Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (14)

Тринайсета глава

— Кога я видя за последно?

Новопостроеното училище „Розенборг“ беше светло и просторно. Фредрик Алм беше тъмен и потаен. Типичен тийнейджър. „Объркващо време в живота на всеки човек“, помисли си главен инспектор Сингсакер. Бяха му дали да ползва една малка конферентна зала, гледаща към стола на училището. Приглушеното бръмчене на разговорите на децата, редящи се на опашка отвън, му напомняше на звука, който чуваше в собствената си глава. Опита се да пренебрегне бръмченето, но това изобщо не беше лесно.

Фредрик Алм нервно се люлееше на стола си. Бе седнал с гръб към стената. Сингсакер бе от другата страна на масата, между него и вратата. Предпочиташе да бъде сам с момчето. Двама полицаи в такова малко помещение щяха да го стреснат повече, отколкото бе необходимо.

— Вчера — отвърна Фредрик с дълбок глас, който звучеше точно толкова несигурен, колкото момчето изглеждаше. — Намина вчера. Гледахме снимки от купона.

— Купон?

— Купонът в къщата на Дина Свенсен.

— Голям купон?

— Не, само няколко деца бяха поканени.

— Разбрах, че двамата с Юлие вече не сте гаджета. Така ли е? — попита Сингсакер, опитвайки се да улови погледа на момчето. Фредрик бе забил поглед в масата и не вдигаше глава.

— Ъхъ — промърмори той.

— Но въпреки това ходите на същите купони, а после тя идва у вас, за да гледате снимки. Това не е ли малко странно?

— Не знам.

Сингсакер също не знаеше. Беше твърде стар.

— Според теб къде е тя сега, Фредрик? — попита той, знаейки, че се отклонява от сценария.

— Не знам.

— Има ли навика да изчезва по този начин?

Фредрик вдигна поглед от масата. След това отново го снижи.

— Не знам.

Сингсакер се втренчи в него. „Уплашен е, помисли си той. Сигурно защото я харесва.“

— Никога не знам какво си мисли — каза Фредрик.

— Смяташ ли, че е изчезнала по своя воля?

Той не отговори, а продължи да се взира в масата, където някой бе надраскал с химикалка „Надя Торп е курва“.

— Кой от двама ви прекрати връзката този път — ти или Юлие? — попита Сингсакер.

За пръв път Фредрик погледна инспектора в очите.

— Какво имате предвид?

— Нали сте скъсали? Един от двама ви е решил да прекрати връзката.

— А, ясно. Тя беше.

— Когато вчера ти е дошла на гости, говорихте ли си за нещо друго, освен за снимките от купона? Можеше просто да ги качиш във Facebook, нали така?

Фредрик отново заби поглед в масата. Вдигна ръка пред устата си и отвърна:

— Не, нямаше нищо специално.

— Тя искаше ли отново да станете гаджета?

— Не сме говорили за това.

Сингсакер осъзна, че така нямаше да изкопчи нищо от момчето, и реши да смени подхода.

— Знаеш ли, че Юлие често извежда кучето си на разходка?

— Да, всяка вечер.

— Споменавала ли ти е нещо неприятно, което й се е случило, докато е разхождала кучето?

— Не.

— Може би човек, който я е заговорил? Който я е изплашил? Нещо такова?

— Не, освен…

— Освен какво?

— Една вечер миналата седмица излязохме да разходим кучето заедно. Имаше един мъж, който ринеше сняг пред къщата си. Попита я нещо.

— Помниш ли какво?

— Попита я защо не пее. Юлие винаги пееше, когато се разхождаше сама. Но после мъжът забеляза, че вървя няколко метра зад нея и млъкна. Юлие сякаш го познаваше.

— Каза ли откъде го познава?

— Не. И не я попитах.

Сингсакер помоли Фредрик да опише мъжа и неговата къща. Реши, че задължително трябваше да проверят тази история и си записа следната плашеща мисъл в бележника си: Има нещо общо между Юлие Едвардсен и Силе Ролфсен: и двете са си пеели, докато са се разхождали. Съвпадение?

 

 

Първите две момичета от списъка с приятелки на Юлие не му казаха нищо повече от Фредрик. Не я бяха виждали от купона в събота вечер, когато се бе държала напълно нормално. Сега Сингсакер чакаше следващото момиче. Чувствайки се неловко, той отново прочете обидния надпис на масата и осъзна, че той се отнася за някой със същата фамилия като следващия му свидетел. Наплюнчи палеца си и опита да изтрие думите, преди тя да влезе, но това се оказа невъзможно. Така че реши да ги скрие под бележника си. Това означаваше, че трябваше да се протегне, за да пише, но щеше да се справи.

Надя Торп си бе сложила повече грим от другите две момичета, с които Сингсакер бе разговарял, но го бе направила дискретно и с вкус. Може би нещо се бе променило в начина, по който днешните момичета се гримираха? Нещо, което не знаеше?

Той можеше да предположи какво биха казали съученичките на Надя — че тя имаше „свой собствен стил“. Носеше твърде голяма стара тениска със снимка на също толкова старата норвежка пънк група „Кьот“. Сигурно бе подарък от баща й или от някой готин чичо. Върху нея бе облякла червеникавокафява плетена вълнена жилетка с навити ръкави, която най-вероятно бе доста скъпа. Сингсакер изобщо не мислеше, че изглежда като курва. Изглеждаше готина.

Тя го прониза с поглед, докато се ръкуваха. След това седна, без изобщо да изглежда нервна.

— Какво се е случило с Юлие? — попита.

— Точно това се опитваме да разберем. Снощи не се е прибрала вкъщи.

— Сериозно?

— Опасявам се, че да. Затова трябва да говорим с всички нейни приятели и да им зададем няколко въпроса.

— Разбира се.

Изведнъж му се стори, че Надя Торп изглежда твърде малка за жилетката, която носи.

— Кога видя Юлие за последно?

— На репетицията на хора в петък.

— Значи не си била на купона в събота вечер?

— Не бях поканена.

— Но пееш в хора заедно с Юлие?

— Да. И двете сме в дамския хор на катедралата Нидарос.

Сингсакер отбеляза това в бележника си.

— Можете да преместите бележника си по-близо — каза му тя. — Знам какво пише отдолу.

Сингсакер я изгледа смутено и премести бележника.

— Не е хубаво да се пишат такива неща — смотолеви той.

— Може би е вярно — отвърна Надя.

Той се изчерви, чудейки се дали трябваше да отговори, но реши да замълчи.

— Значи имате репетиция всеки петък? — попита.

— Не, репетициите ни са във вторник и четвъртък. Това бе допълнителна репетиция в „Рингве“ за онези от нас, които бяха избрани да пеят на концерта този уикенд.

Сингсакер се замисли, след което разлисти бележника си.

— Концертът в „Рингве“ — рече той. — Белман, нали така? И професор Хойбротен ще дирижира?

Надя кимна. На Сингсакер му се стори, че зърна нещо в очите й, за което искаше да научи повече.

— Значи Юлие също е била избрана за концерта?

— Шегувате ли се? Тя е по-добра от всички нас. Никой друг няма такъв глас. Трябва да я чуете как пее. Тя бе първи избор на Хойбротен, разбира се.

— Юлие добра ли е в нещо друго, освен в пеенето?

— Юлие е добра във всичко — училище, хандбал. Всичко.

— Другите харесват ли я?

— Да, колкото и странно да звучи.

— Защо да звучи странно?

— Някои завиждат на хора като Юлие, които ги бива във всичко. Но тя не се надува и не се преструва на по-добра от останалите.

— Какво обича да прави най-много от всичко?

— Да пее. Бива я във всичко, но обожава да пее. Постоянно пее, дори по време на мачовете си по хандбал. Чака с нетърпение концерта този уикенд.

Сингсакер се замисли. Не можеше да забрави другия случай. Спомни си музикалната кутия и гласните струни, които убиецът бе извадил. Ако наистина имаше връзка, тя бе пеенето.

— Ян Хойбротен — той добър диригент ли е?

— Добър е в много неща — отвърна язвително Надя.

— Какво имаш предвид?

— Нищо — отвърна тя.

— Добър учител ли е?

— Да. Или… не знам.

— Какво не знаеш?

— Един учител не прави такива неща.

— Какви неща?

Сингсакер дишаше спокойно. Чувството, което изпитваше в момента, бе много подобно на вълнението, което понякога го обземаше, докато бе на лов с Йенсен. Така се чувстваше, когато най-накрая бяха обградили животното и се готвеха да открият огън. Това бе единственото нещо, което харесваше в тези ловни експедиции.

— Няма значение — рече Надя.

— Какво няма значение?

— Това, което казах. Не го харесвам. Това е всичко. Мисля, че е отвратителен.

— Отвратителен?

— Да, нали знаете? Стар. Какво значение има?

— Какво ти е направил, Надя? — попита Сингсакер, без да сваля поглед от нея. Имаше чувството, че животното всеки момент ще му се изплъзне и ще се скрие в храстите.

— Мислех, че ще ме питате за Юлие — отвърна тя.

Беше твърде късно. Ако бе имало нещо важно в този разговор, то бе изчезнало зад каменното изражение на Надя Торп. Тя вече не изглеждаше толкова самоуверена и открита, колкото в началото на разговора. И беше права — той се бе отклонил от темата.

— Познаваш ли някой, при когото Юлие би отседнала? — попита той.

— Не — отвърна намусено тя.

— Човек, когото е споменавала, като например роднина, когото харесва, или приятел, за когото родителите й не знаят?

— Не я познавам толкова добре — каза Надя Торп.

Уд Сингсакер я остави да се върне в час, въпреки че не му се искаше. Имаше чувството, че бе премълчала нещо. Подозираше, че бе искала да сподели нещо с него. Дали бе пропуснал възможността да я притисне?

„Или пък ми е казала всичко, което знае“, помисли си той и звънна на Муна Гран.

— Как върви? — попита я.

— Минах от другата страна на „Стадсингенур Далс“ — отвърна тя. — Засега не съм открила нищо важно. А ти? Как мина в училището?

— Не успях да измъкна много от Фредрик Алм. Но това най-вероятно се дължи на възрастта му. Изглежда ми безобиден.

— Обикновено безобидните се оказват най-опасни. Знаеш това.

— Вярно е, но се съмнявам, че той има нещо общо с това. Изглежда точно толкова объркан, колкото сме и ние.

— А приятелките й?

Сингсакер й разказа за своя разговор с Надя Торп, като пропусна няколко подробности. След това затвори, прибра мобилния си телефон в джоба, обърна се и излезе от училището.

Докато прекосяваше двора, той погледна към защитната кула на крепостта Кристиансен. Белият куб приличаше на харддрайв, пълен с тайни. В тази постройка се съхраняваше всичко, случило се в Тронхайм от нейното построяване през осемнайсети век. Толкова много информация. Сингсакер прекъсна тези безцелни размишления и се съсредоточи върху случая. Отново извади телефона си и набра музикалния институт.

Секретарката му каза, че Хойбротен имал свободен ден, за да прави проучвания. Това обикновено означавало, че работел от вкъщи. Тя му даде телефонния номер и адреса на професора. Оказа се, че той живее в „Сингсакер“.

Инспекторът прибра телефона си и се насочи към онази част на града, която имаше същото име като него.

 

 

Ян Хойбротен, професор по теория на музиката в Института по музика към НТНУ, затвори наръчниците, прибра ги в бюрото на своя кабинет и въздъхна тежко. Беше старец, но работеше всеки ден и все още се чувстваше млад и силен. Посвещаваше един ден в седмицата на собствените си проучвания. Напоследък работеше върху един много интересен проект — превеждаше поезията на Ларс Вивалиус от старошведски на норвежки. Неговите поеми се считаха за някои от най-ранните шведски балади. За съжаление през седемнайсети век отпечатаните издания на баладите не включваха ноти, така че мелодиите бяха изгубени, докато текстовете бяха продължили своя живот като поеми. Така че никой не знаеше как бяха звучали тези балади в кръчмите през 17-ото столетие. Но Хойбротен имаше чувството, че се приближава до мелодиите, превеждайки текстовете.

Когато чу звънеца, той работеше върху една балада, наречена „Сънят на Вивалиус“. Раздразнен, професорът извика на жена си да отвори вратата.

 

 

Уд Сингсакер дишаше тежко. След като Фелиша бе научила, че един от кварталите на Тронхайм носи неговото име, тя бе започнала да нарича интимните му части „Долен Сингсакер“, произнасяйки думите на норвежки, но с тежък американски акцент. Горен Сингсакер беше стръмната, висока част на града, където живееше професор Хойбротен.

Сингсакер натисна звънеца и чу тихото бръмчене през дъбовата врата. Стоеше пред голяма къща с висок зид. От двора се виждаха крепостта, училище „Розенборг“ и местопрестъплението. Каза си, че там някъде беше и Юлие Едвардсен. Тази мисъл го направи нетърпелив. Чу движение в антрето и съпругата на Хойбротен отвори вратата. Носеше скъпи дрехи, но нито те, нито боядисаната й коса я подмладяваха.

Сингсакер се идентифицира и й обясни, че иска да говори със съпруга й. Тя му направи път да влезе.

— Той е в кабинета си и работи.

Нямаше нужда да казва повече. Тонът й веднага му даде да разбере, че съпругът й не обича да го прекъсват.

— Уд Сингсакер. Каква изненада — каза Хойбротен, когато инспекторът почука, отвори вратата и влезе в стаята. Но в гласа на професора имаше повече раздразнение, отколкото изненада. — Какво ви води тук?

— Исках да ви питам дали сте научили нещо повече за онази балада — отвърна Сингсакер и седна на кожения стол, който изглеждаше удобен, но не беше. Въпреки това остана там, с гръб към прозореца.

— Не ви ли казах, че ще ви се обадя, ако открия нещо?

— Да, но се опасявам, че това е част от работата ми — да досаждам на хората — каза Сингсакер.

— Нямам какво повече да ви кажа.

— Много лошо. Ударихме на камък с този случай.

Сингсакер затърси бележника си, като първо прерови джобовете на панталоните си, а след това на палтото, което не бе съблякъл. Не можеше да го открие. Сигурно го бе оставил в училището.

— Може би самият той я е написал — обади се нетърпеливо Хойбротен и прокара пръсти през косата си.

— И тази мисъл ми мина през главата. Сигурен ли сте, че не можете да ми кажете нищо повече за песента?

— Вече ви казах всичко, което знам.

— Добре — рече Сингсакер и понечи да стане. — Между другото, има още едно нещо, което искам да ви питам, така и така съм тук. Онзи концерт в „Рингве“, който споменахте миналия път… насрочен е за този уикенд, нали?

— Да. Какво за него?

— Юлие Едвардсен — отвърна Сингсакер. Той остави думите да увиснат във въздуха и използва момента, за да разгледа изражението на Хойбротен. Стори му се, че вижда нещо там. Същата несигурност, която бе забелязал при първата им среща в кабинета на професора. — Тя ще участва в концерта, нали?

— Да. Но не виждам какво общо има тя с този случай. Не разследвате ли убийство?

— Така е, но за съжаление понякога се налага един полицай да разследва няколко случая едновременно. Има много работа в град като Тронхайм. Юлие Едвардсен е изчезнала. Снощи излязла да разходи кучето си и оттогава никой не я е виждал.

Хойбротен го зяпна.

— Какво намеквате? — попита накрая той.

— Юлие Едвардсен е обявена за издирване. Тя е вашият най-добър ученик, нали?

Сингсакер отново остана с впечатлението, че Хойбротен внимателно подбира думите си.

— Да — отговори най-накрая той. — Юлие пее, защото обича да пее. Тя е от онези певици, за които всеки диригент си мечтае. Чувствителна и възприемчива. Но не познавам момичетата толкова добре — не ги познавам лично. Когато се събираме, ние се занимаваме с музика и с нищо друго. Юлие е създадена да пее Белман, а музиката на Белман е създадена за нея. Тя има същото горчиво-сладко чувство за хумор, каквото може да бъде открито в неговите текстове. Не знам дали това ще ви е от полза. Според вас какво се е случило?

Сингсакер се престори, че не е чул въпроса.

— Значи казвате, че не ги познавате лично? Това за всички момичета ли се отнася?

— Разбира се. Какво намеквате? — попита Хойбротен и очите му се стрелнаха към прозореца и голите клони на кленовете в двора.

— Говорих с няколко от момичетата — рече Сингсакер.

— Какво ви казаха?

— Какво си мислите, че са ми казали?

— Нямам представа. Този разговор приключи. Ако смятате да ме обвинявате в нещо, искам да знам в какво. И следващия път, когато говорим, ще присъства моят адвокат.

„Интересно. Това не звучи като нещо, което един невинен човек би казал“, помисли си Сингсакер.

Изведнъж се почувства ужасно изморен. Истината бе, че не можеше да го обвини в нищо и подозираше, че Хойбротен бе напълно наясно с този факт.

Единственото, което можеше да направи, бе да благодари на професора за времето и да си тръгне.

 

 

На връщане се обади на Муна Гран. Тя почти бе приключила с интервютата, така че се уговориха да се срещнат на улица „Бернхард Гетц“. Сингсакер я зърна през снега, когато пристигна на мястото на срещата.

— Какво време, а? — рече весело Гран.

Сингсакер се загледа в униформеното й яке.

— Какво откри досега?

Не бе открила почти нищо. Изглежда, никой не бе видял Юлие или нейното куче вчера вечерта и никой не знаеше къде може да е отишла. Онези, които я познаваха, я бяха описали като разумно момиче, което не върши глупости. Гран бе говорила с Братберг по телефона. Изглежда, всички опити Юлие да бъде открита в дома на свой роднина или приятел се бяха оказали безплодни. Гран изчете списък с адреси на хора, които не си бяха вкъщи, и двамата решиха, че по-късно тази вечер трябва да почукат на още няколко врати.

След това Сингсакер разказа на Гран за своя разговор с Надя Торп и за посещението си при професор Хойбротен.

— Знаеш какво може да означава това, нали? — попита възбудено тя.

— Може да означава, че Хойбротен знае повече за онази мелодия, отколкото е склонен да признае — отвърна внимателно той. — Но най-вероятно означава, че е мръсно старче, което си пада по момиченца.

— Важното е, че вече имаме възможен заподозрян — каза Гран. — Може изобщо да не е замесен, но поне имаме нещо, върху което да се съсредоточим. Можем да го извикаме на разпит, да проверим алибито му и да интервюираме другите момичета в хора. Полицейска работа — това, в което ни бива. Най-накрая някакъв напредък.

— Да, предполагам, че си права — отвърна Сингсакер разсеяно.

— Но нещо не ми се връзва — продължи Гран и се намръщи. — Възможно ли е мъж на седемдесет години да пребие някого по начина, по който го е сторил убиецът на Силе Ролфсен?

— Не бих изключил тази възможност — каза Сингсакер. — Хойбротен изглежда в добро физическо здраве. Твърде често подценяваме възрастните хора. Силе Ролфсен е била дребничка и млада и Хойбротен със сигурност е много по-силен от нея.

— Освен това убиецът най-вероятно разбира от музика и балади — добави тя.

— Права си, Гран. Чака ни работа — каза Сингсакер.

Но почти бе станало време за вечеря. Тя се насочи към Тихолт, където живееше със своя приятел и с двете си котки, докато Сингсакер трябваше да отиде чак до Мьоленберг. Преди да тръгне, той проследи с поглед как колежката му изчезва зад ъгъла.

Когато се обърна, той се спъна и падна. Вдигна глава и видя горичката от другата страна на улицата. Само преди няколко дни бяха открили труп в тази горичка, а сега той лежеше по корем и се взираше в местопрестъплението. И какво бяха постигнали оттогава? Нищо. Не бяха по-близо до залавянето на човека, убил Силе Ролфсен.

Сингсакер се изправи и изтупа снега от палтото си. Това му напомни, че бе забравил бележника си в училището. Запъти се натам, като се надяваше, че ще може да влезе и да го потърси. Но сградата вече бе заключена.