Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (15)

Четиринайсета глава

Зимата бе влязла в къщата. Елизе Едвардсен проследи течението, за да види откъде идва. Първо си помисли, че входната врата е отворена. Тя се бе изкривила от зимния студ и невинаги се затваряше както трябва. Излезе в коридора, опипа вратата и реши, че е затворена. След това я отвори и надникна в мрака. Беше се свечерило.

„Минаха двайсет и четири часа откакто Юлие изчезна“, помисли си тя.

Но времето не течеше както трябва. Откакто се събуди тази сутрин, сякаш бяха минали минути, часове, дни. Времето бе изчезнало, заменено от дълбоки въздишки, тихи стъпки, скърцащи дъски, погледи към вратата — цяла вечност от напрегнати движения и неспокойно чакане.

Тя затвори вратата. На път към дневната отново усети студеното течение. Банята. Сигурно идваше оттам. Отвори вратата и видя, че малкият прозорец над казанчето на тоалетната бе открехнат. Никога не го оставяха отворен през зимата. След това видя мухите. Поне двадесетина мухи, накацали по перваза на мястото, където изолацията образуваше ниша. Когато прозорецът бе затворен, в тази ниша бе топло и много насекоми прекарваха зимата там. В първия миг мухите изглеждаха мъртви. Но изведнъж една от тях помръдна и започна да пърха с криле. Не излетя, а вместо това се разбръмча около полумъртвите си другари. Елизе потрепери. Не знаеше дали заради студа, или заради отвратителната гледка. Качи се на тоалетната чиния и тъкмо се канеше да затвори прозореца, когато чу песента. Слаби, откъслечни ноти. Бавна, нежна мелодия. Чистият, ясен звук на музикална кутия.

След това зърна фигура в мрака. Наистина ли бе видяла някого? Човекът, ако наистина бе човек, стоеше напълно неподвижно. „Това е той“, помисли си Елизе. Спомни си статиите, които бе прочела през последните няколко дни — всички споменаваха музикалната кутия, намерена до трупа на жената, убита на улица „Лудвиг Доес“.

„Това е мъжът, който е отвлякъл Юлие“, помисли си тя.

След това фигурата изчезна сред дърветата, взимайки музиката със себе си. Тя се заслуша напрегнато, но чу само жалния вой на вятъра.

„Полудявам“, помисли си Елизе и слезе от тоалетната. „Не разсъждавам трезво. Сънувам, въпреки че съм будна.“

Намери съпруга си в коридора. Държеше флакон спрей.

— Прозорецът в банята бе отворен — каза му тя.

— Знам — отвърна той. — Чистех ваната. Когато отворих прозореца, видях, че первазът е покрит с мухи, така че отидох да взема спрея за насекоми.

— Чистил си ваната? Дъщеря ни е изчезнала, а ти чистиш ваната?

Искаше да го зашлеви, но не го стори.

— Предпочитам да върша нещо. Не мога просто да стоя и да чакам. Освен това тя ще се върне. Полицаите също смятат така. Според тях Юлие е избягала, за да ни накаже.

— Това ме побърква — рече тя, след което срещна погледа му. — Ела с мен.

Изведе го на двора и нагазиха в дълбоките преспи. Заобиколиха къщата и застанаха пред прозореца на банята. Видяха стъпки в снега близо до големия дъб.

— Някой е бил тук — каза тя. — Все пак не съм полудяла.

— Сигурно е било някое съседско дете — отвърна той. — Често влизат в нашия двор.

Снегът бе прекалено твърд и следите не личаха ясно. Беше невъзможно да кажат кой ги бе направил — възрастен или дете.

— Предполагам, че си прав — каза тя. — Но ако е бил той?

— Кой?

— Мъжът, който я е отвлякъл. Ами ако сега е дошъл за нас?

— Никой не я е отвлякъл, Елизе — рече той с такава увереност, че тя почти му повярва.

— Чух песен — каза тя. — Звучеше толкова спокойно. Почти като приспивна песен.

— Просто си изморена, мила. Въобразяваш си неща, защото си изплашена и изтощена. Студено е. Да се прибираме.

 

 

Всички мисли на Сингсакер се бяха прехвърлили на рамото на Фелиша, където бе положил главата си. Изобщо не следеше филма, който гледаха.

— Имахме една дузина подобни случаи на година в Ричмънд — каза Фелиша и се намести на дивана. — Почти всеки път децата биваха откривани живи или се връщаха доброволно при родителите си.

— Точно това прави този случай толкова труден. Опитът и разумът ни подсказват, че трябва да запазим хладнокръвие. Но ако това е едно от онези изключения? Ако това изчезване е свързано с убийството? Ако професорът е замесен и в двата случая? Трябва да видиш родителите. Особено майката. Страх и гузна съвест, комбинирани с още нещо.

— Комбинирани с какво?

— Не съм сигурен. Но мисля, че е заразно. Аз също го чувствам.

— Какво чувстваш? Изразяваш се много неясно.

Фелиша бе превключила на английски. Правеше го само когато Сингсакер я бе подразнил.

— Лошо чувство. Нищо специфично. Просто ми се струва, че това е един от онези случаи, при които детето няма да се върне. И тогава всичко ще отиде по дяволите, независимо от това дали двата случая са свързани, или не.

— Знам — отвърна тя, решавайки да отстъпи и да се постави на негово място. — Но да се надяваме, че няма връзка между случаите, защото ако има, значи става дума за сериен убиец, извършил две престъпления за необичайно кратък период от време. И не знаем кога планира да убие Юлие и да започне да търси следващата си жертва.

— Благодаря за успокоението.

Тя се усмихна примирено.

Чуха звънеца на входната врата. Фелиша изключи филма. „Убиецът в мен“ на Майкъл Уинтърботъм изчезна и екранът потъмня.

— И без това не го гледахме — рече тя и излезе в коридора да отвори. Върна се заедно със Сири Холм.

Сингсакер я поздрави, след което отиде в кухнята, за да направи чай.

Когато се върна, двете жени водеха задълбочен разговор. Фелиша вдигна глава и му се усмихна.

— Сири ми помага с първата ми работа. Онзи норвежки емигрант, когото се опитвам да намеря. Оказа се, че е използвал псевдоним.

— Какъв псевдоним?

— Йон Блунд.

— Това е същият Йон Блунд, който е написал баладата? Как можеш да бъдеш сигурна, че това е мъжът, емигрирал в САЩ? — попита той.

— Не съм сигурна — отвърна Фелиша. — На теория всеки би могъл да си е приписал заслугата за баладата. Например синът му или някой друг, решил да си спечели малко слава. Псевдонимът е единствената следа, която имаме. Все още не знаем истинското му име.

— Мисля, че трябва да открием всичко, което можем, за този псевдоним — каза Сири. — Моят колега спомена, че името Йон Блунд е било вписано в полицейски доклад от Тронхайм през 18 век. Това може да ни даде някои отговори. Разучих въпроса и се оказа, че дневникът се съхранява в Националния архив. Подадох молба да го прехвърлят в „Гюнерус“.

Съставили този план, те заговориха за други неща, пиейки чая си. Минаваше единайсет, когато Сири си тръгна.

Уд и Фелиша останаха на дивана. Гледаха се и мълчаха.

„С какво я заслужавам?“, помисли си Сингсакер, гледайки прекрасната сметанова кожа под тъмната й коса. Често си задаваше този въпрос, когато бе твърде изморен, за да правят секс.

Поговориха за сина му Ларш, който живееше в Осло с жена си и с двете си деца. Фелиша се бе привързала към Ларш и неговата съпруга, когато се бе запознала с тях на кръщенето на по-малкото им дете. Оттогава бе ходила два пъти сама в Осло да ги види. И това радваше Сингсакер. Заради Фелиша той бе станал по-близък със сина си, отколкото, когато бе женен за неговата майка.

Фелиша смени темата.

— Забеляза ли нещо различно в Сири?

— Не мисля. Изпи толкова чай, колкото обикновено, нали?

— Не ти ли се стори, че коремът й е станал по-голям, а бузите — по-червени?

— Какво намекваш?

— Знаеш какво. Ти полицай ли си, или не?

— Бременна? Шегуваш се! — възкликна той. След това се замисли и изтръпна. Бе му дошла налудничава мисъл. Невъзможна мисъл.

Ужасна, катастрофална мисъл.

— Според теб в кой месец е? — попита той.

— Вече й личи, значи трябва да е поне в третия или четвъртия. Но при всяка жена е различно, така че не знам.

Сингсакер трескаво започна да смята, връщайки се в хаотичните дни на миналогодишното разследване. Тогава бе направил грешка, която никой полицай не можеше да си позволи да допусне, и му се бе наложило да пази тайна, която никой женен мъж не биваше да пази. В миг на слабост той бе правил секс с приятелката на жена си. Това се бе случило, преди Фелиша да стане негова съпруга, всъщност преди двете със Сири да се запознаят и да станат приятелки. Но не беше толкова отдавна. Имаше ли някакво значение кога се бе случило? Така и не бе казал на Фелиша. Той изчисли, че се бе случило преди пет месеца. Но това едва ли можеше да го успокои, тъй като не знаеше в кой месец бе Сири. Възможно ли бе да е в петия?

Предстоеше му безсънна нощ.