелодията бе точно толкова бавна, колкото я помнеше, но този път звучеше по-ясна и силна. Със сигурност идваше от музикална кутия. Тоновете звучаха остро и метално. Елизе видя как съпругът й отваря шкафа с оръжията и вади пушката си. „Не е заключен, помисли си тя. Повярвал ми е и затова го е оставил отключен.“

Ивар хукна към вратата с пушка в ръка. След това всичко се размаза пред очите й. Елизе падна на пода, все още в съзнание, но твърде замаяна, за да се изправи. Лежеше и слушаше. Ивар извика нещо. След това чу стъпки, които изчезнаха в нощта.

Ивар Едвардсен бе ловувал дребен дивеч от тийнейджър, но никога не бе преследвал голямо животно. Не можеше да понесе мисълта за всичката кръв и за големия труп, свличащ се на земята. Дори не си бе представял, че някога ще насочи пушката си към човешко същество. Когато излезе на двора, той си каза, че последното нещо, което би искал да направи, бе да убие мъжа, отвлякъл дъщеря му. Бе поразен от това колко бързо бе достигнал до това заключение. Преди половин час той все още бе искал да вярва, че дъщеря му е избягала от къщи и изчезването й няма нищо общо с убийството в Кухавген. Но мелодията от музикалната кутия, която бе чул, бе разсеяла всички негови съмнения. Елизе беше права от самото начало. Този мъж я бе отвлякъл. Това чудовище, дошло пред вратата им, държеше дъщеря им някъде. Ивар искаше да го застреля като куче, но не можеше.

Вече бе достигнал „Марквеген“. Спря и се огледа. Улицата бе притихнала. Не видя никого. Замисли се какво трябва да направи, загледан в дъха си. И двамата го бяха видели. Не си въобразяваха.

Изведнъж мъжът стоеше пред него. Бе излязъл иззад една паркирана кола като съживена сянка. Беше само на четири метра. Ивар се стресна и отстъпи назад, инстинктивно слагайки пръст на спусъка.

Сянката пристъпи напред. Ивар спря да мисли. Искаше да се обърне и да хукне към къщата. Да се обади в полицията. Но преди да направи каквото и да било, той се подхлъзна и се свлече на колене. Пушката гръмна, докато се опитваше да стане. Изобщо не бе усетил кога бе натиснал спусъка.

Мъжът пред него извика уплашено, обърна се и бързо се отдалечи с куцукане, ръмжейки ядосано.

„Какво направих?“, помисли си Ивар Едвардсен, загледан след него. „Раних го. Раних чудовището.“

След това видя музикалната кутия в снега.

Елизе загуби съзнание за няколко секунди. Когато отвори очи, не бе напълно сигурна къде се намира. Какво се бе случило? Сънуваше ли?

След това той се наведе над нея.

Съпругът й стискаше пушка в едната си ръка. В другата държеше синя музикална кутия във форма на сърце с малка фигурка на капака. Тя се втренчи невярващо в нея.

— Това ли е кутията, която чухме? — попита Елизе.

Ивар остави кутията на пода, клекна до нея и повдигна главата й, за да й помогне да седне.

— Нямах представа, че е заредена. Сигурно съм забравил патрон в цевта.

— Това е толкова нетипично за теб — рече тя.

— Да се надяваме, че не съм го убил.

— Дано не си.

Тя седна и почувства как главата й се избистря. За първи път, откакто Юлие бе изчезнала, двамата бяха на едно и също мнение.

— Той я е отвлякъл, нали? Бил е той, нали? — попита Ивар.

— Затова трябва да се надяваме, че е оживял — отвърна Елизе. — Но това е единствената причина.

Той кимна и тя забеляза сълзи, стичащи се по бузите му. Елизе се бе подготвила за това развитие на нещата, за разлика от него. Ето защо тя отиде да се обади в полицията.

 

 

Вече не се съмняваше. Тези петна на пода и стените бяха от кръв. Отначало това прозрение я бе парализирало, но после, странно защо, се бе почувствала по-решена от всякога да избяга.

Продължи да се движи покрай стената. Правеше го вече няколко часа. Отдавна не бе чувала звуци от къщата, реши, че той е излязъл. Ако побързаше, може би щеше да успее да освободи ръцете си, преди да се е върнал. Малко по малко въжето около китките й се разхлабваше. Най-накрая се скъса. В същия миг почувства как друго, невидимо въже около гърдите й също се къса. Измъкна ръцете си от въжето и вдиша дълбоко, след което се свлече на пода. Бедрата и хълбоците й тупкаха от умора. Сложи ръка на корема си за първи път, откакто я бяха завързали.

— Там ли си? — прошепна тя.

Мъжът бе обвил въжето три пъти около всяка китка, така че сега разполагаше с парче въже, дълго почти един метър. Пусна го на пода и започна да развързва краката си.

Когато се освободи, тя стана и се протегна, след което за последно погали корема си. Трябваше да действа, преди да се е върнал. Вече бе решила какво да направи. Знаеше, че вратата бе заключена и щеше да й отнеме твърде много време, за да я разбие с ритници, дори да й бяха останали сили. Това означаваше, че трябва да остави кучето си тук. Прозорецът бе най-добрият й шанс. Полицаите щяха да се върнат за Бисмарк. Ако все още бе жив.

Тя се приближи и вдигна резето, след което опита да отвори прозореца, но той отказа да помръдне. Разгледа дограмата и забеляза главите на гвоздеите. Свали пуловера си, обви го около дясната си ръка и удари стъклото с юмрук. Вестникът, който покриваше прозореца, се скъса и стъклото под него се счупи, но тя не чу падащи навън стъкла, както бе очаквала.

Трябваха й няколко секунди да осъзнае защо. Видя сняг зад скъсания вестник и счупения прозорец. Голям, тежък пласт сняг, блокирал прозореца на мазето. Това обясняваше защо ставаше толкова тъмно, когато той изгасеше лампата, и защо не бе забелязала слънчева светлина. Прозорецът бе напълно затрупан. Прокле се за това, че не се бе сетила за тази възможност. Сега се втренчи в снега, опитвайки да разбере дали е ден, или нощ. Вътрешният й часовник й подсказваше, че е късно вечерта и че това е вторият й ден тук. Но снегът бе твърде плътен и нямаше как да разбере дали е така.

Разви пуловера от ръката си. Видя, че наистина я бе предпазил от порязване. Внимателно го изчисти от стъклата и го облече. От рамката на прозореца все още стърчаха остри парчета стъкло, така че започна да ги вади. В същото време откъсна вестника и извади стъклата, забити в снега. Събра всичко в купчина на пода.

„Трябва да се махна оттук, помисли си тя. Ако се върне и види това, кой знае какво ще направи.“

След като събра всички стъкла, тя започна да копае. Но скоро осъзна, че не бе достатъчно висока. Дори ако се изправеше на пръсти, нямаше да може да направи достатъчно дълбока дупка, за да излезе. Имаше нужда от нещо, върху което да стъпи. Огледа се и осъзна, че няма друг избор.

С огромно отвращение тя взе кофата и я вдигна, опитвайки се да не гледа вътре. Изля съдържанието възможно най-далече от прозореца. Бързо се върна, обърна кофата и я сложи на пода. Качи се на нея и отново започна да копае.

Не след дълго достигна целта си. Ръката й проби снега и почувства въздух. Издърпа я и погледна през дупката. Бе предположила правилно: беше нощ. Светлината от близката улична лампа бе достатъчна, за да види улицата. Тя продължи да копае, разширявайки дупката. Най-накрая я направи достатъчно голяма, за да може да се промъкне навън.

 

 

— Снегът няма ли да му пречи?

Беше обикновена виелица и главен инспектор Уд Сингсакер гледаше кучето, което Йенс Фелстад, един от колегите от „кучешкия“ отдел, държеше за каишката. Елизе Едвардсен се бе обадила в полицията преди по-малко от час.

— Не и ако побързаме. Един час не е много време. Сигурен съм, че ще надуши миризмата. С изключение на снега, няма какво друго да го разсейва на пуста улица като тази.

Кучето откри следите от кръв на „Марквеген“, точно пред дома на семейство Едвардсен. Следи, които Грунгстад покри с платнище, за да ги запази. След това животното надуши следите на заподозрения. Сингсакер и Фелстад го последваха през улицата заедно с още двама полицаи с пистолети на коланите.

На първото кръстовище видяха, че оттук наскоро бе минал снегорин, който се бе насочил към местопрестъплението. Сингсакер изпсува, когато видя пресните следи, оставени от машината.

— Това проблем ли е? — попита той и захапа долната си устна. Не можеха да го изгубят сега. Това бе златна възможност — извършителят бе допуснал първата си грешка. Имаха шанс да го заловят. Сингсакер беше сигурен в това. Бяха толкова близо, та имаше чувството, че самият той го надушва.

Фелстад го успокои.

— Снегоринът няма да му попречи да следва миризмата.

Кучето се закова на място на кръстовището, но след това продължи надолу към Осбакен. Отлично обучената немска овчарка измина няколко метра, но после спря и започна да души земята. Изглеждаше объркана.

Фелстад остави кучето да се ориентира, но след малко му махна да се върне на „Марквеген“.

— Типична маневра „Т“ — рече той докато се катереха обратно по хълма. — Това може да се окаже по-голям проблем от снегорина. Заподозреният е изминал известно разстояние по улицата, но след това се е върнал. Предполагам, че после не е завил по „Марквеген“, а е продължил напред. Обикалял е. Това може да се окаже проблем.

Сингсакер дишаше тежко. Или извършителят бе умен и знаеше как да измами кучетата, или е бил объркан, след като са го простреляли, и е обикалял безцелно.

— Заподозреният може да е психично болен. Със сигурност е ранен и най-вероятно много ядосан — каза Сингсакер.

Когато стигнаха „Марквеген“, кучето отново надуши миризмата и всички хукнаха към „Бернхард Гетц“, продължиха към „Лудвиг Доес“ и завиха по една пътека близо до Лиле Кухавген, недалече от мястото, където бяха открили тялото.

Беше тъмно сред дърветата и Сингсакер включи фенера си. Насочи лъча пред кучето, което все още следваше дирята. Всякакви следи, оставени от заподозрения, отдавна бяха заличени от снега. Сингсакер се опита да овладее дишането си, ослушвайки се за звуци, различни от стъпките на тримата полицаи, които го придружаваха. Беше възможно мъжът все още да се крие някъде сред дърветата.

Пътеката ги изведе на стръмен хълм, гледащ към града. На една скала имаше трафопост, украсен с графити. Кучето опъна каишката си и ги принуди да обиколят порутената тухлена сграда.

След това спря.

— По дяволите! — каза Фелстад. — Обърнал се е и се е върнал по пътя, по който дойдохме. Най-вероятно се е отклонил някъде. Проблемът е, че не знаем къде — може да е навсякъде между това място и Осбакен.

— Това означава ли, че сме го изгубили?

Сингсакер въздъхна и погледна надолу към светлините на Тронхайм. След това насочи фенера към пътеката, по която бяха дошли. Тъмната гора не му даде никакви отговори.

Фелстад не отговори, само сви рамене. Тръгнаха обратно, минавайки през собствените си стъпки в снега.

Върнаха се чак до улицата.

Фелстад посочи следите, оставени от снегорина.

— Това може да се окаже проблем. Снегоринът вероятно е заличил следите в снега и се съмнявам, че кучето ще открие къде заподозреният се е отклонил от пътя си. Особено ако е влязъл в нечий двор или дори по-лошо — в кола.

Предсказанието на Фелстад се сбъдна. Кучето отново ги поведе към мястото, откъдето бяха тръгнали.

— „Марквеген“.

Когато стигнаха, те се втренчиха в платнището на Грунгстад, което вече бе почти напълно затрупано от снега.

— Можем да започнем ново търсене оттук, но снегът е твърде дълбок и ми се струва, че времето ни изтече — каза Фелстад.

Сингсакер въздъхна. Бяха толкова близо. Почти го бяха хванали. Но после нещата се объркаха. Това се случваше твърде често с този случай.

Въпреки това помоли Фелстад да опита пак, а той закрачи към къщата на семейство Едвардсен.

 

 

Сингсакер гледаше малката фигурка в белия фрак като омагьосан. Тя имаше ясни сини очи и дълга коса, вързана на опашка. Несъмнено беше първокласна изработка, идваща от времето, когато играчките са означавали нещо. Музикалната кутия лежеше на плота в кухнята. Сингсакер я бе навил, сложил чифт бели ръкавици, взети назаем от Грунгстад, който току-що бе влязъл в къщата. Въпреки че господин и госпожа Едвардсен бяха пипали кутията, Грунгстад все още се надяваше, че върху нея могат да бъдат открити отпечатъци.

Сингсакер се заслуша в мелодията. Беше същата като онази от музикалната кутия, която бяха намерили върху тялото на Силе Ролфсен. Той чудесно съзнаваше какво означаваше това. И тъй като намирането на кутията бе отразено в пресата, Ивар и Елизе също знаеха.

Когато мелодията свърши, Сингсакер взе музикалната кутия и я подаде на Грунгстад.

— Това е изключително важно. Искам да намериш отпечатъци и биологични следи — каза той.

— Биологичните следи няма да бъдат проблем — отвърна Грунгстад. — Кръвта на улицата ще ни бъде достатъчна, за да изградим профил. Може би дори ще открием заподозрения в базата данни.

— Играе си с нас — рече Сингсакер. — Мислиш ли, че иска да го заловим?

— Не знам — отвърна Грунгстад. — Но със сигурност не е обикновен убиец.

— Въпреки това ми се струва, че няма да го открием в системата, независимо от отпечатъците и биологичните следи, които е оставил. Този мъж знае как да действа незабелязано и го прави от много отдавна.

— Знаеш ли какво харесвам в твоите предчувствия, Сингсакер? — попита Грунгстад с шеговита усмивка.

— Не, какво?

— Че не са истински предчувствия. Просто така ги наричаш, за да не ти се налага да обясняваш как работи мозъкът ти. И си станал по-добър в това, откакто те оперираха.

Сингсакер не се засмя. Остави Грунгстад да работи върху кутията, а той отиде при Ивар и Елизе. Те седяха в дневната, където двамата с Гран ги бяха разпитали вчера. Но този път седяха на дивана, а Ивар бе прегърнал жена си през раменете.

Сингсакер ги помоли да опишат мъжа, но това не доведе до нищо. Било тъмно и Едвардсен бил уплашен. Мъжът носел качулка с шапка под нея и шал около врата си. Лицето му било частично скрито от качулката.

Ивар описа мъжа като непредсказуем, но това бе основано на поведението му.

След това Сингсакер им каза, че би искал да вземе пушката като доказателство и че е негов дълг да разследва стрелбата. Предупреди ги, че е възможно да ги обвинят в незаконно използване на огнестрелно оръжие и дори в престъпно нехайство, независимо дали жертвата на стрелбата бе отвлякъл дъщеря им. В същото време раненият мъж очевидно бе представлявал заплаха и като се вземеше под внимание емоционалното състояние на всички замесени, очевидно имаше смекчаващи вината обстоятелства, тъй като Ивар бе имал основание да приеме, че се е изправил срещу убиец, навлязъл в частната им собственост.

Накрая Сингсакер въздъхна и каза:

— Поради ограниченото време и ресурси, с които разполага полицията, често се налага някои криминални случаи да бъдат понижени по значение. Уверявам ви, че изчезването на Юлие не е от тях, но някои странични въпроси, свързани със случая, могат да се озоват на края на списъка.

— Да разбирам ли, че ще вземете пушката, но е възможно да не разследвате стрелбата? — попита Елизе. Сингсакер разбра. Току-що им бе доказал, че дъщеря им не бе избягала от вкъщи, а най-вероятно бе в ръцете на един непредсказуем убиец.

— Ако нараняването на заподозрения не е сериозно, вашият съпруг не е направил нищо лошо. Точно обратното — благодарение на него имаме сериозно доказателство. Но в момента най-важното е да гарантираме сигурността ви. Ще оставим полицаи в къщата с вас.

Двамата кимнаха.

— Знам, че се надявате дъщеря ви скоро да се върне — продължи Сингсакер. — Мислехме, че е по-вероятно просто да е избягала. За съжаление изглежда, че това не е така. Но искам да се съсредоточите върху едно нещо: случилото се тази нощ ни приближава до разнищването на случая. Извършителят показа лицето си и сега имаме конкретни доказателства. И може би най-важното от всичко…

Той млъкна. Чувстваше назряващо главоболие и за миг се запита дали онова, което се канеше да им каже, щеше да им донесе някаква утеха.

— Мисля, че тя още е жива. Това е заключението, до което достигнах на основата на поведението на извършителя.

Сингсакер веднага съжали за думите си. От опит знаеше, че един полицай никога не трябва да обещава повече, отколкото може да даде.

 

 

Юлие се оттласна нагоре и чу как кофата се прекатурва, но бе набрала достатъчно скорост и успя да промуши тялото си през тесния тунел към свободата. Лежеше и опитваше да освободи ръцете си, а главата й се подаваше навън на светлината, идваща от уличната лампа.

Точно тогава го чу. Самотният звук на стъпки в тихата нощ, слаб и далечен, сякаш идваше от мрака отвъд уличната светлина. Едва когато се приближи, тя чу колко учестено и възбудено беше дишането му. Звучеше бесен. Не. По-скоро звучеше така, сякаш изпитваше болка.

Когато влезе през портата, на не повече двайсет метра от прозореца, Юлие виждаше върха на главата му над преспите сняг, образували се при чистенето на алеята. Носеше качулка. Тя инстинктивно се дръпна назад.

Изведнъж започна да се плъзга обратно надолу по влажния сняг. Отчаяно размаха крака в опит да се задържи. След това падна в стаята и се приземи на прекатурената пластмасова кофа, която се сцепи на две под тялото й.

Искаше да пищи, но се страхуваше, че той ще я чуе. Всеки момент щеше да влезе в къщата. Бе пропиляла единствената си възможност за бягство.

Юлие стана от смърдящия, мръсен под на мазето и взе въжето, с което я бе вързал. Схваната и насинена, отиде в ъгъла зад вратата, забравила, че именно там е изляла кофата. Облегна се на стената и застина. Чу го как рови горе — резки, яростни движения. След време притихна. Тя въздъхна облекчено, надявайки се, че известно време ще стои горе или дори, че пак ще излезе от къщата. Ако слезеше долу, веднага щеше да разбере, че се бе опитала да избяга. Умът й работеше на висока скорост. Имаше ли някакъв друг начин да достигне прозореца без счупената кофа? Не разполагаше с нищо друго, освен с дрехите и ботушите, които носеше. Ами ако свалеше всичко и го натрупаше на пода? Не, не беше достатъчно високо. Отиде до прозореца и подскочи. Успя да сграбчи перваза с пръсти, но когато опита да се набере нагоре, се изпусна и падна на земята. Нямаше смисъл да опитва без нещо, на което да стъпи. Но въпреки това продължи.

След петия опит чу стъпки над главата си. Той слизаше по стълбите, водещи към мазето.

„Идва да ме убие, помисли си тя. Когато види счупения прозорец, всичко ще свърши. Но може би просто ще навие музикалната кутия и ще си тръгне.“

Юлие отново застана в ъгъла зад вратата. Ако той влезеше, тя можеше да направи само едно нещо. Трябваше да се опита да го надвие по някакъв начин.

Вече бе точно пред вратата, но вместо да навие музикалната кутия, той започна да говори. Това бе първият път, когато й бе говорил през вратата.

— Посетих родителите ти — рече той. — Реших, че трябва да чуят мелодията. Исках да знаят, че жертваш живота си за нещо красиво и уникално. Но те не харесаха музиката. Може би това няма значение. Може би това, което мисля за тях, е по-важно. Какво да правя с хора, които стрелят по мен? Да им отмъстя? Нямам представа. Просто исках да знаеш, че ги посетих. Нещо ми подсказва, че това може да те мотивира. И ако изпееш песента както трябва, може би няма да им отмъстя. Всъщност почти съм сигурен, че няма.

Ръцете й трепереха от страх и ярост, но се застави да не казва нищо. Не трябваше да се издава. Той все още си мислеше, че устата й бе запушена.

Изведнъж каза, сякаш бе подушил емоциите й:

— Страх. Мисля, че трябва да я изпееш със страх в гласа. Но това трябва да е страхът на човек, който е смел и почти успява да го скрие. Така трябва да бъде изпята. Не като Силе.

Разбира се, тази мисъл отдавна й бе минала, но от това потвърждение на най-лошите й подозрения коленете й омекнаха. Започна да се свлича по стената, но принуди краката си да я задържат изправена. Той бе убил жената в горичката. Историята бе във всички вестници.

Тиха въздишка излезе измежду устните й.

Той притихна от другата страна на вратата. Нима я беше чул?

Изведнъж стана и се приближи до вратата. Пъхна ключа в ключалката и отвори. Тя се бе скрила зад вратата. За него стаята изглеждаше празна. Сигурно бе видял счупеното стъкло и тунела, издълбан в снега, защото изтича до прозореца и изкрещя.

Това бе нейният шанс. Можеше да се измъкне през вратата, надявайки се, че той няма да се обърне. Но той вече се оглеждаше. Всеки момент щеше да я види. Ако наистина смяташе да заобиколи вратата и да хукне нагоре по стълбите, трябваше да се приближи твърде много до него и той щеше да се хвърли отгоре й, преди да пресече прага. Най-добрият й шанс бе да го събори на земята, преди да избяга.

След това видя крака му.

Бе отрязал долната половина на крачола си и бе превързал прасеца си. Превръзката бе скорошна, но по белия плат вече бе избила кръв.

Тя предпазливо пристъпи напред и се прицели. След това го изрита право по раната. Той изрева и се наведе, за да сграбчи крака си.

Държейки въжето опънато между ръцете си, тя се хвърли отгоре му. В същия миг той рязко се изправи, така че тя увисна на гърба му и само пръстите на краката й се опираха в пода. Почувства как тялото му се напряга, когато обви въжето около врата му. Дръпна с всичка сила и го чу как се задушава.

Той направи две крачки назад точно когато тя успя да стъпи на пода. Дръпна въжето още веднъж и той се свлече на земята. Главата му се удари с трясък в тухления под.

Тя видя, че очите му са отворени, но изражението му бе пусто и безжизнено.

След това побягна. Излезе през вратата, но се закова на място в коридора. Нещо я задържаше.

Откри вратата на стаята, където мислеше, че бе вързано кучето й. Докосна бравата. Вратата се отвори. Бисмарк се бе свил в един ъгъл. Когато я видя, той стана и закуцука към нея. Беше ранен и едва ходеше.

Изведнъж чу как мъжът в съседната стая се движи.

Как бе възможно това? Как бе успял да стане толкова бързо?

Наведе се и целуна кучето по муцуната.

— Ще се върна за теб — прошепна тя и отново хукна.

Той излезе от стаята точно когато тя стигна основата на стълбището. След четири скока се озова горе и задърпа вратата.

Точно тогава осъзна, че се бе провалила. Беше направила всичко по силите си, но то не се бе оказало достатъчно. Беше загубила всичко.

Времето спря.

В главата й нахлуха странни картини. Разхождаше Бисмарк в снега. Жената без гърло от вестникарските истории. Фредрик, гол в стаята си. Бебето, което растеше в корема й. Майка й, с рядка усмивка на лицето. Хорът, в който пееше. Фрагменти от живот, който всеки момент щеше да бъде изгасен.

Вратата не помръдваше. Той я беше заключил.

Юлие спря да диша и се обърна.

Той бе спрял на половината път нагоре по стълбите, знаейки, че разполага с цялото време на света. Започна бавно да се качва, като спираше да си почива на всяко стъпало. Накрая ги разделяха само три стъпала. Тя опита да срещне погледа му, но очите му бяха напълно празни. Сякаш бе някъде другаде.

Преди си бе мислила, че го познава. Но бе направила ужасна грешка. Той живееше в напълно различен свят от нейния. В напълно различна реалност.

Изкачи последните три стъпала. Ръката с двата липсващи пръста я грабна за косата точно над ухото.

Слезе две стъпала, дърпайки я за косата. Тя загуби равновесие. Той я пусна и тя се изтърколи надолу. Лежеше на пода на мазето и се опитваше да си поеме въздух. Огледа се объркано. Бисмарк стоеше на прага.

Изглеждаше изтощен и уплашен. Беше твърде слаб, за да й се притече на помощ.

— Не опитвай да ме спасиш — прошепна тя. — Вече никой не може да ме спаси.

Мъжът стоеше над нея.

— Какво искаш от мен, копеле такова? — изкрещя тя. Нещо в нея все още се бореше, опитваше се да отложи неизбежната развръзка. — Какво искаш от мен?

— Скъпа моя Юлие Едвардсен. Много добре знаеш какво искам. Искам да пееш.

Той отново я сграбчи за косата и я повлече към стаята на Бисмарк. Пусна я на пода.

Преди Юлие да успее да се изправи, той грабна кучето и излезе. Звукът на превъртането на ключа в ключалката бе като спускането на ударника на револвер. След това гръмна музиката. Този път не идваше от музикалната кутия. Този път беше диск. Белман. Тя позна песента — именно нея трябваше да изпълни на концерта в „Рингве“, но това бе в един друг живот преди много, много време.

„Пресуши чашата си, защото смъртта те чака пред вратата и остри своя меч.“

Той се опитваше да овладее дишането си. Постепенно песента на Белман му подейства успокояващо. Стоеше неподвижно и докосваше превръзката. Изстрелът бе засегнал коляното му. Бе използвал пинцета, за да извади четири сачми от плътта си. Нямаше други поражения. Кървенето беше спряло.

Бе изпитвал ужасна болка. Беше го боляло толкова много, че почти бе припаднал, след като бе спрял кървенето с парче плат, което бе откъснал от ризата си в началото на Осбакен. Известно време бе обикалял улиците, неспособен да разсъждава трезво. Почти бе стигнал Кухавген. И това го бе изплашило. Никога преди не се бе чувствал толкова изгубен. Дори мухата в главата му не бе давала признаци на живот. Бе се чувствал като сомнамбул, лутащ се в пълен мрак вместо в сънища. За щастие се бе съвзел сравнително бързо. Умът му се бе избистрил. Беше се обърнал и се бе върнал в къщата само за да открие, че тя бе опитала да избяга.

Бе дошъл точно навреме.

Внимателно бе премислил какво да й каже за родителите й. Нещо, което да я накара да се замисли. Смяташе, че вече е научила песента и е готова да му пее. Знаеше, че нямаше да се наложи да я подготвя толкова дълго, колкото Силе Ролфсен. Може би бе изчакал твърде дълго със Силе. Но онова, което бе казал за родителите й, не беше напълно вярно. Бе искал да ги стресне — защото не ги харесваше. Беше ги виждал преди, заедно с Юлие. Веднъж бе чул как майката на Юлие й се кара. Не можеше да понася тази жена. Хора като нея не заслужаваха Юлие. Момичето бе твърде добро за родителите си и бе искал да ги уплаши. А в отговор те го бяха ранили. Какво трябваше да прави с хора като тях?

Взе кучето и се качи по стълбите. След като свърши, то едва ходеше.