Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (12)

Единайсета глава

Фактът, че стоеше права, бе единственият признак на живот, който показваше. Но после проговори и развали илюзията:

— Благодаря ви за това, че дойдохте.

Елизе Едвардсен звучеше така, сякаш се обръщаше към двама общи работници, които бе наела. Тя гледаше главен инспектор Сингсакер с празен поглед и се олюляваше на краката си. За миг той се уплаши, че ще припадне в ръцете му, и не беше сигурен дали ще успее да я хване, въпреки че изглеждаше ужасно слаба. Сингсакер знаеше само три неща за нея — че бе инструктор по аеробика, че бе омъжена за очен лекар и че живееше в къща на улица „Марквеген“ с голям двор и стари дървета, които я скриваха от останалите къщи в квартала.

Вместо да припадне, Елизе се овладя и направи път на полицаите да влязат. Сингсакер беше първи, следван от Муна Гран.

Съпругът, Ивар Едвардсен, седеше на стол в дневната. Той беше нисък, закръглен мъж, който изглеждаше напълно съсипан. Сингсакер предположи, че този изтерзан външен вид се дължи на ситуацията, но в същото време остана с впечатлението, че господин Едвардсен винаги изглежда така.

Двамата детективи се ръкуваха с него и седнаха на дивана. Той ги поздрави с кимване, но не каза нищо.

— Искате ли нещо за пиене? — попита Елизе, която още не бе седнала. — Кафе?

Сингсакер и Гран отказаха. Ивар държеше чаша в ръката си, но кафето вътре най-вероятно бе изстинало, без той да го опита.

Елизе седна на единствения незает стол.

— Може би трябва да започнем от самото начало — каза Сингсакер и извади бележника си. Двамата родители го изгледаха така, сякаш не го бяха разбрали.

— Кога видяхте дъщеря си за последно?

— Юлие? — попита Елизе разсеяно.

— Да, Юлие — отвърна търпеливо Сингсакер.

— Но нали вече казахме всичко това на полицията? — попита Ивар, проговаряйки за пръв път. Гласът му бе изненадващо писклив за толкова набит мъж.

— Трябва да ни извините — обади се Гран, — но в началото на едно разследване често се налага да караме хората да се повтарят. За нас е важно да чуем какво се е случило от самите вас, тъй като отсега нататък ние поемаме разследването.

Сингсакер кимна в съгласие. Този директен, но в същото време съобразителен подход на Гран го караше да вярва, че от нея ще излезе отличен детектив.

Господин и госпожа Едвардсен се спогледаха. Изглежда, можеха да се разбират без думи, като повечето двойки, прекарали дълги години заедно. Сингсакер веднага се сети за Аникен, с която се бяха разбирали по същия начин. Бившата му съпруга го бе напуснала заради един водопроводчик. Когато по-късно му се бе извинила за това, Сингсакер й бе простил. Бе й простил и бе продължил живота си. Аникен не му липсваше. Това, което му липсваше, бе чувството да познава някой човек толкова добре. Зачуди се колко време щеше да мине, преди двамата с Фелиша да достигнат този момент. Дали изобщо щяха да го достигнат?

— Пожелах лека нощ на дъщеря ми малко преди десет и половина и след това си легнах — каза Ивар Едвардсен. — Жена ми разговаря с Юлие, преди тя да излезе да разходи кучето, след което също си легна. Юлие още не се бе върнала.

Сингсакер стрелна Елизе с очи, след което започна да разглежда дневната, слушайки как другите говорят. Гласовете им постепенно се превърнаха в монотонно бучене. Предположи, че Гран бе започнала да им задава обичайните, рутинни въпроси.

На стената зад Ивар висеше сватбената снимка на двойката. Бяха млади. Тя бе облечена в бяло, а той в черно. Изглеждаха доволни и убедени в бъдещото си щастие. Сингсакер се сети за червената рокля, която Фелиша бе носила на тяхната сватба. Само още двама души бяха присъствали на церемонията — Сири Холм и Турвал Йенсен. Спомни си светкавичната бързина, с която се бяха влюбили. Видя сватбената церемония, втората в живота му, сякаш гледаше филм, заснет на осеммилиметрова лента. Наистина ли се бе случило толкова бързо? Не, не биха могли да го направят по друг начин, не и ако наистина искаха да бъдат заедно. А те се обичаха — това бе сигурно. Съмненията, които изпитваше, не се отнасяха за тях двамата. Те имаха цялото време на света. Нещата нямаше как да се развият по-добре. Но сватбата бе дошла твърде бързо. Беше ли постъпил правилно?

— Мисля, че вече имаме достатъчно предварителна информация. Какво ще кажеш, Сингсакер? — попита Гран и рязко го върна към реалността.

Имаше проблеми с концентрацията. Така му беше казал докторът, добавяйки, че просто трябва да свикне да живее с тях.

Но липсата на концентрация не бе нещо, с което един полицай можеше да живее. Професията на Сингсакер бе такава, че трябваше да се научи да крие тези проблеми. И за изненадващо кратко време той се бе превърнал в експерт в криенето на проблеми.

— Да, въпреки че по-късно може да се наложи отново да се върнем на някои неща — отвърна той, въпреки че нямаше представа за какво говорят. След това реши да рискува и си избра тема, обръщайки се към Елизе Едвардсен.

— Как бихте описали дъщеря си? — попита той.

Тя не отговори веднага. Вдигна поглед към него, сетне се обърна към съпруга си. Отначало Сингсакер се уплаши, че бе направил гаф и бе задал въпрос, който вече бяха обсъдили. Но след това Елизе отвори уста и отвърна:

— Ами… какво мога да ви кажа за нея?

Тя гледаше с празен поглед над главата на съпруга си.

— Тя е много талантлива млада дама — каза господин Едвардсен.

— О, млъквай, Ивар! — извика Елизе. Съпругът й не изглеждаше особено изненадан от този изблик. — За Бога! Юлие е изчезнала. Тези полицаи не се интересуват колко добре е пеела и колко гола е спасила в последния хандбален мач!

— Знам това, Елизе — отвърна Ивар с негодувание в гласа.

Гран се намеси и предотврати кавгата.

— Бихте ли я описали, стараейки се да бъдете възможно най-откровена?

— Щом искате да бъда откровена, ще ви кажа, че тя е тийнейджърка с главно Т. И понякога ми е много трудно да се справям с нея.

— Разбирам. Караници? — попита Гран.

— Това, което не мога да понасям, е колко неразумно се държи. Знам, че би трябвало да бъда по-търпелива с нея.

Тя погледна към своя съпруг, който се усмихна нерадостно.

— Има ли си приятел? — попита Гран.

— Не — отвърна твърдо Ивар, но жена му побърза да го поправи.

— Не сме сигурни. Може и пак да са се сдобрили.

— Значи е имала приятел? — попита Сингсакер.

— Казва се Фредрик. Вече десет пъти късат и после отново се сдобряват. В нито един момент не сме сигурни дали са гаджета, или не.

— Кой от двамата е прекратявал връзката? — попита Сингсакер.

— Вие как мислите? Не ме разбирайте погрешно. Обичам дъщеря си. И ако нещо й се е случило… не знам…

Тя поклати глава, след което продължи:

— Но Юлие не е лесен човек. Раздразнителна е. Понякога ми е жал за Фредрик. Горкото момче. Не че самата аз го харесвам кой знае колко. Според мен е твърде плах за момиче като Юлие.

— Казвали ли сте й какво мислите за нейния приятел?

— Не. Не си говорим често. През последните няколко седмици само се карахме за глупости.

— Като например?

— Ами… глупости. Предимно за дрехи. Юлие качи няколко килограма и си купи много нови дрехи с парите, които събираше за нов мотопед.

— Снощи карахте ли се? — попита Сингсакер.

— Предполагам, че бях малко строга с нея. И бе в лошо настроение, когато излезе от къщи. Но не мислите, че това е причината, нали? Не мислите, че е избягала, за да ни накаже? Никога не би направила подобно нещо. Тя е импулсивна, но бързо й минава.

— Тя ли обикновено извежда кучето на разходка? — намеси се Гран.

— Да. Обожава това куче. Всеки ден му пее. Той е нейно куче и само тя го разхожда.

Сингсакер стана, за да се разтъпче. Приятното чувство, което го бе обзело след сутрешното плуване, бе изчезнало.

— Ще имаме нужда от пълното име, адреса и телефонния номер на този Фредрик — каза той.

— Алм. Фредрик Алм — отвърна Ивар и също се изправи. — Не съм сигурен дали имаме телефонния му номер. Двамата с Юлие са в различни класове в училище, но знам, че живее на улица „Виеместер Крогс“. Сигурно ще можете да откриете точния му адрес.

— Благодаря. А приятелки? Има ли добри приятелки? — попита Гран и погледна към Сингсакер, който бе започнал да се разхожда из стаята.

— Да, има една група момичета, с които дружи. Но Юлие не е от хората, които имат най-добър приятел. Всички са й приятелки — обясни Елизе.

— Ще имаме нужда от списък с имена — рече Сингсакер и отново седна. Ивар отиде в кухнята и след минута се върна с лист хартия.

— Това е списък на нейните съученици. Подчертах имената на момичетата, с които прекарва най-много време — обясни той и подаде листа на Сингсакер.

Двамата полицаи се изправиха.

— Ще говорим със съседите ви и с нейните приятелки. В момента смятаме, че най-вероятно е отседнала при човек, когото познава. Много ще ни помогнете, ако съставите списък с имената на всички хора, при които би отседнала. Роднини, приятели, които не са от класа й, и т.н. Да се надяваме, че ще я открием съвсем скоро.

— Значи не мислите, че е била… — започна Елизе и се поколеба. — Не мислите, че това има нещо общо с онзи случай?

— Ако говорите за убийството на улица „Лудвиг Доес“, още е твърде рано да се каже — отвърна Сингсакер. — Нищо не подсказва, че има някаква връзка. Жертвата в онзи случай е била от друг град, както и значително по-възрастна от Юлие. Трябва да знаете, че повечето хора, обявени за издирване, се връщат сравнително скоро.

— Чух, че до жертвата е била намерена музикална кутия. Колко ужасно. Надявам се, че ще направите всичко възможно да изключите възможността Юлие да е била отвлечена от подобно… чудовище.

— Разбира се — каза Сингсакер, опитвайки се да скрие раздразнението си от факта, че някой се бе разприказвал за музикалната кутия. — Не се тревожете. Вероятността двата случая да са свързани е много малка — добави той.

Нещо му пречеше да бъде толкова сигурен, колкото звучеше. Нямаше представа дали бе успял да успокои родителите.

— Имаме нужда от нейна снимка с неутрално изражение. Да не се усмихва — поясни той.

Ивар Едвардсен намери такава снимка в едно кухненско чекмедже. На нея Юлие стоеше в двора пред къщата. Нямаше сняг, а дърветата зад нея бяха покрити с жълти листа. В краката й се бе свил санбернар. Изражението й бе сериозно, но самоуверено и изглеждаше по-възрастна от шестнайсет. Имаше тъмноруса коса, стигаща до раменете, и кафяви очи. Кожата й имаше приятен загар след лятната ваканция. Сингсакер прибра снимката в джоба на палтото си.

Двамата с Гран благодариха на семейство Едвардсен за помощта и излязоха в снежната вихрушка.

— И това трябваше да е почивният ми ден — рече Сингсакер докато вървяха по „Марквеген“.

— Аха — отвърна Гран. — Аз пък имах час при доктора.

— При доктора? Нищо сериозно, надявам се — каза Сингсакер и веднага съжали, че го бе направил. Той обикновено не обсъждаше лични неща с по-младите си колеги. Но с Муна Гран беше различно.

— Нищо сериозно… поне що се отнася до здравето ми — каза му тя. — С моя партньор се опитваме да си направим бебе. И се оказа, че природата има нужда от малко помощ.

Сингсакер почувства как се изчервява. Зачуди се дали това бе разликата между днешните младежи и хората от неговото поколение — фактът, че не се смущаваха да говорят за интимни неща.

— Мога и утре да отида на лекар. Мисля, че знам защо ни извикаха днес. А ти?

Сингсакер кимна.

— Тук има нещо нередно. Разбирам защо едно шестнайсетгодишно момиче би избягало от такава майка. Но не мога да проумея защо би взела кучето със себе си.

Гран спря и го погледна. Почти бяха стигнали кръстовището с „Лудвиг Доес“ и виждаха местопрестъплението от мястото, където стояха.

— Според мен трябва възможно най-скоро да говорим с приятеля й, както и с онези момичета от класа й. Дали ще можем да ги извадим от час? — попита тя.

— Ако сме достатъчно дискретни — отвърна Сингсакер и погледна към училище „Розенборг“. — Няма смисъл да вдигаме много шум. Но съм съгласен, че трябва да говорим с тях. Какво ще кажеш аз да отида в училището и да проуча въпроса, докато ти говориш със съседите?

Муна Гран кимна.

— Ще се обадя на Братберг. Мисля, че трябва да публикуваме по-подробно описание. Автобусните компании и гарите трябва да бъдат уведомени, особено онези в Осло. Повечето избягали тийнейджъри свършват там, ако нямат някой познат или роднина, при когото да отседнат — каза тя.

Сингсакер я изгледа одобрително. Харесваше нейната решителност. Нямаше да се изненада, ако я повишат в главен инспектор, преди той да се пенсионира.

— Може да е напуснала Тронхайм, но едва ли ще открием това момиче при наркоманите в Осло — рече Сингсакер. — „Жалко“, помисли си. Щяха да извадят голям късмет, ако откриеха Юлие Едвардсен само с няколко дупки в ръката.

— Какво мислиш за бащата? — попита Гран. — Не ти ли се стори странно безчувствен?

— Има чувства, но ги е потиснал — отвърна Сингсакер. — Виждал съм този феномен стотици пъти. Обичайна реакция при драматични събития. Това е неговият начин да преодолее шока. Сигурно си мисли, че тя всеки момент ще се върне вкъщи. А и все още нямаме доказателства, че това няма да се случи.

— Значи не го подозираш?

— Да го подозирам в какво? Но разбирам какво имаш предвид. Тъй като нямаме заподозрян, всички са заподозрени — рече Сингсакер.

След това двамата се разделиха. Сингсакер осъзна, че бе пълна противоположност на Гран. Чувстваше се твърде стар.

 

 

Юлие Едвардсен беше млада и никога не се бе замисляла за смъртта. Досега.

Лежеше на пода в заключеното мазе, трудно вдишваше зловонния въздух. Челото я болеше и знаеше, че има цицина, въпреки че ръцете й бяха вързани и не можеше да я докосне. Най-накрая бе оставил лампата включена, така че можеше да разгледа стаята. Видя кафяви и тъмночервени петна по пода. Една от стените също бе покрита с петна, стигащи чак до прозореца, закрит с вестник. Стомахът й се сви. Беше на косъм да се предаде. Но в същото време знаеше, че това бе последното нещо, което би направила.

Изведнъж видя събитията, довели я дотук, като на филм, пуснат на забавен каданс.

Осъзна, че ще й се случи нещо лошо, в мига, в който остави пазарските чанти на стола и се обърна да го погледне. Не го позна. Или по-скоро видя истинската му същност. Извинителното, дори безпомощно изражение, което бе видяла в очите му, бе изчезнало, заменено от лудост. Поглед, който сякаш идваше от друг свят.

— Искам да ми попееш — каза й той.

След това бавно свали превръзката от дясната си ръка, докато тя стоеше и го гледаше, изпаднала в нещо като шок. Ръката му не беше счупена. Не можеше да повярва, че се бе хванала на този номер. Наистина ли бе толкова наивна?

Под превръзката държеше нещо, което имаше черна дръжка. Веднага позна оръжието от филмите, които бе гледала. Електрошоков пистолет. Знаеше, че един изстрел можеше да я повали на земята в безсъзнание. Изведнъж той откъсна кутрето и безименния си пръст. Вече държеше пистолета с три пръста.

„Протези“, помисли си тя.

Мъжът небрежно ги хвърли на пода и премести пистолета в лявата си ръка.

— Само ми пречат, когато имам работа за вършене — обясни той. — Но трябва да признаеш, че изглеждат истински. Само хора, които ме познават, биха ги забелязали. А те не са толкова много.

Той се засмя.

— Аз съм като някой фокусник — продължи мъжът. — Номерът е да движа лявата си ръка, за да отвличам вниманието от дясната.

Той я изгледа странно, след което пристъпи напред и замахна с пистолета. Но бе подценил рефлексите й. Юлие Едвардсен пазеше вратата на своя отбор по хандбал от седемгодишна и бе свикнала да реагира бързо. Сега отстъпи крачка назад и светкавично се наведе, което бе достатъчно, за да избегне удара. Ръката му премина над рамото й. Юлие я грабна и я захапа с всичка сила, пробивайки ръкава и кожата му. Вкуси кръв. Той изрева и тя заби коляно в диафрагмата му. Хукна към вратата, опитвайки се да го заобиколи.

Но не беше достатъчно бърза. Трипръстата му ръка сграбчи глезена й и я препъна. Падайки, тя удари главата си в прага и всичко почерня. Някъде в мрака долови силна миризма на пот и чу как някой си тананика.

Когато се свести, лежеше тук, на леденостудения под на мазето, с вързани ръце и запушена уста. Юлие се прокле за наивността. Как може да е толкова глупава? Този мъж не беше непознат. Тя го познаваше. Но въпреки това не биваше да му се доверява. Нали?