Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (17)

Шестнайсета глава

Тронхайм, 1767

Нищо не можеше да се сравни с миризмата на пеленаче. Имаше спокойствие в тази миризма, може би идващо от някакъв далечен спомен. Така ухаеше Дания от неговото детство, новородените телета, топлата жарава и лененият чаршаф, съхнещ в топлата лятна нощ. Всяко дете имаше своя собствена миризма, но всички ухаеха на женска гръд. Затова имаше нещо възбуждащо в тази миризма, но не толкова възбуждащо, че да смути спокойствието на момента. Освен това бебетата ухаеха предимно на неща, принадлежащи на бъдещето: лешници, квас и млади фиданки.

Ако не се нуждаеха от смяна на пелените, разбира се.

Момченцето, което Ниле Байер държеше, имаше нужда от смяна на пелените, но той още не бе готов да извика дойката. Искаше да го подържи още малко. Именно тези сутрешни часове му даваха сила. Радваше се, че сестра Ан, която ръководеше сиропиталището, му позволяваше от време на време да идва тайно тук, за да види децата. Тя разбираше, въпреки че не бяха обсъждали въпроса, че това, което искаше най-много на този свят, бе свое собствено дете. Понякога си мислеше, че това бе решението на всичките му проблеми — постоянното пиянство, разстроения стомах и сприхавия характер. Но се познаваше твърде добре, за да повярва.

Замисли се за вчерашните си напразни усилия да открие шведския джентълмен, който можеше да хвърли светлина върху странното убийство, което разследваше. Бе стоял в кръчмата почти до полунощ, но мъжът така и не се появи. Накрая се бе прибрал вкъщи и се бе напил, за да се приспи.

Днес се бе събудил с бистра глава. Бе му хрумнало, че високопоставеният джентълмен, когото търсеше, най-вероятно се бе запознал с други видни личности след пристигането си в града. Затова Байер бе решил да посети своя приятел Сьорен Енгел. Но тъй като се бе събудил твърде рано, дори преди мухите, той бе решил първо да мине през сиропиталището. Сега седеше там и държеше малкото, меко телце до огромния си стомах, мислейки как всеки човек започва своя житейски път с безкрайно много възможности пред себе си. „Странно как винаги объркваме нещата, помисли си той. Защо се случва така? Нима езикът е нещото, което ни отклонява от пътя? Или вината е в думите? Те ни обединяват, но в същото време ни правят толкова нещастни. Или пък причината е в това, че виждаме само повърхността на нещата?“

Забеляза, че мухите бяха накацали лицето на момченцето. Защо всички тези мухи бяха нападнали Тронхайм това лято? Може би необичайно високите температури ги караха да се размножават толкова бързо. Реши, че е време да върне детето. Извика сестра Ан и й благодари за това, че му позволява да изпитва такова удоволствие, държейки малчуганите. След това й даде няколко скилинга — обичайната сума, която даряваше на сиропиталището.

Оттам, без да бърза, пое към града, насочвайки се към новопостроеното имение на Енгел на главния площад. След няколко минути Байер вече стоеше пред вратата и се взираше в звънеца. Като всичко останало, той беше нов. Беше направен от месинг, може би в Тронхайм, с мед от мината Рьорос. Гербът на Енгел бе гравиран върху звънеца. Същият щит висеше над вратата, издълбан в дървото и боядисан в ярки цветове. Гербът на Енгел също бе нов — не беше стар семеен герб. Хората наричаха такива като него новобогаташи. Това бяха единствените богати хора, които Байер харесваше: хора, които сами бяха спечелили парите си. Енгел бе образован мъж. Бе учил в Копенхаген и Лайпциг. Бе взел скромното състояние на баща си, изкарано от търговия с дървесина, и го бе умножил няколко пъти. След това бе дошъл в Тронхайм и бе станал още по-богат заради дъскорезниците, превоза и търговията със стоки и дяла, който бе купил в мините Рьорос. Бе се оженил във висшето общество, бе си поръчал нов семеен герб и бе построил огромна къща, където да живее, когато не бе в имението си в провинцията.

В момента се бе посветил на книгите си. Казваха, че библиотеката му съдържа близо седем хиляди тома. Началникът на полицията предположи, че истинският брой не превишаваше три хиляди, но това бе повече от впечатляващо за малък град като Тронхайм. Хората казваха, че Сьорен Енгел сам издържа печатница „Виндинг“, въпреки че купуваше повечето си книги от датски, френски и германски печатари, книжари и колекционери. Байер бе прекарал много приятни часове в четене на книги от библиотеката на този ерудиран и богат мъж. Началникът имаше особена слабост към френските автори, които обсъждаха свободната природа и просветения ум на модерния човек.

Байер натисна звънеца и вратата бе отворена от прислужник — чернокож африканец, който бе единственият представител на своята раса в града. Той бе мъж с пронизващ поглед, който знаеше много езици. Приемайки, че началникът на полицията има уговорена среща, прислужникът го покани вътре и взе палтото и бастуна му.

— Началникът не носи официалния си бастун днес — отбеляза мъжът.

— Поръчах да ми направят нов — промърмори Байер и вдигна поглед към тавана, който още не бе боядисан. Подът, наскоро обработен с безир, все още издаваше силна миризма. Това бе първото посещение на Байер в новото имение на Енгел, който още не бе насрочил тържеството по случай освещаването на къщата. Из града се говореше, че чакал да пристигне кораб от континента, натоварен с няколко каси превъзходно шампанско. Работниците боядисваха последните незавършени стени и още не бяха монтирали фонтана за вино в балната зала.

Вечерта преди трупът да бъда открит, Байер бе присъствал на прием във вилата на Енгел. Той бе единственият богаташ в града, който канеше началника на полицията на своите събирания. Търговецът харесваше проницателните наблюдения на Байер и се наслаждаваше на неговите забавни истории за Копенхаген. Най-много обичаше да слуша за живота на дребните крадци, уличните хлапаци, просяците и курвите в кралската столица. Байер имаше стотици истории от времето, когато бе служил като полицай в родината си.

Той, от своя страна, харесваше историите на Енгел за университетския живот. Но главната причина да ходи на тези приеми бяха книгите и пиенето.

— Седнете, а аз ще извикам господаря — рече прислужникът и го въведе в просторна, осветена библиотека с големи прозорци и стъклена врата, която водеше към градината в задния двор. Там се трудеха неколцина градинари, които засаждаха екзотични цветя от далечни земи, чиито имена Байер не бе и чувал. В далечния край на библиотеката имаше лавица, заемаща цялата стена, където бяха наредени най-важните томове. Той не се сдържа и се приближи, след което прокара пръст по гръбчето на книга, подвързана с телешка кожа. Името на автора, Жан-Жак Русо, бе изписано със златни букви. Едва устоя на изкушението да издърпа книгата от лавицата и да започне да чете.

Вместо това седна на един от удобните, украсени със златна нишка столове, обърнати към градината. Затвори очи и усети леко гъделичкане по челото си. Слънцето блестеше през многото прозорци и пълнеше стаята със знойна жега. Без да мисли за нещо конкретно, той бръкна в джоба на жилетката си и напипа плоската бутилка. Извади я, но веднага осъзна, че е празна. Въпреки това я вдигна до устните си и облиза последните няколко капки.

Вратата се отвори и в стаята надникна тясно, бледо лице. Байер позна Уда, най-малката дъщеря на Енгел. Тринайсетгодишното момиче бе слабо като фиданка.

Погледна го смутено, след което направи няколко плахи крачки в стаята. Поклони се и се извини. Докато вървеше, фустата й се плъзгаше по пода така, сякаш се движеше по собствена воля. Приличаше на малко птиченце.

— Не знаех, че тук има някой — каза Уда. — Исках да изляза в градината, за да разгледам новите цветя.

Байер се усмихна.

— Няма да ви преча, млада госпожице — рече той.

Момичето отново се поклони и заситни към стъклената врата. Когато я отвори, Байер попита:

— Къде е сестра ти?

Ева Енгел бе три години по-голяма и много по-жизнена от Уда. Байер не харесваше младите момичета, тъй като повечето бяха твърде анемични и имаха неприятни пискливи гласове. Предпочиташе мъже, с които можеше да разговаря за всичко и които не се изчервяваха, когато им разказваше вицове — това важеше с пълна сила и за вкуса му към жените. Но Байер бе харесал Ева в мига, в който се бе запознал с нея. Не че оттогава бяха говорили много. Като всеки уважаващ себе си джентълмен и баща, Сьорен Енгел пазеше дъщерите си като ревнив петел и ги изпращаше да си лягат, преди на масата да се появи силен алкохол.

— Ева си замина — отвърна Уда, гледайки в пода.

— Заминала е? — рече той. — Онзи ден баща ти не спомена нищо по този въпрос.

— Пътуването бе уредено съвсем набързо. Самата аз научих едва вчера.

На Байер му се стори, че момичето изглежда обидено от нещо. Сякаш не одобряваше внезапното заминаване на сестра си.

— Знаеш ли защо е заминала? — попита той.

— Отиде на гости на роднини в Дания.

— И колко време ще прекара там?

— Казаха ми, че няма да я видим до следващата пролет. Но сега трябва да ме извините. Цветята. Не са ли красиви?

Тя се засмя, обърна се и излезе в градината.

Байер седеше в библиотеката и гледаше как русите й къдрици блестят на слънцето. Миг по-късно Сьорен Енгел влезе в стаята и затъмни слънцето с присъствието си.

Както винаги, той бе широко усмихнат, сякаш не познаваше друга емоция. Имаше широка брадичка и тъмнокафяви очи, наследени от южните му праотци. Днес не носеше перука и не бе напудрил косата си. Фактът, че бе готов да го приеме в такъв непринуден вид, свидетелстваше за тяхното приятелство. Въпреки това Енгел бе добре облечен, както винаги. Дългият му жакет от червеникавокафяво кадифе стигаше чак до бедрата, а семейният герб бе извезан отляво на гърдите. Той се поклони и седна на съседния стол.

— Какво води началника на полицията в новия ми дом в такъв ранен час?

— Извинявам се за ранния час, скъпи приятелю и закрилник на града.

— Въздържай се от лирически отклонения, ако обичаш. Не ти отиват, а би трябвало да можем да говорим свободно един с друг. Изпи ли сутрешното си питие?

— Опасявам се, че бях надценил количеството алкохол, останало в бутилката ми.

Байер се усмихна шеговито и Енгел отвърна със същото. Той размаха едно малко звънче. Друг прислужник се появи на прага.

— Бутилка от най-добрия ни аквавит с две чаши, ако обичаш — нареди Енгел, без дори да поглежда прислужника.

— Още не си отговорил на въпроса ми — рече той, след като мъжът затвори вратата. — Какво те води тук?

— Имам нужда от помощ с един труден случай — отвърна Байер. — Случайно да си чул за трупа, който намерихме извън града?

— Разбира се. Тялото на брега. Адвокатът Мартинус Нисен ми каза за него снощи. Бяхме седнали на по бира, за да отпразнуваме предстоящия първи брой на неговия вестник. Попита ме дали мисля, че е добра идея да напише кратка статия за тайнствения труп, но аз го посъветвах да не го прави. Подобна статия само би привлякла несериозни читатели и довела до разпространението на неверни слухове. Да не говорим за подронването на престижа на самия вестник и неговите издатели. Казах му: „Не, това е полицейски въпрос. Остави нещата в ръцете на Байер. Твоят вестник трябва да се съсредоточи върху нещата, от които се интересуват спонсорите ти.“ Този мъж е отличен юрист. Затова го посъветвах да се фокусира върху по-важни теми от правен характер.

— Напълно съм съгласен с теб — каза Байер със задоволство. — Това би издигнало вестника му над всички останали парцали, които издават тук. Напоследък жълтите вестници се размножиха. Какво ще правим, когато всички вестници в страната са пълни със статии за убийства и всякакви други престъпления?

— Нисен е умен мъж. Ще направи много за този град.

— Така е. Но да се върнем на трупа. Моите разследвания сочат към това, че мъжът е умрял по много подозрителен начин. Освен това открих, че е пристигнал в града съвсем наскоро, идвайки от Швеция. По тази причина търся друг швед, наскоро пристигнал в Тронхайм. Имаме свидетел, който твърди, че двамата шведи са се познавали. И понеже онзи, който е жив, изглежда, е бил от висшето общество, реших, че може и да се е запознал с някои от знатните граждани на Тронхайм.

В този миг вратата се отвори. Прислужникът прекоси стаята, без да издава и звук. Сложи бутилката и двете чаши на масата между двамата мъже и излезе. Енгел напълни чашите, докато говореше.

— Значи се чудиш дали през последните няколко дни съм се запознавал с високопоставен шведски джентълмен?

Намръщи се, сякаш се опитваше да си спомни. Байер реши, че не бе добър в преструването.

— Опасявам се, че трябва да те разочаровам — каза Енгел накрая. — Но не искам посещението ти тук да е било напразно. Наздраве!

Той вдигна чашата си.

Байер го последва и пресуши своята на екс.

— А мъртвецът? Него срещал ли си го? — попита началникът на полицията.

— Разбрах, че е бил най-обикновен скитник, който се е препитавал с пеене и комар.

— Точно така. В нашия град няма достатъчно добри музиканти. Чувал съм, че хора като теб често си наемат трубадури от кръчмите и странстващи цигулари, за да свирят на празненствата им.

— Добре си проучил въпроса. Не се отказваш лесно, а? Това е качеството, което харесвам най-много у теб, въпреки че не всички споделят това мнение — въздъхна Енгел. — Чух за един шведски трубадур в „Рингве“. Но това бе преди два месеца и оттогава не съм го виждал. Сега трябва да ме извиниш. Имам важна работа. Работа, свързана с Обществото.

Байер кимна с уважение.

— Чух, че нещата се развиват по план — рече той.

— Да, момчетата имат голям напредък. Тронхайм ще бъде първият град в Норвегия, основал свое собствено научно общество.

„Момчетата“, за които говореше Енгел, бяха епископ Юхан Ернст Гюнерус, ректорът на университета Герхард Шонинг и общинският съветник Петер Фредерик Сум. Преди седем години тримата бяха основали Тронхаймското общество. Последните двама по-късно се бяха изселили от града, но благодарение на усилията и на тримата Обществото си бе спечелило отлична репутация в научните среди не само в Норвегия, но и в останалия свят. Това означаваше, че скоро щяха да получат кралско одобрение, даващо им право да се нарекат Кралско норвежко научно общество. Байер се гордееше с това постижение. Мъжът до него, седнал в стол, който струваше повече, отколкото един полицай изкарва на година, бе основен поддръжник на идеята да бъде създадено автономно норвежко научно общество в Тронхайм. Освен това притежаваше финансовия ресурс да подпомага това начинание.

— Моля, налей си още. Когато свършиш, удари звънчето и някой от прислужниците ще те изпрати. Довиждане, Байер — каза Сьорен Енгел.

Търговецът стана и се насочи към вратата. Байер не можеше да си спомни кога за последно бе виждал възрастния джентълмен без усмивка на лицето. С ръка върху бравата, Енгел се обърна.

— Скъпи мой Ниле Байер — започна мрачно той, — знаеш, че те уважавам, въпреки че самият ти нямаш особено високо мнение за себе си. Струва ми се, че изкопа собствения си гроб, плащайки над две хиляди рикедалера, за да станеш началник на полицията. Това не беше добра инвестиция. Може би двамата с префекта трябва да обсъдим онова твое предложение да получаваш по един скилинг на буре. Префектът има навика да се вслушва в съветите ми.

— Ще направиш това за мен? — попита Байер.

— Това е нещо, което един човек би направил за свой приятел, не мислиш ли?

— И какво ще очаква този човек от своя приятел в замяна?

— Байер, твоята подозрителност ме обижда дълбоко. Разбира се, това е полезно качество за човек, който се занимава с полицейски дела. Но преди да си тръгна, ще те помоля да се съгласиш с мен, че има въпроси, които представляват интерес за началника на полицията, както и такива, които не са в неговата компетенция. Кога за последно си инспектирал везната на златаря или брашното на хлебаря? Ами проститутките? Разбира се, от време на време всеки джентълмен се нуждае от малко забавление, но напоследък в нашия град това забавление е станало твърде достъпно. В момента ти преследваш убиец, който отдавна е изчезнал — не смяташ ли, че така прахосваш времето и усилията, които дължиш на нашия крал?

Известно време Байер мълчеше. След това рече:

— Дребните грехове никога не са ме интересували.

— Но би трябвало. Нима началникът на полицията не осъзнава, че дребните грехове водят до по-големи? Не бих се изненадал, ако се окаже, че смъртта на онзи клет швед се дължи на комарджийство или проститутки.

Енгел отвори вратата, поклони се на картината, окачена на стената зад полицейския началник, и излезе.

Останал сам в стаята, Байер извади бутилката от джоба си и я напълни с аквавит. След това позвъни за прислужника.

 

 

Изглежда, денят щеше да бъде горещ и слънчев — прекрасно време за разходка сред природата, може би в посока към имението „Рингве“.

Конят на Байер, Букефалос, беше стара кранта, за която бе платил твърде много преди цяла вечност. Конят бе дошъл с него от Копенхаген.

Изведе Букефалос, най-стария си приятел, от конюшнята, която делеше с един обущар, и пое към Братора. Имаше късмет да завари лодката от тази страна на реката.

Когато стигна отсрещния бряг, той веднага се насочи към кръчмата „Баке“, за да изпие чаша бира. Скара се със собственика, който му каза, че си губи времето, опитвайки се да залови убиец. „Ами боклукът по улиците на града? Кога за последно си разлепял афиши, плашейки извършителите с глоби?“ Байер излезе от „Баке“ около обяд, което означаваше, че трябваше да язди през най-слънчевото време на деня. Когато най-накрая стигна „Рингве“, беше плувнал в пот и настроението му бе много лошо.

Отиде до конюшнята и остави коня си при едно от момчетата, след което се насочи към главната сграда — дълга, тънка къща, построена в солидния трънделагски стил.

Входът бе наистина зрелищен, издаден напред и почиващ върху красиви боядисани колони. На покрива бе кацнал работник, който монтираше изящен ветропоказател от ковано желязо.

— Господарят и господарката вкъщи ли са? — попита Байер.

Младежът веднага слезе по стълбата и без да продума, влезе в къщата. Миг по-късно капитан Пребен Весел се появи на прага. Въпреки че коремът му не можеше да се сравнява с този на Байер, той бе доста едър джентълмен. Перуката му бе накриво, а яката на ризата му бе намачкана.

— Началник на полицията Байер — рече той с усмивка. — На какво дължа тази рядка чест?

Байер прочисти гърлото си.

— Д-р Фредричи ме посъветва да прекарам един ден в провинцията. Заради кашлицата — отвърна той и извади лулата от джоба си.

— Градският въздух е ужасен. Имаме къща в града, но никога не живеем там през лятото — рече Весел.

— Е, аз минавах наблизо и се зачудих дали бихте предложили нещо за пиене на един изморен ездач.

Байер започна да пълни лулата си.

— Но разбира се. Сигурно знаете, че имаме своя лицензирана таверна тук?

Капитанът посочи към кръчмата, която се казваше „Нубруген“ — приятно място, където Байер имаше смътни спомени, че се бе напивал в миналото.

— Така че заповядайте. Добре сте ни дошъл. Ще бъдете мой личен гост.

Имаше искрено гостоприемство в усмивката на Весел.

Байер бе поканен на горния етаж в голяма стая с прозорци, гледащи към предния и задния двор. Той си избра маса с гледка към предния. Оттам виждаше сламената шапка на работника, който монтираше ветропоказателя върху входа. След това Байер прекоси стаята и погледна към задния двор. Жена с права лопата в ръка се бе привела над празна леха. Роклята, която носеше, изглеждаше твърде скъпа за такъв вид работа.

— Жена ми обича да копае земята — обясни капитан Весел, който се бе приближил и застанал до Байер. — Сигурно заради провинциалното си потекло. Просто не може да устои на току-що изкопана леха. Странно как закоравял моряк като мен се влюби в селянка като нея.

Той говореше с огромна любов за жената, за която се бе оженил.

Байер кимна и седна на масата, вече отрупана с чинии — бяха сервирали супа, извара, хляб и бекон, както и голяма халба бира и чаша добър аквавит.

— Виждам, че харесвате музиката — рече Байер и посочи няколкото струнни инструмента, окачени на стената.

— Жена ми е музикантът — отвърна капитанът с неловка усмивка. — Аз мога да стържа на тях, но не и да свиря.

— Понякога каните ли музиканти тук, капитане?

Весел го изгледа, но не отвърна. Байер опита супата и отпи от бирата.

— Когато имате празненство, наемате ли музиканти, или само жена ви свири?

— Понякога каним музиканти, но не мога да си обясня защо ми задавате такива въпроси.

— О, просто един приятелски разговор между двама приятели. На път за тук спрях в „Баке“ и ми казаха за голямото празненство, което сте имали през март. Разбрах, че сте поканили шведски музикант. Така ли е?

— Имахме един музикант, да. Но не си спомням дали беше швед. Само една от вечерите свири в къщата, а през останалото време беше в таверната.

— И оттогава не се е връщал?

— Не. Защо питате? Трябва да кажа, че ме разочаровате, Байер. Излъгахте ме, че просто сте минавали наблизо, но истината е, че сте дошли, за да ровите в личните ми работи. Настоявам да ми кажете защо ми задавате всички тези въпроси.

— Добре — отвърна Байер и отново отпи от бирата. — Този шведски музикант беше открит мъртъв вчера сутринта в покрайнините на града. Предполагам, че още не сте чули за този случай.

— Не. Новините пътуват бавно в провинцията, както много добре знаете. Но защо говорите с мен за този мъж?

Изражението на Весел все още бе напрегнато.

— Имате право да ме питате, разбира се. Истината е, че не знаем нищо друго за него, освен това, че е бил тук през март. Оттогава е прекарал по-голяма част от времето си в игра на и кръчмарски запои, но не се е запознал с много хора. Този мъж е истинска мистерия.

— Иска ми се да можех да ви помогна — рече Весел, като вече изглеждаше много по-спокоен. — Но мъжът, когото наехме да свири на празненството, стоя тук само няколко дни и си тръгна.

Известно време двамата мъже се храниха в мълчание. След това Байер каза:

— Добре ли свири?

Изражението на Весел отново се вкамени.

— Трябва да питате жена ми. Аз не разбирам от музика.

След като се нахрани, Байер благодари на своя домакин и помоли да оседлаят коня му. Весел слезе в двора, за да го изпрати.

Байер започна бавния процес по яхването на коня. Мъж с неговите габарити можеше да изпълнява това действие не повече от няколко пъти на ден, а след това се чувстваше напълно изстискан.

— Сигурен ли сте, че не искате един от прислужниците ми да ви прекара с лодка през реката? Струва ми се, че в новата ми лодка, която е закотвена в залива Рингве, ще има място както за вас, така и за вашия кон.

Капитанът гледаше началника на полицията с едва прикрито задоволство. Но Букефалос познаваше господаря си и бе много търпелива. Най-накрая Байер успя да се покатери на седлото. Отклони предложението, чудейки се кой бе по-вероятно да не се побере в лодката — конят или неговият ездач. След това зададе един последен въпрос:

— Случайно да сте се запознавали с други шведи напоследък?

Весел мигна точно четири пъти, преди да отвърне:

— Не. Защо? Не сме във война, нали?

— Не. Времената на Торденскьолд отдавна отминаха — рече Байер, говорейки за легендарния предишен обитател на имението „Рингве“ и прадядо на капитана.

След това си спомни, че според легендата Торденскьолд бе избягал от къщи като млад. Спомни си и още нещо — капитанът бе загубил един от синовете си, когато корабът им бе потънал на път за Копенхаген и момчето се бе удавило.

Ето защо се отправи към града със сърце, натежало от съчувствие. „Всички имаме своите призраци, с които трябва да се помирим“, помисли си той.

 

Беше се свечерило, когато най-накрая се върна в града. Беше изтощен и след като остави крантата в конюшнята, закопня за леглото си. Но реши преди това да се отбие в участъка. Там завари Торп, който седеше в сумрака и го чакаше.

— Какво правиш тук в този час? — попита Байер разтревожено.

— Чакам те цял ден — отговори Торп. — Става дума за тялото на онзи шведски певец. Нали помниш, че вчера го занесохме в параклиса на болницата? Тази сутрин свещеникът дойде да ни каже, че тялото е било откраднато от параклиса.